Селски фрагменти III
Тази година се наложи сами да изготвим сурвачките на внуците. Цялото семейство заедно. За 2023-та ги взехме от Берковица – прекрасни: дрянова пръчка, пуканки, чушка, червена и бяла прежда, пендарче – а бе, накипрени като за сватба. Мислехме, че и сега така ще сторим, но уви! – ударихме на камък. Или по-скоро на кич: едни нагиздосани като гювендии сурвакници, лъскаво-вулгарни, натруфено-пошли – косата ти да настръхне. Затова се спретнахме и оформихме сурвачки за приказ, с всичките им истински атрибути. А докато ги приготвяхме – мила коледна картинка…
Неволята не само учи, неволята и събира. Събира и сплотява…
Като дете 1 януари беше денят, който очаквах с огромно нетърпение. Може би само ваканцията очаквах по-силно. В първия ден на годината поемахме из селото тумба дечурлига, за да сурвакаме роднини, близки, комшии, познати. Всички ни се радваха и ни приемаха с охота. Някои даже стояха на външните вратници и ни канеха да влезем – сурвакането е обещание за здраве, за берекет, за благоденствие и късмет. Правеха го предимно много възрастни жени, баби (поне такива ми се виждаха тогава) – кой знае, вероятно с надеждата и тази година да отклонят неизбежното. И не бяха само паричките, които ни даваха (то и какви пари – 10, 20, 50 стотинки, рядко левче или два; двата лева бяха на цвят зеленикави, с изображението на знаменитата гроздоберачка със забрадката), понякога ни гощаваха. При една баба от отсрещния край на реката така ми се облажи една сланина, поръсена с червен пипер, че още си я спомням с удоволствие. Да, паметта също има вкус и – за разлика може би от зрението и обонянието, задържа в себе си повече приятните, отколкото неприятните вкусове. Случвало се е по погрешка като малки да надигнем чаша с ракия, но не помня вкуса, а само тръпката от изгарянето на езика. Е, тук вероятно роля играе обстоятелството, че като пораснах, ракията ми се услади и вече не трепвах, като я пиех. Но това беше някъде по време на пубертета. Като сурвакари ни черпеха с лимонада – оттогава ми е останала любовта към вредните газирани напитки. Но какво да се прави – детството е красиво и с това, че ти изгражда в съзнанието представата за сладостно лакомство за цял живот. Индивидуално за всекиго – по лакомството ще го познаете…
Човек се учи докато е жив, но не и за вкусовите си предпочитания – там изглежда всички сме „консерва“, за какъвто бай Ганю нарочва Иречек…
Първият ден на 2024 г. беше слънчев и топъл, истинска пролет. Честно казано, не се сещам в детството ми точно на 1 януари да е имало такива дни, зимно нетипични. По-скоро обратното: много сняг, с гумените си ботуши (или с пионерките, имаше такива обувки някога) газехме през натрупания сняг, за да стигнем до „клиентите“ си за сурвакане. Най-гадно беше, когато в ботушките (не всякога червени, макар че и такива имаше) влизаше сняг – трябва да се събуеш и да ги изтърсиш. Но често ставаше, че изгубваш равновесие и се стоварваш в снега. Пък той изплескан, черен, кален: главният път от София за Монтана, Лом и Видин минава точно през селото, разсича го на две и мръсотията от изгорелите газове и от гумите правеше снега да изглежда като гнусно мърляво петно. Е, ако е току-що натрупал, друга работа – да се валяш в пухкавата бяла консистенция си беше върховно удоволствие и наслада; търкаляхме се и се биехме със снежни топки до изпотяване. Зачервени, сгорещени, изпръхнали – не усещахме нито студа, нито мокрежа, самозабравили се в чистата стихия на бялата зимна приказка със спускащите се от небето кристални снежинки… Красота…
Ето как екологията израстваше пред очите ни – човек се учи от що му се случи…
Нашите първоначално също ни правеха сурвачките, ама като поотраснахме – възроптахме. Искахме купешки – пъстри, шарени, лъскави. Уйдисаха ни, но те – увити с евтина цветна целофанена хартия, бърза сдаваха багажа. Докато преминем през селото, се разкъсваха, хартията провисваше, смъкваше се и отдолу се показваше клончето, върху което беше усукана. Това обаче не ни разстройваше – продължавахме похода си дори и така, с обезобразените си пособия за късмет и берекет. Сигурно сме си мислели, че не толкова с какво сурвакаш, а че изобщо сурвакаш е от значение; един вид процесът като по-съществен от инструмента, с който го осъществяваш. Важно беше и каква сума си изкарал – на училище се надпреварвахме да се хвалим кой колко е събрал (разбрах от внука си, че и днес го уреждат това състезание). За мое голямо съжаление, никога не бях от първенците – общо между пет-десетина, най-много докъм двайсет лева ми излизаха, докато имаше дечурлига, които се хвалеха с постижения от по над петдесет. Признавам, че ми се виждаха космически суми, непостижими. И изпитвах лека завист към щастливците. Тъй да се каже, за мен осъзнаването на социалното неравенство тръгна от сурвакането. И го свързвах със семейството – дядо ми Димитър е пришълец в Бързия, нямахме много роднини, затова и доста по-ограничен ни беше контингентът с брат ми: две лели и мъжете им. Чичо ми живееше в Берковица, друга леля – в Бърля. Да, обикалях комшиите, приятелите на баща ми и на майка ми, но знаех, че като сурвакаш роднина, щедростта е по-банкнотна. Всички сме сурвакарчета, ама тия с роднините са пò сурвакарчета…
Който се учи, той ще сполучи. А който има по-голяма рода, сполучва повече…
От сурвакането се прибирахме кажи го по тъмно – все пак тръгвахме по обедно време, когато народът вече се е посъбудил от дългата нощ с обилната трапеза и тежките питиета. Първата ни работа беше да си сметнем печалбата и да се похвалим на родителите си. Е, не че те не посягаха понякога към нея – и двамата бяха учители, парите все не стигаха. Нямам спомен да сме им отказвали, напротив – чувствахме се някак горди, че помагаме за скърпването на семейния бюджет. Сурвакането и като икономическа дейност, не само ритуална – бързо-бързо ми светна, че има и такъв елемент в него, не е само за адет. Но все пак не толкова парите, колкото обикалянето и произнасянето на простите стихчета ме караха да тръпна от нетърпение. А!, и още не нещо: неясната идея, че все пак допринасям за здравето на общността. Което, мисля си, хич не е малко, пък ако питате мен – май е много, май е всичко…
Сурва, сурва весела година,
до година, до амина!
Да е пълен дворът с крави
и кошарите с овце!
Червена ябълка в градина
златен кукуруз на нива!
Сурва, сурва година,
до година, до амина!
