Миналата седмица под колонката в Портал Култура на Димитър Бочев[1] (български дисидент, писател, дългогодишен политически изгнаник, но завърнал се в България след 1989 г.), повече от спорния „патриотичен“ режисьор Максим Генчев написа коментар, в който се закани на всички автори в Портала, че наближавало времето да бъдем изправени пред съд и да „увиснем на простора като парцали“.
Патриотичното му чувство очевидно е било уязвено от заглавието на статията на Бочев „Робството като национална съдба“. Заплахата му – типична за медийното ни пространство напоследък – удивително съвпадна с пак „патриотичната“ истерия, последвала фейк-новината, че от Министерството на образованието щели да извадят от учебните програми Вазовото „Аз съм българче“. Последвалата разобличаването на „фейка“ втора патриотично-възмутена вълна бе заради корицата на книжка, на която „българчето“ било изобразено с дрехи в цветовете на… украинското знаме. Горкият художник на тази корица (обнародвана през 2006 г.), Борис Стоилов, бе сполетян от същата „патриотична“ истерия, която неведнъж се стовари върху мнозина от нас (в частност и върху член от моето семейство) през последната година: поток от проклятия, ругатни, „пожелания“ в най-скоро време да занесе поздрави на покойната си майка и т.н. Във връзка с всичко това обаче у мен узря решението да изрека най-сетне без всякакви церемонии какво всъщност представлява народилия се през последните години нашенски страстен „патриотизъм“. Какво е истинското име на тези „родолюбиви чувства“ на големи групи от хора, крещящи ги с все по-високи децибели, най-вече в социалните мрежи.
художник Борис Стоилов, издателство „Хермес“
Направо ще кажа: истинското име на любовта на всички тези хора „към България“ е… омраза. „България“ въобще е за тях „псевдонимът“ (фалшивото име) на онова, което оправдава много-образната им омраза.
* * *
Не, те не „обичат“ (ревнуват) народа си. „Народът“ е въобразеното име, в името на което мразят и могат – уверени са, че имат право да мразят онези, които са по-образовани от тях, по-културни от тях, по-„сложни“ от тях, по-(ако щете)остроумни от тях. Техните безпардонни, просташки, глупави ругатни към въпросните (повече от които не могат и да съчинят) имат оправдание за тях, съзнаващите, че са просташки и глупави, защото са, видиш ли, „гласът на народа“. А той, горкият, високомерно „пренебрегван“, „предаван“ от „безродния ни елит“ няма как да бъде софистициран. Ревящ, мучащ, нечленоразделен глас е, но доколкото е „народен“ е… „глас Божий“.
* * *
Да, те въобще не „обичат България“. Всъщност тя е онова, което във всекидневния си живот обмърморват, което лъжат, което грабят. „България“ обаче е името-алиби на тяхната омраза – към демократичните, либералните, словесните, свободните хора (които в омразата им именно „не са българи“).
* * *
Те всъщност не „обичат“, нито „се гордеят“ със „славното ни минало“ (колкото е възможно по-далечно и за което имат познания на равнището на основното си образование). За тях то е антагонистичния „псевдоним“ на онова, което мразят в днешното настояще – било на другите народи, било на „вкаралите ги“ в тази „мъчителна свобода“ европейски българи, и с която омраза се прикриват от чувстваното и от тях самите свое убого настояще. Ревнуваните от тях „национални герои“ от нашето Възраждане, от нашите „Балкански войни“ и т н. са събирателното име-антагонист на тяхната омраза към днешните дейни хора, които от проклетия, от леност, от простотия не желаят да следват и на които не искат да се доверяват.
* * *
Те всъщност въобще не „обичат и почитат Иван Вазов“. Почитта към него е фалшивото име на немръдналата им от ученическата скамейка (от първи до четвърти клас) убога литературна култура – почит-оправдание за никога непрочетените поети и писатели (след Вазов), поради което изпитват омраза към прочелите ги и обикналите ги.
* * *
Те не „обичат“ народната музика и „родния ни фолклор“. Тази тяхна „обич“ е антагонистичното име на тяхното нежелание и неспособност да култивират и постигнат по-висок вкус и поради което нежелание и неспособност мразят постигналите го.
* * *
Те не са „влюбени в българското народно хоро“. Неговото демонстративно тропане по централни културни топоси е символично тъпкане на съвременните урбанистични нрави, на целокупното „ново време“, на „градскостта“, която те не са имали силите и способностите да усвоят, в която да се впишат. И ѝ отмъщават с едно символически окупиращо я „село“. Което също са загубили, без да успеят да придобият „града“. Младите градски генерации са ги подминали, те живеят и искат да живеят в една България, която вече не е „провинция“, която и „тук“ е „там“ (в Европа). А хорото на „хоротропците“ е омразата на останалите в провинцията си, на безсилните да престанат да са провинция.
* * *
Те не ревнуват „българщината“, обкрещявайки пробутаната им картинка с момченцето, облечено в цветовете на украинското знаме. Това е фалшивото име-алиби, криещо две свързани техни омрази. Омразата към украинския народ, който имà куража да се противопостави на руския „господар“ и който кураж те нямат, и затова в лицето на украинците днес мразят… своята, своята непризнавана страхливост и робскост. Омразата към одързостилите се да се опълчат срещу Русия, която те перверзно обичат като свой господар и насилник (презирайки се дълбоко в себе си за тази перверзна обич и бягайки от това самопрезрение в… омразата към онези, които го разобличават в тях самите).
* * *
Те не ревнуват „Аз съм българче“. Пет пари не дават за него и както отбеляза някой едва ли биха могли да го издекламират по-нататък от първите два стиха. В него обаче те намират поредния повод да мразят – „Запада“, „Европа“, „света“, които искали да ни „обезбългаряват“. Съзнават обаче, че не просто никой не е тръгнал да ги „обезбългарява“, но даже никой практически… не им обръща внимание. И това съзнание, че и заслужено не им обръщат внимание, ги вбесява. Мразят затова, за да си придадат ръст, какъвто съзнават, че нямат. Ревнуват, че са „българче“, защото съзнават, че чисто и просто са… никой за никого.
* * *
Да, истинското име на самоидентифицирането им с „народа“ е най-вече омразата им към „елита“. Любят народните носии и шевици, защото са вбесени, че гражданският костюм манталитетно „не им стои“. Ревнуват „дедите“, защото са уязвени, че в паметта си… нямат никакви „деди“. Ревнуват „родовата история“, защото я нямат, защото съзнават, че са (просто) „вчерашни“, а „родовата история“ е не нещо народно, а нещо буржоазно.
… Та така – никакъв позитивен патриотизъм не ми се струва възможно да се появи у нас днес. „Патриотизмът“ („родолюбието“), които страстно се крещят от тролските маси в социалните мрежи, са днес фалшиво име – име-алиби за изпитване на омраза. От нея, от омраза (и от омрази) имат нужда т.нар. днешни „патриоти“. Те и затова са „патриоти“ – за да мразят. „България“ за тях няма същински позитивно съдържание. „България“ е чисто и просто името на многообразното им „анти“: „анти-Запада“, „анти-Европа“, „анти-елита“, „анти-високата култура“, „анти-политиката“ (и най-вече „анти-политиците“ – тези „харвардски“ и прочее „безродници“). Тя, тяхната „България“, е „анти-настоящето и непосилното бъдеще“, „анти-градът“ и в по-голяма дълбочина – „анти-великодушието“, „анти-остроумието“, „анти-толерантността“, „анти-смирението“. Анти-смирението, казвам, защото не могат да приемат скромното си място. Не! На това скромно място са ги „изтласкали“ – на Балканите „западняците“, у нас – „елитниците“ (които не са българи, именно защото са „елитници“). Защото за тях всичко по-сложно е „небългарско“. „Българското“ се заключава в (и се свежда до) хорото, Иван Вазов от първи до четвърти клас, „родната“ (и не по-обхватна от родната ни) история, така, както е изложена в основното училище – близка до приказката и легендата и с дузината общи места като „Русия освободителката“, „България на три морета“ (която „ни взеха Великите сили“), всегдашните „съюзници-разбойници“, с които ни е съдено да живеем и т.н.
Най-голям дял в умножаването на тези „патриоти“, чието истинско име е „анти-елитници“ (анти-европейци, анти-демократи, анти-образовани) разбира се има руската хибридна пропаганда и вече оформилите се нейни партийно-политически формирования у нас – вчера и онзи ден „Атака“, ВМРО, „Обединени патриоти“, днес – „Възраждане“. Все формирования, които, възраждайки „българщината“, фактически изродиха големи маси хора.
Защото вижте накрай реакциите на „възродените“. Та те са се превърнали от субекти в подлежащи на натискане клавиши. При това можещи да се натискат с цяла длан – цели клавиатури от клавиши. „Пускат“ им фейка, че ще махат „Аз съм българче“ и следва пожар в социалните мрежи. Пускаш ти („елитникът“) бележка, в която обясняваш, че народните носии никога не са били масовото народно облекло и следва поставянето ти на клада от стотици тролски клони, която запалват под Фейсбук профила ти. Възмущаваш се от „хоротропството“ пред Народния театър или от „маанетата“ при входа на Морската градина във Варна и следва „общонародната“ ти „експулсация“ от България – затварянето ти в „отродителски“ лепрозории. Обръщаш внимание на тоталната символична окупация на градовете ни от улици, булеварди и паметници с руски имена и следва дефинирането ти като престъпен изтривач на „националната (!) ни памет“, за която довчера никой пет пари не даваше, а и днес, ако ги попиташ „а кой е този Аксаков, кой е този ген. Паренсов, какви ги е вършил този граф Игнатиев“, няма да могат да ти кажат и две изречения. Събереш ли кураж ти – „некой си професор“ – да оспориш някоя от народните митологеми (напр. че „Даваш ли даваш Балканджи Йово“ не е никакво народно творчество, че фолклорните ни ритми в голямата си част са общобалкански и даже общоориенталски, че Христо Ботев, Г. С. Раковски и Захарий Стоянов въобще не са обичали и не са се „надявали на Русия“) и тутакси следва „достоверното“ разобличаване, че те финансират от еди-кое си НПО, от еди-кой си западен милионер-обезбългарител. И „патриотите“ вярват, вярват – така де, кой ще търси истината срещу митологията „за без пари“. То и „народът“ не би го направил, та „ония“ ли!
Толкова за днес.
___________________________
[1]https://kultura.bg/web/робството-като-национална-съдба/
