Националният идеал или по-точно трагичното му отсъствие ли е виновно за всичко? Ще бъде ли правилно да оприличим един народ без идеал с човек, изгубил целта и смисъла на живота си?

Такъв човек е изпълнен с досада, става дребнав и раздразнителен, започва да мрази всичко наоколо, докато накрая намрази и самия себе си. Спира да се нуждае от усъвършенстване, затъпява и губи посока. Накрая се превръща в полуграмотна популация, обаче компенсира това с огромно самочувствие, надменност и нетърпимост към всичко. На такъв човек ли прилича българският народ от първата четвърт на 21 век?

Откакто понятието „нация“ е в масово обращение, ние сме имали номинално четири национални идеала (два сбъднати и два несбъднати), обаче фактически са само три, защото единият е фалшив. Те отговарят горе-долу на големите идеологии, под чието влияние сме се намирали – национализъм, социализъм и либерализъм. Както сами можете да се досетите, фалшивият е социалистическият национален идеал, защото той беше прокламиран единствено от пропагандата, без фактически да е бил обединяващ идеал за българите. Социалистическият национален идеал всъщност е идеалът на световния пролетариат за построяване и безметежен живот в комунизма, където човек за човека е брат, приятел и другар, и всеки дава според способностите си и получава според потребностите си. Очевидно един интернационален (или както сега по-често ще се случи да го нарекат – глобален) идеал трудно може да бъде ползван като национален, защото ако интернационализмът се фокусира върху онова, което обединява народите, то за национализма е важно онова, което ги отличава един от друг. Така че дори да броим социалистическия идеал за един от българските национални идеали, трябва да го обявим за неосъществен, ако не за друго, то поне заради това, че системата се разпадна, преди да се докоснем до светлото бъдеще.

Останаха три същински национални идеала. Първият от тях е най-романтичен:

Независима нация със суверенна държава

Този идеал е постигнат след обособяването ни от Османската империя и създаването на Третото българско царство. Това става стотина години след като във Франция масовият човек за първи път вкусва опияняващите думи „нация“, „гражданин“ и „република“. В средата на 19 век българската интелигенция съществува в два относително самостоятелни клона – цариградска и прозападна, към която ще отнесем и руските възпитаници, защото тогава Русия все още изпитва силно западно влияние, приела е идеите на Фурие и комунизмът зрее. Докато прозападната интелигенция, нашите националреволюционери, изглежда малко провинциална, малко аматьорска, то в редовете на цариградската има забележителни личности с имперски манталитет. За жалост, за тази интелигенция се говори съвсем малко, а цялото ни внимание е насочено към националреволюционерите.

Тяхната кауза съвпада с доктрината на Руската империя и през 1878, след поредната война между Османската империя и Руската такава, България се оказва самостоятелна национална държава, която окончателно ще завърши тази своя самостоятелност 30 години по-късно, през 1908 с обявяването на независимостта. С това първият национален идеал е осъществен.

Вторият национален идеал пряко произтича от първия и също се определя от господстващата по онова време идеология на национализма:

Обединение на България в етническите граници, признати от Османската империя при учредяването на Екзархията

Това е възможно най-автентичният, най-органичният идеал за една нация. Една нация да търси етническите си територии е същото, както душата да търси тялото – двете са неразривно свързани. В модерния свят единството между народна душа и тяло, между нация и територия, се осъществява чрез държавата. Затова всяка нация се стреми да има своя суверенна национална държава, а онези, които нямат, поетите ги оплакват с думи като:

     „Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик“.
(Яворов, „Арменци“)

Обединение на Отечеството в етническите му граници е идеалът на българите до края на Втората световна война, когато се видя, че няма да го бъде. С нахлуването на съветската армия се сложи край на монархията, а с това и на реалната надежда за обединение. И не само това, но радикално се смени и господстващата идеология – национализмът отстъпи на социализма. И изпаднахме в летаргията на половин век идейно-духовен фалш, на изопачаване на историята и обезличаване на нацията.

Обединението на Отечеството беше вторият исторически национален идеал, който за жалост остана неосъществен.

Това, което успя да постигне социализмът, беше да събуди ненавист към себе си, да предизвика реакция и да проправи пътя на либерализма. С либерализма е свързан последният национален идеал, постигнат за разлика от предишния:

Евроатлантическата интеграция, членството в ЕС и НАТО

Комунизмът направи цялото ни поколение малко или много либерали. Неловко е някак, но такава беше логиката на съпротивата. Във времена, когато на Бийтълс се гледаше с лошо око, да бъдеш хипи се приемаше едва ли не като израз на борба за свобода и правда. Дългите коси и бради, протритите дънки, показната сексуална разкрепостеност, даже и приемането на наркотици минаваха за конкретни форми на антикомунизъм. Онези, които на запад бяха пройдохи, у нас се приемаха за дисиденти. Западът се струваше обетована земя на всички, които днес вече въздишат по безвъзвратно отминалите „златни времена“ на Бай Тошо. От най-дълбока древност човекът си е бил такъв – да мечтае за онова което няма, а от това, което има, да се отегчава и роптае.

Затова за голяма част от нашия традиционно трудолюбив и гостоприемен народ членството в Европейския съюз и НАТО беше истинска кауза, сплотяваща кауза, великолепен общ знаменател, заличаващ по-дребните различия и като бодър военен тъпан задаващ ритъма на победния марш към целта.

Последният ни национален идеал се оказа осъществен и след осъществяването му вече си нямаме национален идеал.

Затова ли нещата при нас не вървят или поне сме крайно недоволни от начина, по който вървят – защото си нямаме идеал, нямаме си цел, нямаме си смисъл да съществуваме? Затова ли?

Идеалите невинаги падат от небето. В повечето случаи хората и народите трябва да си ги създадат и отгледат. И като казваме „хората и народите“, хайде да добавим и цивилизациите, защото в това безрадостно положение е и цялата бивша християнска цивилизация.

И още: как се формулират националните идеали? Вероятно този процес минава през два етапа – осъзнаване на идеала и обличането му в думи, в политическо говорене. И в двата случая интелигенцията трябва да е замесена. Защото сама по себе си идеята, да речем, за териториално обединение на нацията в етническите граници, за мнозина е твърде абстрактна. Трябва да дойдат едни умни хора и да я облекат в разказ. А после други хора да кажат: да, този разказ е истина, този разказ е добро, това е!

Имаме ли в момента национален идеал? Категорично не. Вече повече от 15 години той отказва да падне от небето. Не се самозаражда голяма и сплотяваща идея. Хърбави заклинания като „стремим се към справедливо общество“, „борим се с корупцията“ и „искаме върховенство на закона“ не са и не могат да бъдат национални идеали. За това допринася и господстващата идеология – либерализма. И ако трябва, ще я сменим, но и аз не се сещам с какво. Ние не сме иновативен народ. Ние не раждаме идеи, а чакаме да приемем от другаде. А когато и другаде не ги раждат – вече е проблем. Глобалният свят е ялов, защото новото се ражда в търсенето и доказването на различията, а не в стадното уеднаквяване и обезличаване. Културите трябва да се конкурират, да се оплождат взаимно в съревнованието, а не заспало да съжителстват, хипнотизирани от монотонното мърморене за мултикултурализъм и толерантност.

А трябва ли да имаме национален идеал? Твърде препоръчително е. Но какъв да бъде? Остана ли нещо, което да обедини народа? Ако знаехме, то щяхме да имаме и национален идеал. Да вземем накрая да измислим в отчаянието си нещо, колкото да не е без хич, например, докато американците напредват към Марс, ние да покорим центъра на Земята. Защо? Ами ей така – за кеф. Важното е всички да имаме обща цел. Всеки изкаран лев ще влагаме в земекопни машини и извозване на натрошени камънаци. Ще трупаме изкопаното по границите си, ще вдигнем насип до небесата, ще се изолираме от всички и от всичко, докато накрая не се превърнем в огромен кладенец с високи стени и дупка по средата, в която като хвърлиш камък, го чуваш дни наред как отеква, блъскайки се в стените надолу. Тогава никой няма да е като нас, а ние ще сме кални, мършави и гладни, но щастливи. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.