Сякаш за да потвърди казаното от Маркс, че комунизмът ще победи по „естествен“ (кавичките са мои) начин в най-развитите капиталистически общества, днес светът е толкова ляв, толкова социалистически и даже толкова комунистически, колкото никога не е бил.

 

 

 

Нека оставим настрана различните, изобилстващите в различието си дефиниции на това що е ляво и що е дясно. Нека ги оставим на учените-политолози, в чиито трудове ще ги четем с благодарност и ще обогатяваме мирогледа си. И без дефиниции можем да видим това, което хората усещат ­– светът е ужасяващо ляв и продължава да олевява с безумна упоритост. Или поне нашият демократичен сят, защото в недемократичните светове корелацията ляво/дясно е по-мъглява.

 

Могъща лява вълна залива т. нар. „свободен демократичен свят“. Започва да го залива още след Първата световна война с Октомврийската революция в Русия. След Втората световна война става още по-натрапчива, а можем да кажем, че побеждава след 1968, студентските стачки във Франция и оставката на Де Гол. Сякаш започва да се сбъдва пророчеството на Маркс, че комунизмът ще победи най-напред в развитите капиталистически страни. Нормално: комунизмът вирее най-добре там, където има изобилие от чужди пари за харчене.

 

Лявата вълна донесе идеята за социалната държава (welfare state), а за постигането на тази непостижима утопия се роди нуждата от някакъв нов вид тоталитаризъм. И левите умници започнаха да търсят формулата му. Откъде идваше и идва силата на левите умници? От демокрацията. От демокрацията и от това, че онези, които демокрацията масово овластява с избирателни права, са като цяло тъпи, лесно се лъжат и с охота вярват на красивите лъжи на левите умници. Левите умници са в изгодна позиция, в каквато са всички лъжци, защото докато хората на истината могат да говорят единствено истината такава, каквато е – приятна или неприятна, – то лъжецът може да говори каквото си пожелае. Това обстоятелство и развитието на медиите ражда популизма. А популизмът е универсалният език на който днешните политици говорят на избирателите си.

 

Очевидно това състояние на глобална лъжа, което тук наричаме „лява вълна“, не може да трае вечно. Въпросът обаче е докога ще продължи, колко дълго ще се задържи.

 

 

Ако се задържи много, ще стане някой нов тоталитаризъм с терор и всичко останало, дето ще се чудим какво да го правим. Ще трябва да го чакаме да се разпадне от само себе си и да бъде наследен от някаква боза със същите действащи лица, както се случи у нас през 1989. Но това ние с вас няма да го доживеем. Ако се задържи тоталитаризмът, за нас ще е до живот.

 

А белезите му вече са налице – ненавист към свободата на личностната изява, колективистични изблици, свръхдържава и свръхрегулация, омраза към собствеността на отделния гражданин, жажда за държавно преразпределение на всичко. Едно време баровец беше бизнесменът, сега е чиновникът – променят се даже ценностите.

 

Как стоят нещата у нас, в България? В България не се случва нищо оригинално, нищо изключително. Всичко, което виждаме тук, е блед отзвук на случващото се по света, с нищо не сме уникални. Нашите модни герои, героите на деня, не са нищо повече от треторазредни комици в голямата комедия на световното ляво. Те идват при нас с некадърните си номера, а народът ги гледа със зяпнала уста. Идват и разиграват някакви скечове, писани от другиго за друга сцена и за друга публика. Но що пък да не им мине номерът и тук!

 

Ние на световните процеси не можем да влияем, но можем да регулираме скоростта, с която прониква тяхното влияние. Затова е толкова опасно да се допускат до властта новите леви – защото те ще ускорят процесите на проникване на световното зло. Светът е ляв и комунистически, такива сме и ние, българите като цяло. Но понеже сме изостанали и мнителни, вкопчили сме се в своето класическо болшевишко ляво, което така или иначе е обречено, поради което новото глобално и либерално ляво – онова, което все още има мрачно бъдеще, – прониква по-бавно. Сега ще кажеш: „Но аз не съм такъв!“. Знам драги, но какъв си ти или какъв съм аз няма абсолютно никакво значение.

 

Затова модерното ляво е по-опасно от класическото – защото, за разлика от него, има бъдеще. Какво, колко дълго – това ние с вас няма как да знаем. Но все пак остава въпросът: а после какво? Когато един ден новото ляво се срине, компрометира се, изложи се и се окаже изхвърлено на бунището на историята, какво ще дойде на негово място?

 

Едни от първите жертви на повсеместното олевяване са Истината и Свободата. За морален дълг на всекиго се смята да жертва личното си благо в името на колективното благо. Но никой не обяснява кой е този г-н Колектив, пред чиито олтар се полага свидната жертва. Уж сме част от „колектива“, но все става така, че той остава някак си извън нас, винаги е в трето лице, а ние непрекъснато сме му длъжни, непрекъснато сме длъжни да забравим своите интереси и своите чувства в името на неговите. Иначе сме най-обикновени врагове на колектива и дори на народа, от който също, разбира се, не сме част, а някакви ренегати, които са му длъжни.

 

И ето че се явяват всевъзможни кандидати за ролята на колектива ­– етнически и сексуални малцинства, мигранти, загрижени активисти и пр. Лъжата за ужасяващата съдба на „Майката Планета“ се е разраснала дотам, че обществата почти с лекота приемат такива самоубийствени безумия като Зелената сделка. Натрапваната уродлива представа за свобода е стигнала дотам, че обществата почти не протестират против очевидно демонични учения като джендър идеологията и превръщането на представата за биологичния пол от като нещо обективно в нещо субективно, зависещо изцяло от покварената воля на разглезени тийнейджъри и техните „прогресивни“ родители.

 

В областта на икономиката нормалните отношения, диктувани от свободния пазар и честната конкуренция, са унищожени и са заменени с чудовищна плановост, водеща от катастрофа към нова катастрофа и до въвеждането на все нови и нови регулации, неспособни да решат проблемите в тяхната цялост, просто защото изхождат от погрешни предпоставки и се извършват от болезнено индоктринирани „меритократи“. Индоктринирани при това с не само погрешна, но и със зловредна идеология.

 

Една система, дори и да не е сбъркана (а нашата е), рано или късно се изчерпва. И когато това се случи, трябва да се появи друга система, която да я замести. И ако смените на системите приличат на махало, което се клати между две крайности, когато достигнем едната, махалото ще се люшне по посока на другата. Това не само се е случвало стотици пъти в човешката история, ами комай нищо различно от него не се е случвало. Така че ако нашата система ни изглежда изхабена и изчерпана, прегряла и обезсмислена, то нормално е да очакваме обръщане на махалото и поемане по пътя към следващата система.

 

Коя обаче ще е тя? Едва ли има начин да се прогнозира точно и затова ще ни се наложи да навлезем в дебрите на спекулациите, но тези дебри обикновено са забавни. Струва ми се, че след като ляволибералния свят свие шарените си байраци с цветовете на дъгата и позорно се оттегли под възмутените дюдюкания на нормалните хора, вариантите за това, което ще се случи после, са три: ляв тоталитаризъм, консерватизъм и десен тоталитаризъм.

 

Трите хипотетични сценария би трябвало да отговарят на трите класически идеологии: национализъм, социализъм и либерализъм. Само че социализмът и либерализмът дотолкова са се сближили, че могат да се разглеждат като едно. Днешната идея за либерализъм няма почти нищо общо с първоначалната, даже напротив – превърнала се е в нейна противоположност. Първоначално либерализмът е философия, която пренася дарвинистките закони в икономиката и обществото – в условията на свободна конкуренция оцеляват силните и приспособимите, а останалите, по-слабите и съвсем слабите, оцеляват както успеят и разчитат на милостта на силните, когато последните забогатеят дотолкова, че имат възможност да заделят за благотворителност и други социални дейности. Днес философията на либерализма е точно обратната. Слабите са с предимство (поради което всички търсят хитроумни начини да се представят за слаби – вижте само колко са официално регистрираните инвалиди!), а силните трябва да се жертват да се снишат, да се пригодят. Умните не бива да са много умни, за да не обидят глупавите и да не ги накарат да се почувстват дискриминирани.

 

Сбърканото при либерализма е представата му за свободата. Както сочи и името на тази идеология, свободата е главната ѝ цел. Но свободата не е цел, а средство за постигане на истинските цели. Целта на съществуването на човека е духовно съвършенство дотам, че да се богоуподоби. Богоуподобяването става чрез съзнателен избор на доброто пред злото. А този избор е възможен единствено при условието на свободна воля или иначе казано: при наличието на свобода. Да, свободата е само средство.

 

Либерализмът обаче, стъпвайки на официалната материалистическа философия, включваща и теорията на Дарвин за борбата между видовете и индивидите, свежда свободата до идол, съвпадащ с кумира на индивидуалното преуспяване и себеутвърждаване, а това води до краен егоизъм, отчужденост и самота. Затова и либерализмът в отчаяните си опити да коригира сам себе си, се превърна в това, което е днес: свобода да, но със зверски и понякога нелепи регулации. А когато регулациите се налагат със сила и то с голяма сила, системата, коsто ги налага, се нарича „тоталитаризъм“. И доколкото комунизмът с целия му терор и безогледни лъжи е вид тоталитаризъм, то можем да твърдим, че днес либерализмът много се родее с класическия болшевишки комунизъм, само че не е толкова див поради настъпилото междувременно материално благополучие за пролетариата. Благополучие, което обаче не му носи нито истина, нито свобода.

 

Така че възцаряването на истинската свобода остава задача за някого другиго. И тук включваме консерватизма с всички уговорки какво ще разбираме под това. Както сте забелязали, до този момент той оставаше извън парадигмата.

Консерватизмът преди всичко е религиозен. Да не подскачат тук атеистите, които са избрали да се пишат консерватори за по-интересно. Буржоазната революция във Франция повежда жестока война против две от четирите социални прослойки на Средновековието – аристокрацията и духовенството. Консерватизмът възниква като движение в тяхна защита. Толкоз. Тоест класическият консерватизъм е монархически и църковен. Монархизмът произлиза пряко от църковността, от религиозността, защото е вертикален (йерархичен), а не хоризонтален (демократичен). Монархизмът е политическият израз на убеждението, че властта произлиза не от народа, а от Бог, и че всяка власт е от Бога, както казва св. ап. Павел, независимо дали е по Божие благоволение или по допущение за назидание и вразумяване човешко.

 

Така за консерватора, както и за всеки религиозен християнин, свободата не е средство да облагодетелстваш себе си, а избор, който поставя личните ти интереси след интересите на ближния. Нещо такова проповядва и социализмът/либерализмът, но там то е безсмислено, защото не е адресирано към Бога, не се прави в името на Бог. Християнинът обича ближния не просто така или защото така е повелила Партията или някакъв друг човешки авторитет. Той обича ближния, защото в него вижда Божия образ и любовта към ближния за него е конкретна проява на любовта му към Бог. Извън това положение любовта към ближния е безсмислена и лесно можем да се обърнем към теорията на Дарвин, според която е по-нормално да изядем ближния, отколкото да се жертваме за него. Когато любовта изгуби своята посока, се превръща в порнография.

 

И преценете сами: ако обичаме ближния като себе си (и Бог повече от себе си – това е сърцевината на Новия завет), то в едно общество от 10 души за всекиго ще мислят и ще се грижат деветима, докато в другия случай за всекиго ще се грижи само един – самият той.

 

Преди да започнем да говорим за трите сценария, добре е да направим още нещо – едно важно уточнение. Не е все едно дали ще разглеждаме сценариите в глобален план, в рамките на западната цивилизация или от гледна точка на вътрешната ситуация в България. Тези три гледни точки са свързани, особено втората и третата, но всяка ситуация си има своите ясно очертани специфики. Държва от мащаба и в положението на България е обречена да бъде сателит на някое масивно геополитическо тяло. Когато около второстепенната държава витаят два или повече гиганта с почти една гравитация, в страни като България избухва лудостта. Но така или иначе в такива страни не се случва нищо съществено, без да е било предопределено в гравитационния център. До средата на 19 век такъв център беше Османската империя, после Русия, Германия, след 1944 – Съветският съюз, а след 1989 – Европейският съюз и Съединените щати, в сложни понякога взаимоотношения помежду си. Става интересно, когато гравитационният център отслабне и започне да се компрометира. Тогава страните като България се раздвижват и физиономията им става някак по-ярка, някак по-различима – в тях започват да текат техни си, автохтонни процеси. Оставяйки настрана глобалните (не че не е важно какво се случва в Далечния Изток и Латинска Америка), ще се опитаме да следим процесите в евроатлантическия гравитационен гигант от една страна и от друга – в „нашата мила родна стана“, както пееше навремето Ани Павлова в „Пътнико свиден, пътнико млад“. Ужасяваща песен, между другото, но да караме нататък.

И така, време е да се върнем към трите сценария, някой от които бе се разиграл след оттеглянето на ляволибералната вълна, заливаща света в момента.

 

Сценарий №1 „Ляв тоталитаризъм“

 

Лявата вълна ни залива докрай поради отсъствие на нещо, което да я спре. Медиите са овладени, общественото мнение се диктува, истинска опозиция е невъзможна, най-малкото защото не може да се заяви. Установява се пореден тоталитаризъм като в някоя антиутопия на Айн Ранд – първите му белези вече са налице. Той е особено видим на ниво Европейски съюз, където чиновническата каста сякаш вече не е само отделна социална група, но и отделен биологичен вид. Ако това се случи там, неминуемо ще се случи и тук, освен ако преждевременно не напуснем ЕС, но тогава пък ще ни се стовари тоталитаризъм от друго естество.

 

Това вече ни се е случвало и то съвсем неотдавна – през 1989. Тогава събитията приличаха на революция и в известен смисъл наистина бяха такива, защото у нас идеологията на социализма рязко беше сменена от идеологията на либерализма. Но всъщност тази смяна не беше нищо друго освен опресняване на глобалната лява идеология след изхабяването на марксизма и необходимостта от заменянето му с някакъв нов марксизъм. Такъв марксизъм на запад вече съществуваше в лицето на маркузеанството и го наричаха „културен марксизъм“. Така че през 1989 махалото не се люшна от ляво надясно, а остана да трепти в лявото, само че с нови, капиталистически вибрации.

 

Най-показателно обаче се оказа обстоятелството, че хората на върха останаха същите. При революциите обикновено идват нови хора, които бързо заприличват на старите, но все пак са нови, различни. При нашата псевдореволюция от 1989 уж се появиха нови лица, но бързо се разбра, че в областта на икономиката те са просто аватари на старите или самите стари в ново амплоа, а пък в политиката новите лица в своето преобладаващо мнозинство се оказаха кукли на конци. Конци, които вездесъщата Държавна сигурност продължи да дърпа откъм сенчестото задкулисие. Днес се шокираме, че някой внук от агитката на Държавна сигурност се домогва до властта, но то не е било различно от първите дни н тъй наречената „демокрация“.

 

Така че, ако се случи Сценарий №1, днешните властващи ще свалят системата, за да я сменят с някаква по-„модерна“. Но всъщност ще свалят само табелката от вратата, а иначе отвътре домът ще си остане абсолютно същият, със същите обитатели. Какво ще пише на новата табелка ли? Това няма никакво, ама абсолютно никакво значение. Ще пише това, което би се харесало на новия или пък (защо не!) на стария задграничен господар.

 

Ако лявото продължи да господства по света, то рано или късно ще се изроди в някакъв грозен тоталитаризъм, без значение как ще се нарече. Старите антиутопии ще бледнеят пред новата действителност. Обявявайки се за съвършена свобода, тя ще смачка индивида, дебнейки го с камери, подслушвайки телефона му, затваряйки парите му в банка, където могат да му бъдат отнети във всеки един моменти той да бъде занулен като социална единица. Ще смачка индивида, въвеждайки зловещи регулации във всички области на живота все в името на някого другиго. Последната пандемия и мерките, които масово се наложиха във връзка с нея, освен всичко друго беше и генерална репетиция, целяща да покаже доколко почвата за новия тоталитаризъм е узряла. И резултатите бяха обещаващи.

 

Ако инерцията е достатъчно силна, ако гневът на масите е достатъчно слаб, ако масите не гладуват и могат да се радват на безобидни и евтини електронни играчки, то този сценарий е най-вероятно да се случи, когато глобално ляво в този си вид се изчерпи докрай. Една измислица ще спре да бъде вълнуваща и на нейно място ще дойде друга. Може да се попромени нещо тук-там, но властта ще си остане в ръцете на все същата банда.

 

Сценарий №2 „Консерватизъм“ (нормалност)

 

Разбира се, възможно е, а е и редно, нещо изчерпано, нещо безполезно, нещо вредно, в един момент да бъде заместено от нещо различно, от нещо ново, от нещо друго. Най-„другото“ по отношение на всяка индоктринирана крайност, все едно в коя част от политическия спектър, е консерватизмът. Той е забележителен с това, че не е точно идеология, а по-скоро начин на мислене. Когато консерватизмът трябва да реши даден проблем, той не изхожда от идеологическото правило, а разглежда конкретния случай и подхожда към него със здрав разум и прагматизъм. И тъй като случаите могат да са най-разнообразни, трудно е консерватизмът да бъде дефиниран веднъж и завинаги. Защото той може да се държи и като десен, и като либерален, и като ляв, и дори като социалистически, когато решението на конкретния проблем го налага. Но забележете: той може да се държи като всичко това, но да не е нито едно от тези неща по природата си.

 

Консерватизмът изобщо не споделя глупавото убеждение, че всяко по-ново нещо е по-добро от всяко по-старо. Консерватизмът недоумява, когато някой възкликне: „Двайсет и първи век сме все пак!“, защото консерватизмът изобщо не е сигурен, че именно този век е най-хубавият и точно той трябва да се дава като пример за максимална към момента прогресиралост. Или пък че всеки следващ век, задължително е по-хубав от предишния. Напротив, консерватизмът се чувства най-комфортно, когато се опира на стари и изпитни през годините и поколенията модели.

 

В тази връзка консерватизмът не вярва в безкрайния прогрес, в убеждението, че човекът и светът стават все по-добри с напредването си във времето. Напротив, консерватизмът вярва, че в много области съвършенството вече е постигнато и всеки опит да се „върви напред и нагоре“ всъщност е деградация. Защото времето не е безкрайно, историята си има начало  край. Или както казва едно от определенията на Седмия вселенски събор: който вече има истината, но продължава да търси още нещо, той търси лъжа (цитирам по памет).

 

Консерватизмът не признава големите общности. За него „човечество“ не е общност, а абстракция. За консерватизма общности са семейството, кварталът, селото, градът, отечеството и най-много народът (нацията). Не можеш да чувстваш принадлежност, камо ли любов, към абстракция.

 

И най-важното: повечето истински консерватори са религиозни, което прави моралът им по-незасегнат от иновациите на времето. Когато са писатели или публични говорители, консерваторите са грубовати, понякога хулигани, н може д сте сигурни, че знаят какво говорят и много често това, което говорят, е истината – онази, абсолютната истина, а не относителната, дето е резултат от обществен договор. Тоест истинските консерватори са далеч по-подходящи за публични позиции от типичните представители на националните елити, за които няма по-важно от реалната печалба и конкретната личностна реализация. Затова би било чудесно, полезно и оздравително, властта да се упражнява от истински консерватори (ох, знам, че много често повтарям „истински“, но е важно, защото има и много консерватори-ментета, които търсят да се облагодетелстват от някаква конюнктура, а иначе са най-обикновени службогонци като всички останали).

 

Защо включвам консервативния сценарий като възможен след разпада на модерния ляв либерализъм? Защото това е елементарната логика на махалото. Когато стигне най-горната точка на дадена тенденция, то се отправя в обратна посока към всичко онова, което в момента не е. И върви, докато не стигне до другата крайност с всичките ѝ деформации. Тоест първият сценарий е „нещата остават там, където са, като само сменят имената си“, а вторият сценарий е „нещата се обръщат към абсолютната си противоположност поради пълна изчерпаност“.

 

Не по-малко интересен е въпросът как изглежда българският консерватизъм и в състояние ли е да посрещне махалото, когато то се залюлее към него. Българският консерватизъм се състои от няколко компонента, които дори да взаимодействат помежду си, правят го все още съвсем неофициално, даже стихийно.

 

Първият компонент е политическата част на българския консерватизъм или иначе казано: българските консерваторски партии (неслучайно избягвам „консервативни“, защото консервативна по своему е и всяка комунистическа партия). В момента, макар регистрираните да са няколко, има една истинска консерваторска партия и това е КОД на Петър Москов. Тя би трябвало да бъде и вероятно ще бъде центърът, около който ще се групира на различни нива българското консервативно политическо пространство.

 

ГЕРБ също е консервативна партия, макар да съм сигурен, че това твърдение ще предизвика озадачено повдигане на вежди. Българският консерватизъм има две крила – народняшко и префърцунено. В префърцуненото ще намерите такива интелектуални безделници, които философстват за произхода и природата на властта, за големите политически идеологии и мястото на консерватизма  тях, за малките и големи общности, за Едмънд Бърк и другите отци и пр. Консерваторите-народняци са интуитивни. Те не настояват да ги наричате „консерватори“, но тачат традициите, семейството, християнските ценности и патриотичните идеали. В повечето случаи са набожни и силно резервирани към иновациите на секуларните държави. Много често ще наречете консерваторите-народняци „нормални хора“ в най-широкия смисъл и няма да сбъркате. ГЕРБ е партията точно на тези хора (КОД малко залита към префърцунените и трябва да направи нещо по въпроса, ако не иска вечно да бъде бутиковото украшение на политическия микс у нас). Обаче ГЕРБ, в стремежа си да бъдат голяма партия, се изкушават да бъдат универсална, а не специализирана партия с обособена идеология и това ги отдалечава от представата за консерватори.

 

По своему и БСП изглежда на моменти консервативна, но то е по печални за нея причини. След появата на формации като „Да, България“, „Демократична България“ (към която за съжаление се примъкна и ДСБ с единствената цел да трудоустрои лидерите си) и най-вече на „Продължаваме промяната“, в България вече се оформи модерна левица, което постави БСП в положението на класическа левица и я принуди да извършва такива непривични за нея движения като въвеждане на плосък данък, показно черкуване и противопоставяне на Истанбулската конвенция. За да се разграничи от ултралибералната нова левица, БСП е принудена по някои въпроси да изглежда консервативна, но по природата си не е и това не бива да се забравя.

 

Следващият компонент на консерваторския микс е неговата интелектуално-теоретична част. Това е кръжецът около платформата „Консерваторъ“ на Николай Облаков, чийто продукт е и знаменателният „Годишникъ“, който държите в ръцете си. Това са хора с различна съдба, различни занимания и реализация, хора на различна възраст и с различен социален профил, но обединени от консервативните ценности и най-вече от устрема да ги проумеят и подредят в някаква що-годе стройна теория.

 

Важен елемент от интелектуално-теоретичната част са и академичните политолози, които с компетентността си допринасят много за въпросното теоретично подреждане на консерватизма. Тук не бива да пропускаме и фундаменталните за българското литературно пространство книги като томовете „Консерватизмът“ на Светослав Малинов, неговите „Консервативни опити“ и разбира се превода и предговора на Едмънд Бърк, не бива да пропускаме „Раждането на българския консерватизъм“ на Петър Николов-Зиков и „Политическият консерватизъм: от Бърк и Местр до Орбан и Тръмп“ на Петър Николов-Зиков и Ирена Тодорова.

 

После идва неправителствената част. Позволете да нарека така новосъздадената и фондация „Консервативно общество“ на Кристиян Шкварек, която се учреди публично в края на ноември миналата година. Предстои да видим как ще се развие и какво ще произлезе от нея. Ако един ден реши да стане партия, както правят повечето фондации в аналогичното положение, няма да е интересно, няма да е нищо ново под слънцето. Но ако усвои подходящи чуждестранни финансирания за популяризиране на консерватизма – виж, това вече ще е много полезно, защото българската душа пада малко резервирана към подобни умствени лигавщини и докато не ѝ се обясни просто и човешки, ще остане индиферентна към всички благородни попълзновения в тази посока.

 

Неправителственото поле, което отдавна се използва главно за политически цели, е най-трудното за консерватизма, защото там той се сблъсква с цялата концентрирана идеология на ляволибералния мейнстрийм и също така с внушителен финансов ресурс, вложен за „правилната“ индоктринация на „човешкия материал“.

 

Раждането на „Консервативно общество“ звучи обнадеждаващо не само защото има потенциал да разшири разпространението на консервативните идеи, не само защото Шкварек е официален педс9тавител на ЕКР в България, но и защото самият той е обаятелна личност с вече изграден оригинален (лично негов а не институционален) електорален капитал.

 

Нататък. Следващият компонент е „патриотичното крило“. Забелязали сте, че когато говорихме за консервативните партии, не споменахме националистическите и патриотичните. Не беше случайно. Това донякъде е плод на мое лично убеждение, защото смятам, че национализмът и консерватизмът са антагонисти. Консерватизмът възниква именно като реакция срещу новопоявилия се в края на 18 век национализъм, реакция в защита на сериозно ударените социални прослойки на аристокрацията и духовенството. Но въпреки всичко днес разглеждат патриотизма и национализма като част от консерватизма. Официално. Нищо не може да се направи по въпроса. Някои слагат дори фашизма и нацизма в този кюп, но мисля, че това е вече прекалено.

 

Така или иначе не можем да не споменем патриотичните субекти в микса на българския консерватизъм. Ако глобализмът и либерализмът (левият, пък и обикновеният, капиталистическият) вървят ръка за ръка, то патриотизмът и национализмът логично трябва да застанат до консерватизма в предстоящия му сблъсък с либерализма. В патриотичната част на българския консерватизъм със сигурност попада ВМРО, но не съм убеден дали е редно да слагаме тук „Атака“ и „Възраждане“, защото те са по-особени – спекулативни партии, за които си заслужава да се говори отделно.

 

И така, как се оформи българският консервативен микс дотук: политически център (КОД) плюс интелектуално-теоретичен („Консерваторъ“ и консервативно настроените академични политолози) плюс неправителствен („Консервативно общество“) плюс патриотичен, който е малко аморфен, но нека го наречем и него „център“.

 

Остава още един елемент, за да добие нашата българска консервативна картина своята завършеност. Предлагам за по-весело да наречем тази част „свободните електрони“. Те са много.  Има много хора с консервативен душевен ред, които обаче нито са организирани, нито гравитират около някакви колективни субекти. Просто си живеят живота и го живеят със здрави консервативни разбирания, без да очакват някой да ги нарича непременно „консерватори“. Ако им се появи някой активист да им говори за джендър идеологии, зелени сделки и истанбулски конвенции, те гнусливо ще сбърчат нос и ще кажат: „не, това не са нашите хора“. Тези интуитивни консерватори са неоценим и при това значителен по размер ресурс за българския консерватизъм. Просто трябва да се намери път към тях, което, мисля, не е чак толкова трудно.

 

Любопитно е да се отбележи, че консерватизмът не е единствената противоположност на ситуацията в момента. Има и още един възможен сценарий.

 

Сценарий 3 „Десен тоталитаризъм“

 

Именно това е номиналната противоположност на левия тоталитаризъм, който посочихме като първи възможен сценарий. Ако консерватизмът е същностната, моралната противоположност, то десният тоталитаризъм, който можем да се уговорим да наричаме „фашизъм“, макар че не е съвсем точно, е формалната, техническата противоположност.

Ще го наричаме „фашизъм“, макар че вероятно повече ще прилича на националсоциализъм. Да не се спираме сега подробно на разликите между двете, а да кажем само, че онова там с пречупения кръст, Хитлер и SS дивизията Тотенкопф е нацизъм. По-интересни са приликите и разликите между нацизма и болшевизма. И двете са тоталитарни държавни системи. И двете приемат, че човек се ражда лош (което е точно така) и затова насила трябва да му се вменят някакви елементарни морални норми и обществен ред. Между другото за демокрацията човекът също е лош, но тя подхожда към проблема по друг начин – чрез плурализъм, разделение на властите и множество институции, които се дебнат една друга, понякога с цената на отчайваща бюрокрация.

 

И при двете – болшевизма и нацизма – личността отстъпва пред колектива, пред голямото, от чието име говори единствената политическа партия – NSDAP в Германия и ВКП (б) в Съветския съюз. С изключение на личността на водача – Фюрера в първия случай и Бащата на народите във втория. Към тях има култ.

 

За нуждите на нашия разговор обаче е много по-важно по какво се различават. И двете имат идеал и този идеал е някаква голяма общност, която е водеща, прогресивна, качествена и в сравнение с която другите реални и предполагаеми общности са или втора ръка, или направо враждебни. За нацизма идеал е расата, а за комунизма (болшевизма) – класата. И нека не забравяме все пак, че нацизмът е възникнал като реакция на комунизма и болшевизма, а всяка реакция, малко или много, е аналогично действие с противоположна посока.

 

Иначе казано, важен за болшевизма е пролетариатът, световният пролетариат, без значение от коя държава произхожда, а врагът е буржоазията и другите буржоазни класи като, да речем, „кулаците“. Всички работници по света в съюз против всички експлоататори.

 

За нацизма пък е важна арийската раса и по-специално германската. Всички обществени слоеве – и индустриалци, и работници, и банкери, и селяни, и интелигенция, и аристокрация – са обединени от нация, език и родина. А врагове са всички останали непълноценни нации, които пречат на избраната да се развива свободно. Тоест за комунизма руският и виетнамският работници са братя, а врагове са руските и виетнамски експлоататори, докато за нацизма братя са германският работник и германският индустриалец, само защото са германци, говорят един език и имат една злощастна родина, която трябва да бъде защитен от всички останали.

 

Така, според съвременните стандарти, комунизмът се очертава като глобалистичен, а нацизмът – като националистически. И именно в тази разлика е потенциалът на третия сценарий в нашата организирана спекулация, при който ляволибералният глобализъм след своето изчерпване ще бъде сменен от някакъв вид фашизъм.

 

И ето: оказва се, че махалото има две противоположности. По траекторията „ненормално/нормално“ противоположният полюс на господстващия в момента ляв либерализъм е консерватизмът. По траекторията „глобализъм/национализъм“ („универсализъм/сепаратизъм“; „ляв/десен тоталитаризъм“) противоположното на левия либерализъм е фашизмът или поне онова, което се съгласихме да наричаме така с всички условности.

 

Ситуацията се усложнява допълнително от това, че национализмът може да поеме както по траекторията на консерватизма, така и по траекторията на фашизма. Коя от двете ще избере зависи от стихийната воля на целокупния електорат. Но така или иначе лекарството срещу глобализма с всичките му пороци е национализмът. И понеже разгледахме подробно консерватизма, нека сега предположим, че национализмът ще поеме по траекторията на фашизма.

 

Фашизмът ще дойде със законни избори. И днес в страните от ЕС има фашистки партии (в нашия смисъл на „фашизъм“), но все още са сякаш малко маргинални. С времето обаче ще добиват все повече популярност, защото централната администрация няма да се откаже от налудничавите си политики, които в крайна сметка разоряват икономиката на съюза, силно ограничават свободата на гражданите и рушат техните ценности, утвърждавани с поколения.

 

Фашизмът ще дойде с дългоочаквани обещания:

 

– По-затегната политика по отношение на малцинствата, било етнически, било сексуални или някакви други. Привилегиите им ще бъдат прекратени и ще се изисква от тях да се подчиняват на законите като всички останали граждани.

 

– Очистване на съюза от мигранти и предотвратяване прииждането на нови. Строго охраняване на шенгенските граници.

 

– Протекционизъм в икономиката с цел връщането на нейната конкурентоспособност, без да се приоритизират екологичните съображения или пък интересите на транснационалните корпорации.

 

– Ограничаване на влиянието и привилегиите на транснационалните корпорации и осолено на банките.

 

– Ограничаване на влиянието на фондациите.

 

– Преосмисляне на нравствените ценности. Силово въвеждане на приличие и обществен ред. Осъждане на джендър идеологията, според която полът не е същност, а роля.

 

– Овладяване на медиите (които и в момента са овладени от другата страна), въвеждане на цензура и централизирана пропаганда под контрола на правителството. Пропагандата ще налага доктрината на цивилизационизма.

 

Ако това се разрази в рамките на Европейския съюз (а то така трябва да стане, иначе в отделните държави ще е почти невъзможно), то вероятно ще станем свидетели на твърде интересно явление – нещо като кооперативен национализъм между няколко държави, който все някой ще се сети да нарече „цивилизационизъм“. И тогава западната технологична цивилизация (бившата християнска) ще се разглежда като най-добрата, като единствен носител на прогреса и гарант за добруването на човечеството, а всички останали цивилизации ще бъдат „втора ръка“, непълноценни цивилизации, Unterzivilisationen, ако позволите изковаването на този термин. Тогава обикновеният човек няма да има морален ангажимент към народ и родина, а към Цивилизацията!

 

Ако горните обещания, с които фашизмът би дошъл на власт, се превърнат в устойчиви политики, то евроскептицизмът ще се почувства донейде удовлетворен, което, мисля си, ще отслаби съдбоносното влияние на русофилията у нас. В крайна сметка повечето евроскептици засега не искат да рушат Евросъюза или да го напускат, а да го нормализират и да живеят в него с всички преимущества, произтичащи от това.

 

Третият сценарий има два варианта – по-социален (като италианския фашизъм) и по либертарианско-капиталистически (свободна конкуренция: да пребъдат силните, а слабите да мрат). По-вероятно е да се осъществи вторият, но при строги ограничения за транснационалните корпорации, защото при тяхното участие всяка конкуренция е безсмислена. Така че в крайна сметка пак няма да е съвсем свободен капитализъм. Ще имаме нещо като държавно гарантиран капитализъм, почиващ върху лабораторно изкована доктрина, което вече само по себе си буди притеснения.

 

***

 

По коя траектория ще поеме светът след краха на левия либерализъм: на мимикрията, на консерватизма или на фашизма? Мисля, че най-добре би било да се избере средният път – този на консерватизма, – защото другите два неминуемо ще се изродят и ще доведат до тоталитаризъм, до хищна злоупотреба с властта, защото за тях властта не е обективна категория, не е природна сила, каквато е за консерватизма. Тоталитаристите нямат спирачките, които имат консерваторите.

 

И ето кое всъщност е най-важното: можем ли ние с някакви свои целенасочени действия да направим така, че след краха на лявото, да се осъществи средният вариант ­– консерватизмът? Може ли след злото да дойде добро, а не друго зло? Историята показва, че не може, а Църквата учи, че това ще стане, едва след Осмия ден, когато светът бъде пресътворен и се установи съвършената форма на обществено устройство – Царството Божие. Ние вярваме в това, но също така вярваме, че и дотогава можем да извоюваме справедливи форми на устройство на живота си. Дори знаем как да стане. Знаем как може да се осъществи вторият вариант – онзи на дясното и консервативното. Лошото е, че не се вижда на хоризонта политически субект, който да го осъществи. Хищният глобализиран ляв свят задушава всяко движение още в неговия зародиш. Левият свят притежава медиите, банките и институциите, включително и репресивните. Дори и да се появи нещо ново, някой „нов десен проект“, той не се развива до нещо повече от гърчав ембрион. Левият свят дори е направил така, че словосъчетанието „нов десен проект“ да звучи несериозно и да предизвиква смях.

 

Така или иначе, след лявата вълна трябва да дойде нещо и то ще дойде. За мнозина ще е неприятно, за други ще е облекчение и глътка свеж въздух. Поне докато не се опорочи на свой ред и не започнем да се питаме него пък какво ще смени.

 

И тъй от смени към смени, от провали към нови провали си върви времето. Върви към близкия си край. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

 

 

 

Автор: Иван Стамболов