И Леденото хоро, и Джулай морнинг са модерни обичаи, възникнали почти едновременно някъде през 80-те години. Ако потърсите обаче в Уикипедия, ще се натъкнете на доста различни въведения.
За хорото:
“Леденото хоро е сравнително нов ежегоден български обичай…”
За Джулай:
“Джулай или Джулай Морнинг е традиция в България, свързана с хипи движението, за посрещане на изгрева на 1 юли.”
Тук вече не се поставя изобщо въпроса за древността на традицията, въпреки че и двете произхождат от късния соц и някак идеално се допълват. Почти цялата статия за хорото в Уикипедия е зле преписана от публикацията на Стефан Дечев по темата, озаглавена “Как хорото на Йордановден беше обявено за многовековно”, от която научаваме всичко друго, но не и как хорото е било обявено за такова (а това би било доста интересно изследване за културологията, ако културолозите ги вълнуваше работата им поне наполовина толкова, колкото анти-ганьовския факт-чекинг). Дечев цитира едно единствено изказване на вече покойния Божидар Димитров в едно единствено предаване през 2015 г. и една статия във в-к “Дума” от 2008 г. Да, Б. Д. беше влиятелна фигурна, но той развиваше фантастични тези много често и това интервю е само игла в купа димитровизми. В края на същото интервю той дори казва, че в сериозните държави като Франция има “училища за политици” и ние трябва да вземем пример от тях - което звучи по-скоро като идея, предложена в TED Talk от Саша Безуханова. В-к “Дума”пък отдавна няма тиража да формира обществени представи. Следва цитиране на анонимни “местни дейци” от Калофер, които разправяли фантасмагориите за древността на леденото хоро. Добре че никой не е отишъл да интервюира хипарите на Варвара какви са техните вярвания за произхода на Джулай, вселената и всичко останало. И двете движения са се родили в духовната пустош на късния соц, техните идеи за религия и история са саморъчно сглобени от боклука, който бълва тогава системата. Друг е въпросът, че вероятността хорото наистина да има по-стари корени е доста голяма. По този повод издаде наскоро книга историкът Живко Лефтеров.
В онези години, средата на на 80-те, са се очертали ясно вече две противоположни политически тенденции в обществото - националистическа и либерална. Живков залага на национализма още от края на 60-те години, когато пък е започнало и контракултурното хипи движение. Хипи движението, ако може да се нарече така, все още е много слабо през 1968 г - годината на цветните революции. Тогава на Запад цветната революция на студентите печели бърз успех, докато у нас контракултурата се състои се от няколко дузини младежи от столичните гимназии. Обезателно прочетете есето на Виктор Пасков, който си спомня 68-ма година и Международния младежки фестивал в София. За национализъм от друга страна има готова почва още от предишния режим и Живков очевидно е разчитал, че това ще е печелившата позиция още дълго време. През 1981 г. се организира целогодишно честване на “1300 години България”, при което се изливат несметни държавни средства за историци, археолози, скулптори, писатели и всякакви културтрегери да пишат книги, да снимат филми, да строят монументи, да откриват тракийски гробници и вампири. Не съм живял тогава, но понеже съм жив сега, имам непреодолимото чувство, че именно тогава националистите и почвениците са станали нетърпими и отвратителни за останалите хора, тъй като мнозина са станали патриоти заради парите и кариерата, а още мнозина са свършили бутафорна научна и артистична работа, просто за да си отчетат проектите. Живковата националистическа линия е олицетворена през 80-те от последния му избор на премиер - Георги Атанасов (1986-1990 г.), възпитаник на историческата катедра на СУ (която се обособява от Философско-историческия факултет през 1972 г. и става днешния ИФ, мощна националистическа институция) и ключова фигура във Възродителния процес. Именно заради Възродителния процес националистическата линия фалира и в края на 89-та година либералните прозападни реформатори в партията свалят Живков. Те зачеркват национализма и на практика дават ход на алтернативната тенденция в обществото, онази повлияна от западната музика и кино, от Кореком и радио Свободна Европа.
Тези хора, които отбелязват Джулай, гледат на Запад (ако и изгревът да е от изток), докато танцуващите ледено хоро гледат не толкова на изток, колкото... надолу и назад, към миналото и мъртвите; просто натам гледа Изтокът по принцип. И двете тенденции трябва да бъдат разбирани като заченати в зрелия социализъм, два различни субпродукта на тоталитарната атеистична държава. Националистите имат лошия късмет да бъдат кооптирани от режима в последните години преди рухването му, с което тяхната легитимност е унищожена още при началото на промените. Затова националистите стоят нокаутирани и прибрани в лоното на БСП, която едновременно представлява и социалистите, и националистите - чак до 2005 г., когато Волен Сидеров създава "Атака". Това е много уязвима позиция за тях, защото БСП, поради миналото си на тоталитарна партия, трябва постоянно да прави отстъпки, за да откупи правото си да просъществува в демокрацията, търгувайки парче по парче и със социалното, и с националното, като негов тогавашен попечител. Преходът се извършва при изключителната доминация на либералната тенденция, въпреки че тя сама по себе си често не разполага с достатъчно електорална подкрепа. Няма масов либерализъм в обществото, но има консенсус, че либералите трябва да управляват. Либералите ненавиждат предишния режим - “комунизма” - защото е бил общество от дисциплинарен тип. Всичко, което те не харесват в него, са тъкмо националистическите и авторитарните елементи, особено в последното десетилетие, а не комунизмът по идеологическата му същност. От там идва техният страх и реваншизъм срещу танцуващите хоро в реката или пред театъра - хорото им мирише на Живков, на “1300 години България” и на казарма.
Интересно е как също в синхрон, в средата на 2000-те възникват и две софийски шествия, пак с противоположен културен знак. През 2004 г. се провежда първия Луковмарш, а през 2008 г. се провежда първия гей прайд. Това са специфично софийски явления и в никакъв случай не приравнявам нито хипитата на гей прайда (доста от старите хипита днес попадат в категорията "хомофоби", както стана с Милена Славова), нито да свързвам софийските националисти от БНС с фолклорни патриотични прояви в провинцията, които далеч надхвърлят тяхната популярност. Това са явления от различни краища на България и най-вече от различни поколения. Но отново почти едновременно се раждат противоположни тенденции, които вече се борят и за признание и институционализиране от държавата. Прайдът, разбира се, с доста по-голям успех.
Нека се придвижим сега още няколко години напред, до 2013 г. Много важна година. Тогава имаше два протеста - т.нар. февруарски (антимонополни) протести, провокирани от непосилните сметки за ток и после юнските протести #ДАНСwithme, които се вдигнаха против назначението на Пеевски и за свалянето на правителството на БСП-ДПС. Летният протест, освен че видимо се населяваше от хора, които нямат проблеми с плащането на тока, имаше и различна естетика, различна тактика, различни искания. В началото се поддържаше версията за приемственост с протестите от зимата (естествено, беше невъзможно да се обявиш против тях), но това скоро отмина и до края на лятото вече антимонополният протест беше напълно забравен за сметка на цветната революция, окупацията на университета и първите призиви за реформа в правосъдието. Изгледайте филма на Христина Христова от БНТ, която единствена е направила документален разказ за февруарските протести, което й прави чест като журналист. Вижте лицата на хората там, те изобщо не са същите хора, които излязоха през лятото, а и по нищо не приличат на тях. Те не получиха и половината медийно внимание, на което се радваше #ДАНСwithme. Но през февруари имаше реални кръвопролития, подпалени автомобили и офиси на енергодружества, да не говорим за националната епидемия от самозапалвания - на Пламен Горанов във Варна и още около тридесет инцидента през следващите две години, които не бяха отразени. Отделно припомням, че февруарският протест беше в цялата страна и дори не започна в столицата, а започна в Благоевград. През лятото всичко това беше заменено от арт пърформанси на жълтите павета и лица на известни личности в София. От летните протести тръгнаха кариерите на много журналисти и политици, които до днешен черпят легитимация от присъствието си там, докато зимните протести днес не са престижна значка. Никой дори не си спомня вече имената и лицата на т. нар. неформални лидери на протеста. Един от тях, Ангел Славчев, направи кратка кариера като журналист в ТВ7 и после като депутат от "България без цензура", също за кратко, после се изгуби. Друг, Янаки Ганчев, създаде “Народна партия”, която не получи подкрепа. Трети, Янко Петров, удържа на позицията си против партийната система, продължи да протестира отвън и изчезна от новините.
Летният протест всъщност проведе необявена война срещу зимния, тъй като си постави за главна цел да свали правителството на БСП - единствената партия, която беше увеличила електоралната си подкрепа на предсрочните избори през пролетта - а после техните представители от Реформаторския блок се коалираха заедно с ГЕРБ, която по-рано беше отстранена именно от февруарските протести. Февруарският протест, разбира се, не беше про-БСП, там хората не бяха оцветени политически и на кадрите подбрани в документалния филм на Христина Христова мнозина казват, че по принцип не гласуват. Съдейки по огромния им брой и лицата, които никога преди и след това не сме виждали по телевизията, бих предположил, че това именно са "негласуващите", за които ние толкова често говорим, но които доста рядко проговарят. Другото, с което летният протест се противопостави негласно на зимния е, че подмени темите - монополи при енергодружества, телекоми и т.н. изчезнаха от дневния ред и вместо това започна десетгодишният поход за “борба с корупцията”, която прерасна в борба за съдебна реформа, после за гарантиране на евроатлантическата ориентация на страната и пр.
Интересното съвпадение е в сезоните. И в трите примера, ключови за културното ни съзнание от последните няколко десетилетия, почвеническите прояви са все през през зимата, а либералните все през лятото. Сякаш страната се дели на зимна и лятна България. Зимната - обърната навътре, скрита под снега, изчакваща пасивно, оцеляваща. Лятната - обърната на Запад, огрявана щедро от него, уверена в своите права върху настоящето и бъдещето, а отскоро вече и върху миналото. Демонтирането на ПСА, "ремонтирането" на Шипка, истеричното ежегодно изобличаване на леденото хоро като "изобретена традиция". Това показва, че те започват да разбират неизбежността на битката за миналото, която по принцип е била досега маргинална тема за тях. Започват да се нуждаят от опора там, дори само за да оправдават моментните си политически компромиси. Контролът върху миналото дава по-голяма възможност за маневри в настоящето. На тази територия ще се проведе решителната конфронтация между двете противоположни тенденции. Въпросът е дали "зимна България" има капацитета не само да отстоява миналото, но и да се бие на територията на настоящето и още по-важно - на бъдещето. Защото тези трите не могат дълго да стоят разделени. За момента Зимна България е симпатична на антилибералните интелигенти, защото е в толкова дълбока опозиция, че очертанията й са невидими. Тя няма никаква субектност и политическите предприемачи гледат на нея като на ресурс. Проектите на Бареков и Първанов точеха енергия директно от там, Патриотичният фронт влезе в НС на тази вълна, после Манолова. Те обаче нямат никаква програма за бъдещето, която да бъде адекватна алтернатива на Лятна България. По този начин те се превръщат в междинна суровина - преработват обществена енергия и после самите те биват преработвани в парламента. Нещо като Русия, която продава нефт и внася айфони. В политиката да имаш власт означава ти да произвеждаш крайния продукт, а не да бъдеш суровина. И това е завръзката: Лятна България трябва да спечели миналото, за да постигне бъдещето, а Зимна България трябва да спечели битката за бъдещето, ако не иска да загуби миналото.
Източник: filternews.bg
