Смъртта на Навални ще изиграе ролята на тромб, който ще „запуши“ сериозните предимства, които Путин получи в пропагандната война след интервюто с Карлсън.

Путин спечели много от интервюто, което даде на Карлсън – това е сигурно.

 

И докато то все още му носеше дивиденти, Навални умря в една от най-зловещите сибирски затворнически колонии.

 

Няма по-ефектен начин да се елиминират ползите от интервюто.

Най-вероятно става дума за случайно съвпадение.

 

В днешната публичност, която често достига до откровени форми на налудност, конспиративните теории обаче с лекота помитат разумните доводи, в тях няма място за случайности.

 

Какви теории могат да изпълзят?

 

Ето една: противници на Путин са ликвидирали Навални.

Като се имат предвид очакваните негативи за Путин, всеки затворник с удоволствие ще се нагърби с ролята на палач.

 

Никой не вярва на руснаците – обаче смъртта на Навални наистина може да е ненасилствена.

 

Тя обаче ще изиграе ролята на тромб, който ще „запуши“ сериозните предимства, които Путин получи в пропагандната война след интервюто с Карлсън.

 

Отделен е въпросът, че тя ще подчертае усещането за абсолютната му неприкосновеност.

 

А руските вождове винаги са държали Света да е наясно с това.

Световните „лидери“ ще се задоволят със стандартните за такива случаи вопли – кухи, колкото се полага.

Няма да тръгнат на кръстоносен поход срещу Руснака.

…

Сега за интервюто.

 

Интересен ми беше Карлсън. С Путин има кой да се занимава – особено напористи са разни тукашни медийни пеперуди, също и някои ударници на политическото проституиране. Да си се оправят. 

 

Карлсън си свърши работата. Имах шанса да направя доста от

най-знаменитите интервюта на последните близо петдесетина години – тъй че, този занаят ми е ясен, макар че човек винаги може да открие още нещо ново за него.

 

Сега интервюта прави всяка силиконова цица. Разговорния жанр го изтърбушиха всякакви случайници, най-вече тия с гръбнаците от желе.

И някои от тях също измрънкаха нещо срещу интервюто на Карлсън.

 

Българското отричане е нещо садистично.  

 

Като цяло, през последните години журналистическата „колегия“ постепенно бе превърната в някаква безволева пасмина.

 

И тя тъй и не посмя дори да изскимти, когато репортерите ги възвеличиха като „мисирки“ –  а на тях това май дори им хареса, някак приласкани се почувстваха.

 

Само малцина от занаята още не са се предали – наричам ги „Ротата на  смъртниците – все още не успяват да ги подчинят или поне да им запушат устите и сетне  да ги отведат нанякъде.

 

Но и това ще се случи, неизбежно е. 

 

И тогава ще започне новата ера – на малеби журналистиката.

Карлсън направи добро интервю.

 

Според един, който се самообгрижва от години за медиен експерт, това не било „журналистика“.

 

Разбира се, че не е – за него журналистика е Памперсът, който трябва да почиства вечно зацапания задник на Властта.

 

Когато застанеш срещу човек като Путин, трябва да си наясно, че той знае всичко за теб. И номерът е ти да научиш нещо ново за него и то по възможно най-ненатрапчив начин, а не да се охрабряваш комично – тогава интервю няма да има, най-много да те изхвърлят през някоя от кулите на Кремъл.

 

Впрочем, Путин подметна по някое време, че Карлсън е кандидатствал за ЦРУ, но не го приели. „Трябва да благодарите на Бог, че не са ви завели там“ – добави Путин.

 

След интервюто, Карлсън пък призна, че от три години се опитвал да го направи, но – цитат – „усилията му са били осуетявани от американските разузнавателни служби, които шпионирали текстовите му съобщения и ги предоставяли на „Ню Йорк Таймс“, провокирайки по този начин руските власти да отменят интервюто“. Ето такива игрички са се въртели около Карлсън. 

 

Още с първия си въпрос Карлсън получи известно предимство – усъмни се в едно по-раншно твърдение на Путин, той пък  очевидно се подразни и не скри това: „Ток шоу ли ще правим или сериозен разговор“.

 

И сетне се потопи в един продължителен монолог.

 

Карлсън пък разумно отстъпи инициативата.

Довери се на интуицията си и спечели.    

 

Карлсън рядко прекъсваше събеседника си – но с въпроси, които бяха достатъчно предизвикателни.

 

 Например: „Не е скучно/това, което казвате, просто не съм сигурен колко е уместно“; „Защо не доказахте през първите си 22 години като президент, че Украйна не е истинска държава“; „Казахте ли на Виктор Орбан, че може да получи част от Украйна?; „Как можете да унищожите една идеология в държава, която не контролирате?“/за денацификацията.

 

И още: „Как един лидер, който убива, може да е християнин, как се примиряваш със себе си?“ – един въпрос с остротата на кинжал.

„Остави го да сбърка“ – така казвам за такива случаи, – остави го сам да се удави в монолога, обсебеният от словохотливостта си ще допусне грешки, това е неизбежно.  

 

Но Карлсън  нямаше и друг избор. Само нашите тахтаби си представят, как яростно прекъсват и опровергават Путин,  дори някой обръща масата върху него – така излиза от коментарите им сега.

 

И настояват да им повярваме, макар че сме свидетели, как тиквеници от различен калибър непрекъснато минават на конвейер през телевизиите ни, съвсем необезпокоявани, а въпросните храбреци винаги са готови с памперсите.

 

В нашия занаят трябва непрекъснато да си казваш, че работиш за Времето, че си чирак на Паметта.

 

Карлсън това и направи: остави руският цар да говори.

 

За добронамерения, но и разсъдлив „обикновен“ зрител сигурно е било интересно да научи, какво е отношението му към Ленин; към разпадането на Съветския съюз, което, всъщност е инициирано от руското ръководство – Путин призна, че не разбира, какво го е мотивирало тогава, освен вярата, че цивилизованият Запад ще приеме това като покана за сътрудничество и асоцииране.

 

И още: за обещанието, че НАТО няма да се разширява на Изток, но въпреки това има пет вълни на разширяване; за предложението САЩ, Русия и Европа да създадат съвместно система за противоракетна отбрана. И, най-вече, как излъгаха, с услугите на Горбачов, Съветската империя. Впрочем, Путин не спомена името на Горбачов – но беше ясно, кого има предвид.

 

Имам едно забележително, по собствените му признания, интервю с Горбачов. Продължават да го гледат в Мрежата – и продължават да го ругаят. Интересно е да се анализира отношението на нашата публика към двете интервюта – с Путин и с Горбачов. Но тахтабите няма да имат куража да го направят.

 

От тези стотици милиони, които са проследили интервюто на Карлсън, никой, който е с целия си, не е очаквал той да се надругава с Путин – освен нашите перушани.

 

Те са си такива: опикано врабче се ежи срещу пастта на крокодил.

Странно е, авторитетна медия като Би Би Си да твърди, че интервюто на Карлсън било „удобно“. То никак не беше удобно, включително и за англичаните, особено след припомнянето, че Борис Джонсън е настоявал украинците да не преговарят и кланицата да продължава.

 

Ами, ролята на гарантите на Минските споразумения – тя е не по-малко позорна.

 

Впрочем, в нашите разправии с Македония, гарант за коректно отношение на скопяни към историческите факти би трябвало да е френският президент Макрон.

 

Той обаче отдавна е забравил това си задължение.   

Трябва да се гледат пределно внимателно подобни интервюта – понякога те се превръщат във Вестители на Съдбата.

 

Такова провиждане имаше в интервюто ми с Ванче Михайлов – то си остана първо и единствено, взето е на 23 май 1990 година в Рим и е излъчено във „Всяка неделя“ на 24 юни и на 1 юли същата година.

Думи на Ванче:

 

К.К.: Доволен ли сте от това, което постигнахте?

 

В.М.: Щом в Македония българщината, българското не царува, бих казал, че не ми се спи като помисля по това. Толкова жертви, България три войни води и пр., и пр., и дотам дойдоха работите, че да не можеш сега в Скопие ти да кажеш, че си българин свободно…“.   

 

Ванче ни каза това още през 1990 година – 32 години преди да ни натирят от Македония окончателно. Но кой да го чуе. Нашите глухари направиха друго – затичаха се първи да признаят Македония.

 

Първите ни хора отказаха да чуят предупрежденията на Ванче за коварството на скопяни – в най-важните моменти ушите на властниците ни все се оказват непочистени.

 

Българската публика, в голямата си част, е трезвомислеща – за нея е изключително важно да научи, какво предлага Бъдещето, според Путин.

Той е обсебен обаче повече от въпроса „Откъде дойде Украйна?“.

Това малко интересува Запада.

 

Но ясен отговор на въпроса – накъде се е запътила  Украйна, също липсва.

 

Путин само уточни, че войната е започнала в 2014 година.

Нито един факт от интервюто, отнасящ се до наши дни, не може да бъде  лесно опроверган.

 

Злото е съвсем отделен въпрос – някой го е продуцирал преди години, удобно и изгодно за себе си, така поне се е надявал.

Но Злото си е зло – то няма оправдание.

А много често има и няколко бащи.