Много отдавна ме мъчи, пък едва ли мъчи само мен, следният въпрос: кое е по-добре – много хора, колкото е възможно повече хора да славят Бога как да е, или да го славят малцина, но както трябва, както Той е наредил.
Могат да се приведат аргументи в подкрепа и на двете. От една страна ще кажат, че Бог иска да се спасят колкото може повече хора, да се спасят, ако може, всички. Поемайки в тази посока великият мислител Ориген е предположил, че някой ден, след страшно много години, ще има Трето пришествие, когато ще бъдат изкупени и простени демоните. Накрая ще се спаси и самият сатана. Защото ако Бог е от една страна всичко, а от друга е Добро, то в доброто всичко няма място за такива неща като ад и демони, не и завинаги, а най-много само временно. Именно по тази причина (а и за още някои неща) великият Ориген е заклеймен като еретик.
От друга страна обаче ще кажат, че ще се спасят единствено онези, които славят Бога правилно, славят Го така, както Самият Той е наредил. Защото не можеш да се спасиш извън истината. Извън истината е само лъжата, дори да е на зрънце встрани от истината. Католицизмът отпадна заради едно filioque (и за други неща, разбира се, но това е поводът). Когато се вихрела монотелитската ерес и мнозина епископи били изпаднали в нея, попитали св. Максим Изповедник какво ще прави, когато остане единствен в убежденията си (тоест в старата права вяра). И той отговорил, че в такъв случай Църквата ще бъде той, Църквата ще се състои от него, от един единствен човек. Никой никъде не е казал колко голяма трябва да бъде Църквата, не и преди да се превърне в част от политиката. Напротив, казано е „…мнозина са звани, а малцина – избрани“ (Лука 14:24), както е казано също: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Не Църквата трябва да примамва в себе си хора с хитроумни рекламни трикове като в голям мол, а всеки човек трябва да е готов да премине през препятствия, за да влезе в Църквата и да се спаси. Само тогава има смисъл.
За зла участ, днешното човечество, доколкото изобщо обръща внимание на Църквата, е по-склонно да приеме първото – че Църквата е някакъв социален институт, който по възможност трябва да обхване всички, дори и с цената на примамливи предложения в духа на „новото време“. Ако Църквата не беше превърната в политика през Късната Античност, днес никой нямаше да се занимава с нея, не и по този брутален начин. Но ако Църквата не беше превърната в политика, ако не беше органично замесена в държавните дела, християните вероятно още щяха да се крият в катакомбите, а християнството да е някакво екзотично тайно общество. Божият промисъл е Църквата да бъде вселенска и да се меси в политиката. Църквата, едната свята, съборна и апостолска, винаги е била и ще бъде притегателен център, винаги ще бъде крайна инстанция, защото каквото и да говорят враговете ѝ, тя притежава „стока“, която никой друг няма в такава степен – Истината. Затова всеки се опитва да „опитоми“ църквата и да я подчини на политическите си цели. Не мислете, че тези, които със зъби и нокти се стремят да го направят, са някакви глупаци. Ако Църквата не беше пазител на истината, никой нямаше да се интересува от нея, нито щеше да я преследва, нито да ѝ се присмива от късогледата висота на собствените си ментални илюзии.
Църквата обаче има неземна тежест. Тя сякаш държи последния златен печат и каквото подпечата с него – това е! И сега идва ред на спора кой е Църквата. „Ние сме Църквата!“, казват едни. „Не, ние сме! Вие сте лъжци!“, казват други. А обикновените миряни гледат и се кръстят. И са смутени, защото са научени да вярват за всичко на Църквата. Но на коя църква, дали на тази, на която си се клел чрез Кръщението си? Но понякога и тя се цепи на фракции, и тя си противоречи. Не знам какви ползи за политиканстващите носи това в краткосрочен план, но в дългосрочен отваря вратата на икуменизма, който не е нищо повече от модернизъм, от глобализъм в църковния живот. Не случайно определят икуменизма като последната всеерес. Той учи, че различията не са важни, което преведено на по-честен език означава, че лъжата е приемлива. Религията е цитадела, крепост, кацнала на скалист връх, а не разлял се по цялото слънчево крайбрежие мегаполис.
Инструментализацията на християнството не е ново явление. Всевъзможните вътрешни и външни кръстоносни походи говорят за това. Както впрочем и много други неща. Но преди две седмици тя достигна нови върхове, когато Православната църква на Украйна (ПЦУ) заличи Александър Невски от списъка на светците си. Нормално, разбираемо. Той е канонизиран през 16 век (ПЦУ съществува от 2018 успоредно с досегашната УПЦ), а Екатерина Велика учредява орден на негово име, с което го превръща в емблема на руската военна чест. Разбира се, че новосъздадена църква, вдъхновяваща едната от страните в грозна война, няма да почита светец, който олицетворява бойната слава на другата. Нормално е. Но къде остава светостта като такава? Какво означава човек да е свят? Това значи, че е облагодатен много повече в сравнение със средното, прието за нормално при другите хора. Благодатта е една от най-важните енергии, чрез които иначе непознаваемият Бог се проявява в творението и може да бъде наблюдаван. Благодатта е една от двете сили (другата е човешката свободна воля), чрез които човекът се богоуподобява. Целта на човешкия живот тук е да стане бог по благодат, докато Бог е бог по природа. Благодатта позволява на светците да вършат чудеса приживе, а мощите им – и след края на земния им път. Ако даден човек е светец по тези критерии (а Църквата е преценила, че те са налице), то кой може да му го отнеме? Може ли светостта да бъде отнета заради мимолетна политическа конюнктура, която вероятно няма да е същата дори до края на текущата година? Ето на това е подложена Църквата – едната свята, съборна и апостолска – в последно време.
Днес едно от най-важните разделения в бившата християнска цивилизация е разделението на Изток и Запад. То започва още с отпадането на католицизма от православието и на протестантството от католицизма. Днес Московската патриаршия иска да застане начело на Изтока, а Вселенската патриаршия – да се присламчи към протестантския запад. Вселенският патриарх Вартоломей, за жалост, е на практика никой в Истанбул. Неговата главна опора – демографска и финансова – е в Съединените щати. И когато Щатите са в конфликт с Русия – било за Украйна или за нещо друго – той няма друг ход, освен да застане на страната на Щатите. Така се появи през 2018 автокефалната Православна църква на Украйна. Така преди две седмици от нея отпадна един от най-важните светци на руснаците, който допреди войната е вдъхновявал и поколения православни украинци, които спрямо руснаците са нещо, каквото са македонците за нас.
Не знам смешно ли да го нарека или трагично, но у нас също се появиха политиканстващи свещеници, даже и монаси. Едните са славянофили със симпатии към руската патриаршия, а другите – прозападници със симпатии към вселенската. Осъзнайте се, свети отци! Църквата е една, вие няма какво друго да направите, освен усърдно да се молите за мир в ситуация като настоящата. А вие, монаси, не знам какви обети сте давали – за безмълвие, нестяжение или целомъдрие, – но със сигурност не сте давали обет да не излизате от фейсбук и да се пенявите там като хонорувани тролове. На такива като мен може и да им отива, но със сигурност не и на такива като вас.
Нека споровете за приоритетното проявление на Църквата да не стихват – дали да бъде то повече земно (политическо, социално) или повече небесно (мистично). Но светостта, оставете светостта на мира. Не закачайте светците, защото къде ще отидат молитвите, отправени към тях през векове и хилядолетия. Кой ще се обърне за духовна подкрепа към светец, ако знае, че той утре може и да не е светец?
Светостта не се раздава от хората и не се отнема от тях. Хората само я регистрират съборно след дълги проверки. И по-голямата част от светците са си отишли незабелязани и неканонизирани, но това не помрачава сиянието на венците им. Когато става дума за политика, когато става дума за война, „…отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов
