Ще се опитам днес да представя една характерна заблуда на „консервативното“ християнско осмисляне на историята, особено разпространило се напоследък в зилотските среди на Русия и извън нея, но и имало рецидиви и в по-ранните времена.
За пример от съвременността ще взема описването на хода на световната история от нашумелия идеолог на Путинова Русия Александър Дугин. Избирам го, защото не блести нито с особена оригиналност, нито с особена аргументираност на тезите, тоест представлява типичен пример за онова, което ще анализирам.
От социологическа гледна точка – пише руският идеолог – досегашната история на (разбира се западния) християнски свят следва да се представи във вид на инволютивна верига от епохи, вървяща от „Традиция“ към „Модерн“ и „Постмодерн“. От философска гледна точка същата тази верига не представлява нищо друго освен прехождане от епохата на „Сакралността“ към епохата на „Реалността“, а от нея – в наши дни – към епохата на „Виртуалността“, към едно пълно раз-съществяване на света на човека. От гледна точка на антропологията това последователно „прехождане“ следва да се представи пък като неотклонна деградация на традиционния „религиозен човек“ (homo religiosus) към светския „икономически човек“ (homо oeconomicus), а от него и към „пост-човека“ („мутанта“, „киборга“, „хибрида“).
Както се вижда, пред нас е схематизация на световната история, представяща ни я като задълбочаваща се деградация на духовността, като фатално отдалечаване от базисната (църковна) „традиция“ и заменянето на традиционния „религиозен човек“ с прагматично-бездуховния и (вече) напълно секуларен homо oeconomicus, който закономерно прехожда след това – в нашите „постмодерни“ дни – в „мутанта“, в „хибрида“ – в напълно раз-човечения човек.
Нека кажа сега, че тази катастрофично-апокалиптична стилизация на световната история става възможна най-вече благодарение на типичната за подобни „консерватори“ убеденост, че макар да пребивава в нашия свят вече две хилядолетия, християнството по същество не е оказвало никакво въздействие върху направлението на историята на „този век“. В Църквата – това е базисната убеденост на въпросните „консерватори“ – „този свят“ единствено „емигрира“ от себе си, излиза от живота на „настоящия век“ и по този начин тя, Църквата, просто забавя, „сдържа“ неговото иначе неминуемо движение към „пагубата“. И ето: макар в „този свят“ днес да живеят много повече в сравнение с „началото“ християни и да живеят като християни от много повече в сравнение с „началото“ му години, от това историята на света (у Дугин, на „западния“ свят) ни най-малко не се повлиява в посоката на своето развитие. Тя върви, както ни убеждава той, към точката на своето духовно самоубийство, което собствено подготвя през всички тези векове, макар през тях да живее (най-малкото и) в „оградата“ на Христовата Църква.
И ето: освен че стилизира тенденциозно хода на световната история, тази – пак повтарям – типична заблуда се сблъсква и с цял ред концептуални и фактологични несъстоятелности, които лесно можем да забележим.
Така ние трябва да обърнем внимание, че във въпросната схема отворилото вратите си в „царството на този свят“ „Царство не от този свят“, което по съществото си е Царство на „бъдещия век“, неусетно (и много характерно) се е превърнало чисто и просто в „Традицията“, т.е. в нещо, което в развиващата се история принадлежи не на нейното бъдеще, а изключително на нейното минало (на нейното изначалие), с което пък напълно изгубва своя есхатологичен характер.
Макар и „влязло“ в „този свят“, за да го приобщава постепенно към Царството на „бъдещия век“ и следователно да би трябвало на всеки по-следващ етап от развитието на „този свят“ да го одухотворява (най-малкото да разсейва неговия „ветхо-Адамов“ и значи „традиционен“ образ), във въпросната схема „Царството на бъдещия век“ по-скоро постоянно се отдалечава в миналото, замътнява се от „атмосферичните изпарения“ („образи“) на „този свят“ – бива загърбвано и се утаява като все по-затворена в себе си „старина“. От Царство на „бъдещия век“, постоянно приобщаващо в този век обитателите на този последния към себе си и така постоянно изпращащо го (него – „този век“) в миналото, християнството в схемата на автори като Дугин се превръща в царство, което този секуларизиращ се свят изтласква в миналото.
Нещо повече: ние трябва да съобразим, че от въпросната схематизация излиза така, че „този свят“ е бил най-въцърковяем, най-близък до църковната норма, когато в началото на историята е бил все още най-близък до… древното езичество, когато, да го кажем с образите на Данииловото пророчество, тъкмо е излизал от стадия на „златната глава“ на истукана. И това е така, защото все още е бил едва в най-ранния етап от своята „пагубна секуларизация“ – не е бил все още потънал в оголената „реалност“, а човекът, който го е обитавал, никак не е познавал все още „деградиращата го“ автономна активност. Светът, в който Църквата се е родила, така излиза – е бил и сам по себе си (почти) църковен, защото е бил все още девствено-„традиционен“. Но това означава, пак ще го повторя, че светът се полага като най-удобен за църковно спасение, именно когато се намира най-близо до стадия на „златната глава“ на Данииловия истукан, т.е. когато е свят на господари и роби, свят на човекобога император, на тираничната власт…
Разбира се, това е абсурд. И, разбира се, представянето на световната история, на нейното развитие по гореописания начин представлява грубо изопачаване на действителността, спускане на плътна завеса от историческа слепота пред очите на „консерватора“.
Няма как да не припомним на съвременния руски апокалиптик, че например оплакваната от него епоха на „сакралността“ е била в действителност и епоха на дълбоко неодухотворената, вещна сакралност и идолопоклонство и в този смисъл следва да бъде определена с доста по-голямо основание като „епоха на вавилонизма“, която Църквата тепърва е трябвало да изпрати в миналото, за да я одухотвори истински. В този смисъл пък стадият на прискърбно десакрализираната „реалност“ (на фаталния „Модерн“) би могъл да се определи по-скоро като хуманизиране на света. Древният homo religiosus на Александър Дугин е бил – това знае всеки грамотен историк – и (тотален) homo servus и в този смисъл последващият го „осветскостен“ човек е колкото „бездуховния“ homо oeconomicus, толкова обаче и homoliberatus, т.е. е преобразилият се в пещта на средновековната Църква жител на нова Европа.
Виждаме, че ако в „стадиите“ на катастрофично стилизираната от съвременния апокалиптик история бе взета предвид и многовековната „успешна“ работа на Църквата в saeculum-a (което обаче той, воден от пристрастно-катастрофичното си отношение към „модерността“, не прави), то същата тази история ще застане пред нас по доста по-различен начин.
Нека повторя отново, че към момента на раждането на Църквата този свят – неговият „век” (saeculum), е бил устроен като свят на „господари” и „роби”, на „римляни” и „варвари”, и тъкмо приобщаването му към Царството, в което „няма ни елин, ни иудеин, ни роб, ни свободник, ни мъжки пол, ни женски, но всички едно са в Христа Иисуса” (Гал. 3:28), постепенно и по съвършено ненасилствен начин е довело жителите му до отхвърляне на тези разделения, т.е. по-точно до оцърковяване на „този свят”, можещо да се гледа и като (посилно) въплъщаване на „нормите” на „бъдещия ”. По-нататък: постепенното узряване на същия този свят в лоното на Църквата до съзнанието, че и разделеността му на съсловия, към които се принадлежи по рождение, е несъвместимо с принадлежността към Христовото Царство е довело и до тяхното опразване. Вярно е, че това опразване – по същество християнски прогресивно – съвсем не е било припознато от редица църковно-политически кръгове във втората половина на XVIII в. като още по-дълбоко оцърковяване на света, но е било заклеймено – по аналогично „консервативен“ начин – като израз на „пагубна секуларизация” и греховно „въстание” срещу „свещения” ред на Бого-установеното. На какво се дължи това? В най-голяма дълбочина именно на интериоризираната в предходния период в тези кръгове – същата като Дугиновата заблуда – разбирането за Църквата като сила, която има изключителната задача да задържа развитието на жизнените форми като несъмнено „извършване на тайната на беззаконието”. Ето как се е стигнало дотам, че именно църковните среди упорито са поддържали – докъм края на XIX в. в западния католицизъм, а на Изток, в православна Русия, и до още по-късно – монархически–съсловното устройство на държавата като църковна норма срещу възхождащия демократически републиканизъм и са го правили именно защото последният, развил се непосредствено извън оградата на Църквата, им се виждал като продукт на метежните, анархистични сили на „света”.
По-задълбоченият анализ на произхода на демократическите и на републиканските идеи отдавна е доказал обаче, че в основата си те в много голяма степен са израснали от едно (радикално) библейско осмисляне на обществото, което вече не желае да го приема като почиващо на привилегиите по кръв. В края на краищата никой сериозен историк не може да пренебрегне факта, че в основата на новоевропейския британски парламентализъм (парадигматичен компонент на новоевропейския saeculum) стои ревностното пуританство на Оливър Кромуел и сподвижниците му, че в основата на идеите за еманципация на „третото съсловие” (на „гражданите”), а сетне и за единния не-съсловен „народ” (people) – друг основоположен елемент на модерния saeculum – стои абат Сиейес (а не „волнодумецът” Волтер и не реактивно-атеистичните якобинци), а в основата на доктрината за „естествените и неотчуждими права на човека”, залегнала в американския конституционен текст Bill of Rights, стои християнството на Томас Джеферсън.
Всички изредени дотук конструктивни елементи на „века” (saeculum-a) на „Модерна”, както се вижда, са вдъхновени или изградени от люде с експлицитна християнска мотивираност.
Макар да е следователно във фундамента си неин собствен духовен продукт, републиканизмът повече от век е клеймен от „консервативната“ Църква като „пагубна секуларизация”, в противовес на която монархическият институт (допуснат само по снизхождение от Бога в Стария завет) се обявява като „сакрален” и Бого-установен.
Какво излиза? Ръководена от погрешни „консервативни“ идеи за движението на световната история, историческата Църква може да се окаже в определени исторически моменти по-пълна със секуларност, отколкото кипящите и обновителни сили на saeulum-a. В резултат от такова прискърбно развитие в тия исторически моменти, в които подобни възгледи взимат превес в църковното съзнание, а ролята на Църквата като изцяло „задържаща сила“ бива приета като нещо естествено и саморазбиращо се за нея, се стига до парадокса – обратно – в saeculum-a (или в определени сегменти от него) да е налице повече християнство, отколкото в самата Църква като институция и (декларирана) традиция. Всъщност, твърдя аз, именно така е днес не само в противопоставилата се на съвременния „либерален“ свят руска църква, но и във всички зилотски среди извън нея, описващи историческия процес по представения „дугиновски“ начин.
