„На самия десети януари времето било както сега – слънчево и доста мразовито. Представям си как сутринта хората са отивали на работа. Докато към обяд сирените не завили и радиото не започнало да известява: „Внимание, внимание. Въздушна опасност“. Софийски истории (64)
Трудно стигаш здрачевините на миналото. Особено, ако като мен в този слънчев, но мразовит ден си тръгнал не по просто по стъпките, а по спомените на хора, които отдавна ги няма. За да се върнеш далеч назад, където теб просто няма как да те има. А в същото време си там – с болката от разказите и страховете около един десети януари преди осемдесет години, когато аз, разбира се, не съм бил роден, но пък с оглед на случилото се можеше и въобще да не се появя на този свят.
С такива размисли се спускам по столичната улица „Черковна“. И въпреки модрото слънце, както са казвали някога, в душата ми не е никак ведро. Ала миналото не е киносалон, в който влизаш или излизаш по свое усмотрение. В момента неволно извървявам същия този път, както някога, когато бях малко дете, и на тази дата все минавахме оттам, за да стигнем в самия край на „Оборище“, на кръстовището с улица „Лисец“. Последното наименование съм запомнил добре, защото упорито четях табелата като „Листец“, а баба всеки път ме поправяше, вперила поглед в свършека на малката улица, където тя виждаше нещо, което аз самият не виждах: онзи дом в извивката към улица „Драговица“, където тя бе живяла и който за нея събираше трите лица на времето. Паметта е жив механизъм, запечатващ битието ни съвсем реално, даже физически.
Сигурно затова вкъщи имаше панически страх от сирените. При разните там учения и „въздушни опасности“ баба, бяла като тебешир, скачаше, отиваше до прозореца или пък впиваше ръце в кухненската маса, докато „тревогата“ не отмине. Майка ми също носеше този страх, родена е през декември 1943 г., когато са първите бомбардировки над София.
Така от дете живея в спомена за онзи „10 януари“ през 1944 г. Тогава Рождество се е празнувало по стар стил – на 6 януари. Първите три дни след него били спокойни, минали без въздушни тревоги, но пък в голям недоимък. Нямало какво да се сложи на трапезата. Дядо ми бил мобилизиран. Войната била „символична“, поне според тогавашните управници, но тегобите ѝ били съвсем реални, усещането, че най-лошото приближава – също. В случая вървя по нишката на семейния разказ и нямам намерение да пресъздавам големия разказ на епохата, с неговите неизбежни „за“ и „против“. Но няма как да не отбележа, че „несимволичната си война“ Царство България обявява на двете демокрации – Великобритания и САЩ, а е в съюзнически или поне дипломатически отношения с всички тоталитарни държави (включително със СССР). Радиото – врътнеш ли стрелката под восъчния печат на цензурата – е съобщавало как милиони хора в Европа страдат под бомбите. И София е била само временно изключение.
Баба ми с пеленаче на ръце – моята майка – се е справяла някак сама. Чакало се е на дълги опашки с купони, срещу които давали хляб, булгур или други варива, малко олио. Месо и мляко отдавна не били виждали, това съм запомнил от разказите ѝ. Имало ги само на черната борса и то на баснословни цени, а спекулата строго се е наказвала. Противно на легендите за „разглезените софиянци“, хората в столицата отдавна били затегнали здраво коланите.
На самия десети януари, понеделник, времето било както сега – слънчево и доста мразовито, но с много повече сняг. Представям си как сутринта хората са отивали на работа, тогава улиците са били далеч по-добре разчистени, а децата са си играели навън или по къщите – коледна ваканция все пак. Докато някъде към обяд сирените не завили и радиото не започнало да известява: „Внимание, внимание. Въздушна опасност“. И да дава непонятни и странни нареждания: „първа, трета, пета“ – може би към противъздушната отбрана. Паникьосана, този път баба ми не се скрила в малкото мазе на къщата, където била скътала най-необходимото в куфари, а отишла в подземието на голямата съседна кооперация, където живеели нейни познати. Докато стигне дотам, имала усещането, че небето се сгъстява, сякаш захлупено от някакви прииждащи на хоризонта чертички. Помнеше, че имало хора, които възприемали случващото се напълно „символично“, затова останали да гледат войната от балконите си. И скоро платили цената на лекомислието си.
Разказът за травмата е най-трудният жизнен разказ
След което, вече в укритието, се възцарила „тишината“ – твърде дълго проточило се мълчание, в която човек имал чувството, че сънува. После над града затътнал някакъв монотонен шум. Някой в скривалището допуснал, че това е противовъздушната отбрана, друг – че е шумът от самолетните мотори. Едва след това нещо затрещяло отвън и всичко се разтресло в подземието. Светлината веднага угаснала. И пак вой на бомби, експлозии и силни трясъци. Съответно – проплаквали деца, но възрастните им шъткали и разговаряли с шепот, сякаш всеки по-силен звук може да предизвика нещастието над главите им. И така – вълна след вълна на грохота, който най-накрая затихнал. И още по-дълго проточило се мълчание – докато сирените не подали знак за отбой. Всичко продължило около час.
Тогава дошъл ред на най-страшното – часът на равносметката. Хората излезли зашеметени от укритията и ги лъхнал мирисът на „несимволичната война“ – на обгорели тухли и хоросан, на руините и разсипията. По „Оборище“ горели сгради, а повечето от къщите наоколо се били превърнали в купчини пепел.
Днес този край на улица „Оборище“ е застроен с нови бизнес сгради и всичко е направо неузнаваемо. А улица „Драговица“ е опасана с панелни сгради, спомен от соца. Само по „Марагидик“ сякаш са оцелели една-две къщи от онова време, пощадени и от бомбардировките. Опитвам се да си обясня защо тази част на София е пострадала толкова много. И изведнъж ми просветна: заради противовъздушната отбрана, базирана горе на Редута. А и районът наоколо е гъмжал от артилерийски и военни складове. Малшанс е по време на война да се озовеш в близост до стратегически обекти, каквито са военните поделения или гарите.
Възстановявам бабиния разказ по отломки от чутото покрай някой десети януари или по преразказите на моята майка. Разказът за травмата е най-трудният жизнен разказ. Нямам представа какво тази двайсет и три годишна жена с бебе в ръце е преживяла през първите часове подир първата голяма бомбардировка на София. Нейната къща също е била засегната, макар и не от пряко попадение – таванът бил разрушен, вътре в къщата царял ужас и хаос, стълбището – наполовина пропаднало. Опасно е било да се влезе в дома. Дали някой ѝ се е притекъл на помощ? Или всеки е спасявал себе си? От дете помня как в новия ни апартамент на съвсем друго място идваха „стари съседи“ – като унгарския цигулар чичо Камараш с българската си съпруга или един ексцентричен агроном с бяла панамена шапка – които баба посрещаше с голяма почит. Може би някой от тях тогава ѝ е помогнал? Защото от този момент в София е нямало не само ток, но е бил прекъснат и водопроводът, та е трябвало да се мъкне вода с кофи някъде отдалеч – от района на артилерийските казарми. Как да се справи сама жена с малко бебе?
Не знам подробности. Но спускайки се по улица „Оборище“, си мисля за второто действия на тази трагедия – нощта срещу 11 януари. В началото на годината се мръква рано. В София нямало електричество, така че градът бил затъмнен образцово. Но пък небето било странно оцъклено от невероятното пълнолуние. И направо ме побиват тръпки, когато си представя онова „вълче време“, сякаш преддверие на ужаса. Още от следобед върволици от хора се опитвали да напуснат София. В повечето случаи безуспешно. Файтоните отдавна били наети и пренаети, както и малкото автомобили и камиони в столицата, а бензинът се отпускал с талони и под строги ограничения. Запомнил съм от разказите на баба, че тя бе особено гневна на тогавашните власти, които чисто и просто изчезнали. Заедно с леките си коли, багажите, прислугата и саксиите вкупом поели към Чамкория. Висшият ешелон напуснал столицата още преди бомбения удар на 10 януари – уведомени са били за заплахата. Последвал ги и е вторият ешелон, измъкнал се с влаковете и с малкото останал транспорт. Така столицата била оставена сама на себе си – затова по улиците не се виждал нито конен полицай, нито стражар, нито цивилна власт, която би могла да въдвори някакъв ред. Само военните и пожарната били на мястото си и правели, каквото могат.
Тогавашните власти просто изчезнали. Заедно с леките
си коли, багажите, прислугата и саксиите вкупом поели към Чамкория.
Така столицата била оставена сама на себе си
Но да се върнем към пълнолунието в нощта срещу единадесети януари, когато над София след новата вълна самолети се разгръща същинска феерия. Баба ми с ужас разказваше за „розовите гирлянди“. Едва по-късно, когато прочетох романите „Бомбите“ на Вера Мутафчиева и „Десети януари“ на Павел Спасов разбрах, че това не е била „светлинна илюзия“, а ефект от осветителните тела, пускани преди бомбардировката. Онова, което Вера Мутафчиева описва като „градинско увеселение с фойерверки“, с „ярки светлини със собствени парашутчета“. Градът бива разхубавен, преди част от него да бъде затрита завинаги.
И става наистина страшно. Останалите в София жители си мислят, че ще се мре. Нямам представа в кое точно скривалище моята баба е треперила от ужас, държейки на ръце майка ми. Дали в съседната кооперация или този път е успяла да изкачи Редута и да потърси подслон в някои от по-сигурните скривалища там. Още ги има, помня ги от дете. Зад решетките им лъхаше на спарен въздух и нагнетен страх. Или поне така съм го усещал като малък.
Постепенно „розовите гирлянди“ над София преминават в огнено зарево. След което се вдигат огромни пушеци. Цели столични квартали горят. И страхът от огъня се добавя към този от бомбите. Когато всичко свършва – защото и вълната на най-страшното отминава – градът е неузнаваем. Няма цели улици, засипани под развалините, липсват големи сгради, важни ориентири. Нощта е светла заради горящите здания. Хора се лутат насам-натам като обезумели. Търсят близки, крещят от безсилие. Има и немалко затрупани. Баба ми беше съвсем ясно запомнила тази гледка и разказваше как по-надолу по „Оборище“ хора чукали с тръба по развалините на някаква кооперация, а отдолу също идвало ритмично почукване. Значи имало живи, затрупани под отломките. Но нямало никаква организация. Всеки се справял със свои сили или с помощта на близки и на съседи. Знаменитят цирков артист Лазар Добрич в спомените си „Бомбардирана София“ (1946) пресъздава целия този ужас:
Двадесет минути бомбардировка и София замря. Тук стана животът невъзможен… Някъде хора викаха и ридаеха под развалините и ако не си помогнеха сами, нямаше кой да им се притече на помощ. Всичко обезумяло бягаше. На всеки половин час тръгваха влакове в различни посоки. Хората се качваха и заминаваха. Те не знаеха къде отиват и какво ще правят там. Срещам групи войници с пушки – и те бягат! Помислих си – „ако и войската по заповед бяга от разрушена София, то кой ще откопава затрупаните под развалините нещастни хора. Без организация всички са загубени“. Спря всякакъв живот на администрация, на министерства, на община, на банки, на търговия… Колко в този момент отчаяно ревяха под развалините, викайки за помощ! А народът, вместо дружно да се събере и да помогне за откопаването на затрупаните, беше се разбягал заедно с войската…
Баба ми, ако следваме нишката на „устния разказ“, също панически тръгва към Централна гара, с пеленаче в ръце, влачейки някакво кошче в снега с най-необходимото. Включва се във веригата от хора, които в ледената нощ като сенки на самите себе си се нижат към гарата в търсене на спасение. Спускайки се по „Оборище“ си давам сметка колко дълго е било това разстояние през огнения ад от дим и горящи здания. Върволица от хора, нарамили торби и влачещи пружини, които в ролята на шейни е трябвало да пренесат малкото скътан багаж. Черна върволица в снега, обзета от страхове и отчаяние.
Нямам представа за колко време в тези условия баба и майка ми (като пеленаче) са стигнали до Централна гара. А в някакъв смисъл и аз съм бил с тях, нали без този спасителен път и мен можеше да ме няма… Тогавашната Централна гара е била скромна двуетажна постройка в австроунгарски стил, край която имало четири коловоза. И там пуфтели няколко локомотива с неголеми влакови композиции. А желаещите да се качат на тях са били поне десетина хиляди! Само във филмите за „Титаник“ първо е идвал ред на жените и децата. В онази януарска нощ правото е било на по-силния и по-чевръстия; хората се тълпели обезумели, чували се викове на притиснатите във вагоните, пукот на ребра. Било е страшно.
Двата чакащи влака били натъпкани до краен предел. Никой не питал и не се интересувал закъде ще пътуват те. Най-важното било да се избяга от София, над която сякаш тегнела дамгата на преизподнята. Тесните вагонни врати били блокирани, затова новопристигналите влизали през прозорците. Не си го представям добре, но съм го чувал и от други разкази. Перонът бил затрупан от зарязан багаж. В такива мигове човек спасява живота си, не мисли за друго. Така и баба ми, без да разбере, се разделила с кошчето, където били дрешките на пеленачето, шишето с вода и малкото лекарства.
Един-два пъти съм се осмелявал да питам баба как е успяла да се качи във влака, как изобщо е стигнала до Пловдив. Тя замълчаваше, сякаш искаше да отмахне ужасния спомен. Казваше, че късметът ѝ проработил. В един миг тълпата я завъртяла и вместо да я помете или сгази, я вкарала в един от вагоните, където хората с посинели лица били натикани като сардели. Едва се дишало. Било вече призори, а на заранта се поразсеяли пушеците от бомбардировките. Не било ясно дали въобще ще тръгнат нанякъде, локомотивът едвам-едвам пъхтял начело на композицията. А тогава въглищата били дефицит. Притискали баба отвсякъде, била натикана нейде в коридора, нямало мърдане ни напред, ни назад. Пеленачето в ръцете ѝ, тоест майка ми, отдавна се било подмокрило, но това била сетна грижа. Хората едва си поемали дъх, имало опасност да загинат от задушаване. Със сетни сили викали имената си, търсели изгубени роднини.
„А народът, вместо дружно да се събере
и да помогне за откопаването на затрупаните,
беше се разбягал заедно с войската…“
И на фона на целия този ужас влакът внезапно се залюлял и потеглил. В едно безкрайно пътуване, с безконечни и непонятни спирки по пътя, в които част от хората скачали от прозорците, за да продължат пеша. Така се отваряло малко място и поне глътка въздух.
Страшни са тези истории. Страшни са били и ешелоните на отчаянието през войната. Но за разлика от онези, с които депортирали евреите година по-рано, тези влакове не били влакове на смъртта. Все пак били влакове на надеждата. Редно е да правим тази разлика. И никога да не я забравяме.
На гарата в Пловдив се били струпали много хора, дошли да помогнат с каквото могат. Отвсякъде питали: „Има ли хора от Руски паметник? А от Банишора? Как е край Докторската градина? Всичко ли е разрушено?“ Вестта за бедствието, сполетяло София, вече стигнала дотук. Баба с майка ми нощували при съвсем непознати хора. Приели я у дома си, дали ѝ легло, стоплили вода, за да може да измие и нахрани бебето. На другия ден, както мнозина софиянци, потърсила свои роднини. Така устроила живота си до връщането „назад“ в края на годината. За да открие, че вече няма дом. И че София никога няма да бъде същата.
