Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Затова най-съществено значение придобива намирането на деликатен баланс, а не това чий възглед ще победи, тъй като победата рано или късно неизбежно поражда нова битка.
Време е да се започне един разговор, който никога не е спирал, но сега имаме повод да го започнем като че ли отново. Темата е стара – какво е човекът. Като я споменем, и се сещаме защо разговорът не е спирал, но точно затова се е поизхабил, загубил е фокуса си и е престанал да бъде важен – отстъпил е на „по-важни“ разговори, сякаш отговорът на въпроса е даден и вече за друго трябва да се говори. А отговорът не е даден…
Ако се държим все едно знаем какво е човекът, започваме да се занимаваме с уреждане на неговия живот, според това, което ни се струва, че би било подходящо за съществото с човешки характеристики. Смятаме, че тези характеристики са ясни и постоянни, така че може да се търси ясен и постоянен житейски регламент, който да им съответства и хармонично да удовлетворява произтичащите от тях нужди и стремления.
Но житейският регламент се превръща в зле скроена дреха, понеже се оказва, че параметрите на модела са трудно установими. Разбира се, той може да носи униформа, която да го обвързва с фиксиран образ и разсъжденията да престанат. Или пък може да върви по модата и да се облича без оглед на това дали така му е удобно, стои ли му добре и въобще премяната отговаря ли на идеята му за себе си. В тези случай става дума за форми на принуда, при която определена концепция за човека се налага без реални доказателства за нейната валидност, но или противодействието е наказуемо, или обектът на принуждение сам е пожелал да не се мъчи с опознаването на човешката природа (в това число неговата собствена) и е приел нечий възглед наготово, ако ще последният да не е верен.
Доган Ексиоглу, „На свобода“
Либералната демокрация е опит кройката на житейския регламент да бъде максимално свободна, защото либералнодемократичният възглед за човека допуска многообразието и дори разглежда човешкото не като предмет, а като процес, в който съжителстват по-лесно изменчиви с по-трудно подвижни нагласи.
Но защо изобщо говорим за регламент, при положение че се толерират различията и правото на всеки да живее по своята мяра? Защото е необходимо толерантността да бъде законово регламентирана – в противен случай нечий частен възглед може да бъде наложен като всеобщ. А възгледът за различието не е ли също частен, неговото налагане не представлява ли отново своеобразна диктатура, има много хора, които не го споделят и не искат той да доминира и да бъде фаворизиран като най-изискан признак за цивилизованост?
В последното изречение се разкрива парадоксът на либералната идеология, която допуска отстояването на всяка свобода, стига тя да не застрашава нечия друга. Проблемът е, че сред правата се появява и това да се отхвърля цялата концепция за свобода, осъществяваща се в толерантността към индивидуалните специфики – многообразието е нищо повече от каприз, неговата стихия е деструктивна като поведението на разглезено дете, което иска всичко, без да зачита принципа на реалността, и ако бъде оставено без контрол, ще направи големи поразии. Либералите, защото са либерали, няма как да забранят подобна позиция, но настояват тя да бъде удържана в рамките на общността, която я изповядва. Само че в същността си позицията не е локална, а глобална. Тогава как да се постъпи с нея? Да се отрече ли нейното право на съществуване? Или либерализмът също да се съсредоточи в отделна територия и да не се разпространява зад граница? Или войната между лагерите е неизбежна?
За да се избегнат сблъсъците, може да се изтъкне, че самото ограничаване на свободите поражда желанието за тяхното сбъдване, толерантният регламент е резултат от естествено развитие, което почива на причинно-следствени връзки, регистрирани в обективните закони на физиката. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Затова най-съществено значение придобива намирането на деликатен баланс, а не това чий възглед ще победи, тъй като победата рано или късно неизбежно поражда нова битка.
Либералната демокрация претендира за постигането на такъв баланс и в този смисъл атаката срещу нея би предизвикала разбалансиране, което няма да произведе резултат с непознато качество, а отново ще върне старите предпоставки за борба в името на либералната демокрация, т.е. на баланса. Когато някой твърди, че с установяването на либералната демокрация настъпва краят на историята, сякаш казва, че и да бъде отхвърлена тя пак ще се завръща, защото напред няма друг хоризонт, можем единствено да се връщаме назад и после пак да се устремяваме към нейната балансирана формула.
Аргументът изглежда разумно защитен, понеже стъпва на обективния физически ред, но точно обективният физически ред е апострофиран от противниците. Защо да приемаме физиката за определяща, като метафизиката е тази, която трябва да ни интересува. Те не се изразяват точно по този начин, но това имат предвид. Отговаря им се, че още през Просвещението се е установило разбирането, че двете сфери не бива да конфликтуват и че по-здравословно е общественият договор да се гради върху научна база – и частна, и хуманитарна. Не, отвръщат недоволните, няма разбиране, а опит за повсеместно налагане на възглед – достатъчно са свидетелствата, че конфликтите по-скоро се изострят оттогава насам. И освен това – откъде накъде ще се издига в култ някакъв битов земен баланс, осигуряващ консуматорско доволство с цената на явна или скрита експлоатация, откъде накъде животът сам по себе си ще придобива ценност, ако е лишен от по-висш идеал, а значи и от достойнство?
Този спор прилича на неразрешим. Изкушаващо е да се предложи примирие под популярното просвещенско мото Let’s agree to disagree – Нека се съгласим да не се съгласяваме. Но и това не проработва, защото несъгласието не e статично, а произвежда експанзивна агресия. Тогава ни остава с надежда да си представяме, че задълбочаването и освирепяването на кризата ще доведе до неминуемо опомняне и ново изправяне пред въпроса какво е човекът – и признанието, че действаме сякаш знаем, а всъщност не знаем, ще спре поне за малко унищожителните сблъсъци и ще предложи друга перспектива. Най-вероятно добре би било да се приеме, че свойство на човешкото е прекрачването на собствената му дефиниция, така че наистина няма защо да се воюва за някаква нейна застинала фаза. По-скоро адекватно би било да се търси парадоксалната хармония на неустановеността, без да се дискредитират и традиционните вярвания, които са органична част от картината.
А какво е общото на изкуствения интелект с темата? Неговите изобретатели споделят, че до изобретяването на тази свободна самоусъвършенстваща се система се е стигнало също така по естествен път на научно развитие и няма как, въпреки възникващите опасения и директни упреци, тя да бъде спряна. Има положителни страни, ако работи като помощник, но опасенията и упреците се отнасят до нейното потенциално негативно въздействие върху човешкия свят.
И ето ни пак пред въпроса какво е човекът, какво е човешкият свят, който ни се струва заплашен.
Вместо да гледаме на изкуствения интелект като на свое отрицание, можем да застанем пред него като пред огледало, което сами сме поставили пред себе си. Той наистина оглежда нас, доколкото сме вложили собствените си познания в него, оглежда ни и като произведения на Създателя, чийто ресурс ползваме, въобразявайки си, че е наш. И тревогата ни какво ще се случи с творението ни, което става все по-независимо, много прилича на писанията за тревогите на Създателя.
Във всеки случай напрежението и в политическата, и в технологичната сфера (двете са свързани) би трябвало да провокира тласък към позабравеното себепознание. Защото и хармонизирането на идеологическите противоборства, и справянето със социалните последици от научните предизвикателства минава през разговора кои сме ние, в какво се състои ценността ни и смисълът да сме тук.
