На 3 март 1878 две империи - Руската и Османската - подписват мир. Там даже няма български участници. Основите на българската свобода са положени 2 години по-рано - на 20 април 1876 г.

Историкът Стефан Дечев пред ДВ:

Г-н Дечев, Какво точно се е случило на 3 март (19 февруари) 1878 година?

Стефан Дечев: Подписва се предварителен мирен договор между Руската и Османската империя. От руска страна подписи слагат граф Николай Павлович Игнатиев и Александър Нелидов, а от турска - външният министър Савфет Мехмед паша и посланикът в Германия Садулах бей. Предвижда се създаването на автономно, трибутарно княжество България. Веднага се вижда, че границите му се разминават с договореностите на Русия от преди войната, приети с Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция, според които няма да се създава голяма държава. Но месец по-рано, на 19 януари, в Одрин Русия поставя пред османските представители и т. нар. „Основи на мира“, след което се сключва примирие. Още това Одринско примирие предвижда създаването на единно автономно българско княжество, следвайки границите, очертани за двата автономни български вилаета от Цариградската посланическа конференция от края на 1876 – единият с център Велико Търново и другият с център София.

Значи „Санстефанска България" се споменава още преди Сан Стефано?

Дечев: Да. Заедно с това в неговия чл. 8 замисленото Княжество България се поставя под най-малко двегодишна руска окупация. Иначе предварителният договор от Сан Стефано е подписан на 19 февруари/3 март, защото това е ден на възкачването на руския император Александър II на престола в Петербург, от което се навършват 23 години. Граф Н. П. Игнатиев забавя нарочно сключването на договора, за да стане то точно на тази дата в чест на монархическата особа.

Затова от 1880 г. денят започва да се отбелязва като „Ден на възшествието на престола на император Александър II и заключението на Санстефанский мир“. От 1882 г. първата половина на формулировката отпада, а от 1888 става „Ден на Освобождението“. Нека да припомня, че бунтът, довел до българската свобода, избухва на 20 април 1876 година. Българската държава пък се появява с гласуването на Търновската конституция от Учредителното събрание във Велико Търново на 16 април 1879 г. Трети март е наложен за национален празник с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. и гласуване на последния тоталитарен, тодорживковски парламент от 5 март 1990 г. Опозицията го прие тогава, макар и не с голям ентусиазъм, за да се отърве България по-бързо от 9 септември.   

Защо при подписването в Сан Стефано няма български участници? Хиляди българи все пак са загинали в сраженията.

Дечев: Да, самите българи дават жертви по време на войната. Съществува и българско опълчение, което се сражава, особено на Шипка. Но българското опълчение е военно съединение в състава на самата действаща руска армия и под руско командване. Що се отнася до Българското централно благотворително общество (БЦБО), представителството, обявило за своя цел създаване на българска държава с монархическа форма на управление, то е разпуснато и прекратило дейността си още след обявяването на самата Руско-турска война. В нейния ход и след примирието и мира управлението на завзетите от руската войска територии попада в руски ръце. Дори и по-късно, когато страната е разделена на губернии със съответните губернатори и вицегубернатори, българското участие започва едва на ниво вицегубернатори и по-надолу. Всъщност и през следващите години, та чак до Съединението от 6 септември 1885 г. и политическата криза от 1886-87 г., освен разигравания публично политически театър в Княжество България и Източна Румелия, ясно може да се проследи една, според днешните разбирания, задкулисна власт, базирана в Петербург, в Азиатския департамент там, както и в руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив. Тя спекулира с популярните сред българското обществено мнение идеи за „непокътната Търновска конституция“ и „Съединение на Княжество България с Източна Румелия“, но не работи реално за осъществяването нито на едната, нито на другата. Дори напротив – действа в руски имперски интерес, за изменение на конституцията в реакционен дух и за предотвратяване на всякакви непосредствени стъпки към осъществяване на Съединението.

Вие споменахте двете други споразумения, за които малко се говори: Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция. В Сан Стефано обаче Русия нарушава обещанието си на Балканите да не възниква голяма славянска държава…

Дечев: Сключеното на 26 юни 1876 г. Райхщатско споразумение между Русия и Австро-Унгария е част от подготовката на предстоящата Руско-турска война. От руска страна в преговорите участват императорът Александър II и министърът на външните работи Александър Горчаков, а от страна на Австро-Унгария - император Франц-Йосиф и министърът на външните работи граф Дюла Андраши.  Решава се, че ако бъдещата война доведе до някакви териториални промени, трябва да се изключи каквото и да било създаване на някаква „голяма компактна славянска или друга държава."

На практика великите сили се договарят предварително, така ли?

Дечев: Да. Другото важно споразумение между Петербург и Виена като част от подготовката на бъдещата Руско-турска война е Будапещенската конвенция от 3 януари 1877 г. Преговорите са водени от руския посланик Евгений Новиков и австро-унгарския външен министър граф Андраши. Потвърждава се ангажиментът на двете страни да не се създава след войната голяма компактна държава на Балканите.  През април 1877 г. се взема окончателно решение за обявяване война на Турция. Александър II го разглежда като изпълнение на дълг пред Русия и пред Европа. В този смисъл противопоставянето между двете, което направи преди няколко години руският патриарх при посещението си в България, съвсем не е точно.

Стефан Дечев: Санстефанският договор и последвалият Берлински конгрес създават един български исторически разказ, използван и до днес за антиевропейски цели

Да поговорим за думата „Освобождение“. Защо Русия води толкова войни срещу Османската империя през 19 век?

Дечев: Причините за руската външна политика са много и в сложно съчетание помежду си. Че в дъното им седят имперски амбиции е вън от съмнение. Че приближаването и завземането на Цариград и Проливите е една от тях – пак няма никакво съмнение. В същото време има и панславистки империализъм, но и хуманни идеи да се помогне на братски народ, който е клан там на Балканите. В това отношение и императрицата Мария Александрова играе важна роля. Иначе през годините термините „Освобождение“ и „Освободителна война“ са поставяни много под съмнение. Първо това се прави нерядко по времето на управлението на Стефан Стамболов между 1886 и 1894 г. После през 1904 г., когато пише първата биография на Гоце Делчев, Пейо Яворов още в първите редове говори за „така наречената Освободителна война“. И все пак, дори и когато по времето на Стамболов се публикува книга с документи, разкриващи задните и завоевателни цели на Русия, заглавието гласи:  "Документи из секретните архиви на руското правителство. Политиката на Русия към България от Освобождението до сега”.

А „Цар Освободител"? В България все още много хора мислят, че е заради освобождението.

Дечев: Не, то е заради обявения отново на 19 февруари/3 март 1861 г.  закон за премахване на крепостното право в Русия и предвидените процедури в него за оземляване на селяните в империята.

Какъв е интересът на Русия от една силна България на Балканите?

Дечев: Да, Русия има интерес от една силна България на Балканите, която обаче няма своя външна политика. Така е до Съединението от 6 септември 1885 г. Когато нещата се променят, Русия намира начин да използва вътрешни сили, които да организират на 9 август 1886 г. преврат срещу княз Александър I. Малко известно е, че в навечерието му цанковисткият и русофилски вестник „Светлина“ препечатва голямо интервю на самия граф Игнатиев пред сръбски вестник, в което ратувалият за „Санстефанска България“ се обявява против осъщественото месеци по-рано Съединение.

Каква всъщност е ролята на граф Игнатиев?

Дечев: Обикновено „Санстефанска България“ наистина се представя като изключително творение на граф Николай П. Игнатиев. И той действително играе важна роля в преговорите около мира. Това лесно се превръща в обвинение, че еднолично е нарушил предварителните ангажименти, поети от Петербург. И първоначалният руски план наистина е свързан с осъществяване на ограничена военна демонстрация до Стара планина. Негови привърженици са най-вече императорът Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков. Когато обаче се обявява войната, ентусиазмът обхваща и руските управляващи среди. Затова на важния Военен съвет, провел се в Плоещ на 6 юни 1877 г., дори умереният и въздържан военен министър Дмитрий Милютин вече подкрепя граф Игнатиев във възгледа след войната България да не се дели по Балкана. И ако преди началото на военните действия промените са резултат от еуфорията, то в техния край думата си казват постигнатите успехи на фронта и обстоятелството, че руската армия се намира вече до османската столица. Но и това е само за кратко. Към април 1878 г. за всички става ясно, че Райхщатското споразумение и Будапещенската конвенция правят Санстефанския предварителен договор невъзможен за осъществяване като окончателен текст.

Защо другите велики сили блокират постигнатото съгласие и налагат Лондонското споразумение, а после и Берлинския договор?

Дечев:Държавата България, която всички велики сили тогава разглеждат като пионка на Русия и нейната външна политика (и до 1885 г. това наистина е така) има излаз на Егейско море и достига до Прищенския санджак. За другите сили тя е неприемлива в тези граници, още повече при наличието на споменатите споразумения от Райхщат и Будапеща. Ето защо се сключва Лондонското споразумение от 18 (30 май) 1878 г. между Русия и Великобритания за изменението на Санстефанския предварителен договор.

Интерпретациите на историята от онези времена продължават и досега.

Дечев: Случилото се между 19 февруари/3 март 1878 г. в Сан Стефано и 1/13 юли 1878 г. в Берлин изгражда за десетилетия напред един български исторически разказ, който и сега се ползва за антиевропейски цели. Това е разказът за една голяма България след Сан Стефано, която е разпокъсана в Берлин от „западните държави“. През годините на комунизма дори ги наричаха  „западните капиталистически държави“, а в днешна Путинова Русия и с езика на партия „Възраждане“ виновна била Европа. Любопитен факт е, че по време на Втората световна война, особено в началото, след включването на България на страната на Третия райх, дори един Симеон Радев обръща внимание как разделението не е станало в Берлин, при по-сетнешните ни германски съюзници, а още преди това в Лондон, на който пък сме обявили вече война през декември 1941 г. И още нещо интересно: по радиостанция „Христо Ботев“ от Москва Вълко Червенков изказва съжаление, че въпросната статия е написана именно от автора на прекрасната и според самия Червенков книга „Строители на съвременна България“.