Помните ли какви възторжени, какви бойки песни пеехме някога, марширувайки в стегнати редици на път към кооперативните поля, към комбинатите, заводите и строителните площадки – към светлото комунистическо бъдеще на път?
Елате, хиляди младежи, –
на родната страна надежда!
Вдигнете кирки, знамена –
да зашумят като гора!
И младежите идваха – при това с песен на уста. Идваха обаче не с младежка жар, а по ведомствена принуда. Младежка жар нямаше и в песента ни – пеехме, както пише по друг повод класикът, „тъй, както през сълзи се пей”. Защото и песента ни беше като цялото озвучавано от нея поколение след поколение бригадирско движение – не ентусиазирана, а принудителна, една изстискана от младите ни души чрез организационно насилие песен. Докато настроението в маршируващите ни редици бе по-скоро погребално. Да погребеш, да дариш на държавата цял месец от средношколската или студентската си ваканция не е шега работа. А в това, че предпочитахме във възрастта на любовта да вдигаме не трапезни тостове, а кирки и знамена, не вярвахме нито ние, пеещите, нито дори онези високопоставени чичковци и батковци от съответните партийни и комсомолски комитети, които ни заставяха да маршируваме и пеем.
Онова, което бележеше ежегодните ни летни и есенни бригади, бе съюзното и ведомствено насилие. Ненасилствен и дори сладникаво-сантиментален е за сметка на това днешният бригадирски спомен.
Социалните медии гъмжат от спомените на безброй вече възрастни сънародници, които с умиление разказват на подрастващите за романтиката край лагерните бригадирски огньове, за ентусиазма, за гордото гражданско съзнание на изпълнения пред родината трудов дълг, за бригадирските шеги, за закачките, за полевите танцови забави, че и за първите пламнали в техния ритъм Радини вълнения. Дали тези лирични вълнения нямаше да пламнат и не с кирка, а с чаша в ръка на някой роден черноморски курорт, беловласите носталгици не уточняват. Не уточняват те и кой нормален студент или средношколец ще предпочете да копае спечения текезесарски блок, да лее бетон и да бере домати, вместо да плажува.
Нещо повече: потъналите във вълнуващите си младежки спомени днешни ветерани се надпреварват да разказват с какво нетърпение очаквали първия бригадирски ден – както се очаква първа любов. А най-учудващото според мен, бившия бригадир и настоящ антибригадир, е, че след изпълнените и преизпълнени трудови норми първият бригадирски ден не е довел до разочарование, не е опорочил и засенчил нито втория, нито всички последвали бригадирски дни, които, видите ли, са се оказали един от друг по-очарователни.
Всъщност, ако изобщо я имаше, щафетата от очарования се израждаше в щафета от разочарования. Бригадите биваха доброволни само на думи – фактически те бяха до една задължителни и за тяхното отбиване се водеше най-строг отчет. Без удостоверение, че си бригадирствал деканатът отказваше да те запише за новата учебна година, което на практика значеше изключване от университета. В онези сбъркани времена аз следвах философия и си спомням как веднъж в навечерието на поредната бригада един зевзек окачи крадешком на таблото пред деканата на Философско-историческия факултет (така се казваше тогава) обява: „Утре тръгваме на бригада. Присъствието на всички доброволци е задължително!” Обявата бе изписана (или по-скоро изрисувана) с едри печатни букви, така че властите не успяха да открият злосторника – иначе университетът щеше да му се види тесен.
Носталгията по бригадирското движение
е съставна част от една друга, далеч по-мащабна
и многолюдна родна носталгия – носталгията
по доскорошното ни комунистическо мракобесие.
Скрита, свенливо прикривана и пълзяща в зората на демокрацията, с годините и десетилетията тази носталгия ставаше все по-открита и агресивна. Докато жителите на всички останали страни от бившата (ако върви, както е тръгнало, тя май и бъдеща може да се окаже) Съветска империя гледат на собственото си комунистическо минало с презрение и гняв, със сарказъм или в най-добрия случай с ирония, ние, българите, гледаме с възхита. С един необясним граждански мазохизъм ние предпочитаме днес да идеализираме вчерашното си мракобесие, да търсим и откриваме в него цели планини блага и добродетели. Блага и добродетели, които съществуват само в болните ни фантазии. Като безконечните и безбройни легенди за романтични бригадирски вечери под звуците на разпънатия акордеон и под заревото на пламналите и в сърцата ни лагерни огньове. Дори човек да не е бригадирствал като мен до изнемогване, достатъчно е само да се запита какво романтично и какво благородно има в това да те грабнат посред лято от ваканционния ти уют и да те заставят да работиш цял месец безплатно за една държава, която освен ведомствен терор, духовна нищета и социална мизерия нищо друго не ти е дала? Здравият разум подсказва, че цялата романтичност е мижи да те лажем, но идеологизираната слепота, която явно доминира в общественото съзнание, говори друго – тя предпочита мистификациите пред реалиите.
Аз бих посъветвал днешните ветерани, вместо да тъгуват с такава неутешима жал по бодрите стари времена, да запретнат ръкави и да ги възродят, да ги овеществят с нова дата. Демокрацията е великодушна и към враговете на демокрацията като тях, демокрацията им предоставя възможността да реанимират от дебрите на тоталитарното ни минало и бригадирското движение. Да се хванат дружно за ръце, да се организират в средношколски, в студентски, във ведомствени и в пенсионерски (най-вече в пенсионерски!) бригади, да грабнат кирки, знамена и да замаршируват отново със старата комсомолска страст към селскостопански и строителни обекти. Никой не им забранява, никой няма да ги спре да градят и изграждат нови национални блага – дори възненавиденият частен сектор ще приеме с готовност техния безплатен младежки и старчески труд. Частнособствениците са си по природа експлоататори, хищни капиталистически акули и Марксови потосмукачи, които дават мило за драго някой да им работи ангария. Така ветераните ще осъществят доживотната си мечта, ще реализират подобаващо и преклонението си пред комунизма, и отвращението си от демокрацията. Могат да възстановят и командно-административния подход, и цялата репресивна система на Народната Република дори. Само при едно условие обаче: да не вкарват и мен, другомислещия, в нея – аз ще остана настрана от бригадирския огън. Предпочитам да ме греят други огньове.
