2023-та се оказа нещо като междинна година между суматохата от преобърналата света отминала 2022-ра и надеждата, че ще го постави на крака пристигаща 2024-та.
Това не значи, че бе лишена от събития – имаше ги, но сякаш не чак така наситени. Повече бяха случките като – за да съм точен терминологически, ще разясня: случките са производни на събитията, събитията са причинители на случките. И заедно с това – натрупването на случки води до създаване на събитие; подобно на количеството и качеството…
Най-голямата събитийна изненада по отношение на българите дойде в края на годината – 2/3 от тях се чувствали щастливи и очакванията им за 2024-та били оптимистични. На премиера Денков не му омръзна да изтъква този факт – изглежда пословичното нашенско гледане изпод вежди е преминало в отвъдното. Народът, който е казал: „Прекалено добро не е на добро“, и който в световните класации всякога заемаше дъното по скалата удовлетвореност от живота, днес е преобърнал нагласата, взел е да гледа по-ведро и весело. Събитие откъдето и да го видиш: българинът, разположен между два застрашителни огъня – войната в Украйна и войната в Израел, му е отпуснал сякаш края и не се вълнува твърде от световните размирици. Решил е да си носи новите дрехи напук на всичко и на всекиго…
Следствие от това повишено самочувствие е случката с МОЧА – не му треперим вече на Големия брат, не ни тракат зъбите от мразовитите веяния, нахлуващи от белокаменна Москва. Което, струва ми се, бихме могли да възприемем повече като събитие – българите тръгнахме да се еманципираме от най-продължителната ни ментална зависимост в историята, зависимостта от убеждението, че щом е руснак, солдатинът трябва да стърчи над войника, колхозничката над селянката, рабочият над работника… Разбира се, много още се налага да извършим, че да се отърсим от това си духовно робство, но пък сложихме началото – шпагинът вече не виси над главите и не ни кара да се свиваме малодушно под окупационната му сянка…
Е, има ги и такива, за които това толкова дълго чакано „трето освобождение“ е не събитие, а трагедия – били сме рушили историята и накърнявали паметта. Макар че – и това беше доказано от сума ти експерти и свидетели, тъкмо МОЧА е рушител на историята – на изконната, достойна и правдива българска история, и отново МОЧА е накърнител на паметта – на преданата на българите, а не на азиатците от Север памет. Цялата освирепялост на тези крепостнически „мъртви души“ свидетелства за нещо, което никак не е за радост: робът в главите на тези пошли кремълолакеи вие до възбог всеки път, когато тръгнем да го изтръгваме. Като типично за властителите си от Евразия/Азиопа провъзгласяват робията си за най-висша свобода. Дословно по Оруел: „Свободата е робство“, а „Невежеството е сила“…
Че невежеството е сила се стреми да ни убеди и повелителят на Северната империя, Властелинът на Вредителите и Паразитите (ВВП). Тежка мъгла е паднала над Русия, земята на Чехов и Бродски отново е робска земя. Обреченият самодържец, който през тази 2023 г. донякъде съумя да позадържи неизбежното, се появява на телевизионните екрани със самодоволна усмивка, убеден, че всяко негово действие е световно събитие. Уви за него, силно уви! – само случка е; случка, която демонстрира всекидневно и всекичасно страха и ужаса му от това, което според съдбата го чака. Феноменална е случката с Екатерина Дунцова, журналистката от Ржев, и е недвусмислено свидетелство: съзнанието на ВВП се разпилява от кошмарите, които го натискат, белким само се сети, че може да не е на власт. Затова всеки най-малък намек, че такова нещо може да се случи – което вече няма да е случка, а събитие, го кара да изпада в делириум. Да, не се случи тази година събитието да бъде изгонен от Украйна, но то предстои, по необходимост предстои: светлината има свойството понякога да примигва и да намалява, но пък никога не угасва. Съдейки по звездите, нищо добро не го чака през 2024-та дребосъка от Кремъл…
Въпреки че мнозина се опитват да обърнат предначертанието. Случката с Конгреса – на републиканците така не им увря главата, че ако Киев помръкне, твърде е възможно Щатите да заблестят с ядрен огън. През 2024-та се очаква събитието Тръмп, което и в едната, и в другата посока ще е знаменателно: ако го възпрепятстват за Белия дом, ще е въодушевяващо, ако не – ще е съкрушаващо. Макар че американците все пак винаги са успявали да намерят онова точно място в историята, където е редно да се установят и – убеден съм – ще го сторят и догодина. Както, прочее, намериха точния баланс по отношение на събитието в Израел, когато главорезите от „Хамас“ нападнаха напълно невинни и мирни граждани с всякакви дивашки оръжия и победоносни врясъци. Твърдят, че си възвръщали земи; в българската история помним добре такива „възвръщатели“ – башибозуците в Батак: и те така възвръщаха наред – деца, пеленачета, жени, старци, болни и недъгави… Случките обаче след това печално събитие ме е направо срам да припомням: такава блудкава и позорна вълна от антисемитизъм се изля по света, да се чудиш и маеш. В „башибозушката“ правда, изглежда, има някакво мръснишко обаяние…
От друга страна, отказът от мръснишките номера, които въртяха Нидерландия и Австрия (е, и Унгария опита, ама набързо я озаптихме с махането на таксата) за влизането ни в Шенген, е предвестник за събитие през 2024-та. Но за да се стигне до него, се натрупаха няколко случки, съвкупността от които се доближава почти до ранга на събитие: категоричното ни заставане на южния фланг на евро-атлантическата солидарност; подкрепата за Украйна, преодоляла съпротивата на путинопоклонниците – марионетъчните БСП и кресливите „Възраждане“, както и на РР; установяването на стабилно правителство, което не лъкатуши, а е достатъчно решително и небоязливо… Прибавяме тук случката с промяната в Конституцията – едно политическо дело, което ще отеква и догодина; и ето как събитието заизгрява на хоризонта. Изгрява и огрява душата на българите, които вече не са намръщени, ведри са и са оптимисти…
Междинната 2023-та бе богата на случки, идващата 2024-та обещава, че ще е богата на събития. Надявам се всички за добро. Не просто се надявам, сигурен съм…
