„На 25 декември 1926 г. тук тайно се венчават Менча Кърничева и Иван Михайлов. Най-тайната сватба на ВМРО.“ Софийски истории (63)
Синьото небе ярко прозира през голите клони на акациите и те с непохватна нежност докосват върховете си под напора на вятъра. Давам си сметка, че от доста време съзерцавам окастрените дървета по улица „Княз Борис I“, които наистина напомнят протегнати ръце. Не че си нямам друга работа, а защото, както бе писал някога Георги Марков, явно ставам жертва на разрастващи се спомени в безкрайното време на тяхното появяване.
Накратко, опитвам се да сглобя една история, случила се тук на 25 декември 1926 г. Но не на Рождество Христово, тогава този празник се отбелязвал по стария стил – на 6 януари. И още една разлика с днешна дата: температурите не са били пролетни, а съвсем зимни – столицата била в непроходими преспи. Изтъквам тези две обстоятелства, доколкото задават важни рамки на този разказ. И докато обикалям около четириетажната кооперация на ул. „Княз Борис“ 71, си признавам, че външният ѝ вид определено ме смайва. Графити-артист е поработил върху фасадата в стила на авангарда на ХХ в., сякаш лъчизмът на Ларионов се среща с конструктивизма на Фернан Леже. Ярки цветове, вписани фигури и бял кръг около прозорчето на входната врата. В този момент високо момче и момиче с боядисана червена коса излизат от заградения двор на съседната кооперация. Спирам ги с надежда, че може би знаят името на художника. Нямат никаква идея. Щом е така, едва ли има смисъл да ги питам и за история, случила се тук преди цял век. След доста вглеждане откривам подписа на художника на страничната стена на кооперацията – Grow 2020. Лесно го намирам в интернет – представил се е като автор, трайно вписан с работите си в софийския градски пейзаж. А защо е избрал точно това място? Още една загадка.
Докато размишлявам над тайната на графитите, жена на средна възраст се насочва към заветния вход с бяло прозорче. Изчаквам я да се спре, докато си търси ключа. И тогава – с извинение в гласа – я питам не е ли чувала за една легендарна тайна венчавка, случила се на това място.
– На кой етаж? – отвръща тя.
Ако знаех. Питам я не е ли останал някой от поколението на първите собственици. Не, казва тя, нови семейства живеят в кооперацията, в сградата се е нанесъл и Антикорупционният фонд. Може би те знаят нещо? Така се разделяме.
Истината е, че сенките от моята история са се разсеяли отдавна оттук.
Но да не увъртам повече: на 25 декември 1926 г. тук тайно се венчават Менча Кърничева и Иван Михайлов. Най-тайната сватба на ВМРО.
Времето е преломно. България едва излиза от бездната на гражданската война, когато по улиците се стреля и всички избиват всички: комунисти и земеделци срещу военни и македонци и обратно (особено след атентата в „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г.). Но по онова време министър-председател е вече Андрей Ляпчев (родом от Ресен, Македония), който само за няколко месеца през 1926 г. успява да намали вълната от братоубийства. Още през февруари същата година е обявена пълна или частична амнистия; от затворите са пуснати над 1000 души; земеделските емигранти подготвят завръщането си в България. Но във ВМРО след убийството на Тодор Александров (31 август 1924 г.) нещата не вървят на добре. Очертава се кървава разправа между двете крила (на привържениците на ген. Протогеров и тези на Иван Михайлов), които продължават да си отправят взаимни обвинения за смъртта на доскорошния лидер.
И в такъв момент – сватба. Тъкмо тук, в дома на родителите на булката, въпреки всички опасности, както свидетелства самата Менча Кърничева:
На 25 декември 1926 година се венчахме. Требваше да се венчаем в Боянската черквица, но бе навалял такъв сняг през нощта, че никаква кола не можеше да мине. И така венчахме се в моя дом.
Освен моитe родители, присъстваха само двама негови другари.
Радко никога не можеше да си прости, че в бързината забравихме да поканим за венчавката неговия кум, който го е и кръстил – Ване поп Ефтимов, намиращ се в България. Кумуваше един другар. По взаимно съгласие твърдо бяхме решили, че няма да създаваме наше поколение, за да бъдем по-свободни при изпълнение на задачите, които нему налагаше далото, а в много отношения задължаваха и мене.
И така се нижеха дните, месеците, годините.
Менча Кърничева и Иван Михайлов
А ето един по-късен спомен на жениха – интервю от 1964 г. на Иван Михайлов, дадено за в. „Македонска трибуна“, Индианаполис, САЩ, 29 октомври 1964 г.:
– Мога ли да питам каква беше Вашата сватба, имаше ли поканени гости?
– На самата сватба беше само лицето, което кумуваше и още един мой другар. Венчавката стана тайно, в един дом. Кумът често напомняше на попа да чете по-тихо, за да не се чуе нищо вън от къщата. Вечерта дойдоха още четири-пет души приятели.
Това – вътре в апартамента на родителите. А каква ли е била обстановката отвън? На смрачаване се опитвам да си представя двойките „облаци“ на улицата, както са ги наричали навремето заради буйните им бради и коси – македонските охранители с пъхнати ръце в джобовете и с пистолет във всяка ръка.
Два подхода от двете страни на кооперацията – поне по една двойка „облаци“ във всяка от тях и една на входа. На белия сняг черните фигури сигурно са се откроявали съвсем ясно.
Защо са били тези мерки? – ще попитате вие. Заради Иван (Ванче) Михайлов, разбира се, най-силната фигура в сянка във ВМРО, която вече дърпа конците. И заради неговата избраница – Менча Кърничева, 26-годишно момиче от Крушево, за която тогава говори цялата световна преса – атентаторката от виенския Бургтеатър, македонската Шарлота Корде и така нататък. В перспектива – най-известната конспиративна двойка в Европа.
По онова време Менча Кърничева е тази, която с името и престижа си легитимира своя избраник, който е само „един от“ лидерите на ВМРО. Славата на атентаторката е в зенита си. Цял ден по стълбището на този дом трополят стъпки – извървява се мало и голямо (македонски братства, дружества, офицери, студенти), за да види на живо „легендарната Менча“. Една от посетителките е и Мара Бунева, бъдещата „отмъстителка“, която поема по стъпките ѝ, и за който имам отделна софийска история. Добрият ѝ баща Димитър, както тя го нарича в спомените си, бил „весело отчаян“ от тази върволица от хора. Като търговец по професия, решил да си записва по колко пъти дневно се звъни на вратата; накрая ѝ съобщава брой, който бил наистина впечатляващ. Слугинята им Султана е бежанче от Егейска Македония. И един ден, съсипана от правенето на кафе, сериозно предлага на господарите си да счупи филджаните, повече не можело да продължава така. Тогава майката на Менча намира изход – решава да черпят посетителите само с бонбони.
Майката също се диви на извънредната популярност на своето „прокопсано чедо“. И в същото време страда. Не заради „тайната сватба“, разбира се. А защото смята, че са се врекли „убийци“. Тези думи тя използва само пред най-близки хора. Признава го и самата Менча в кратките си биографични бележки, които Иван Михайлов присъединява към третия том на своите „Спомени“, видели бял свят през 1967 г. в Льовен, Белгия:
Нищо не е било в състояние да заглуши нейното съзнание за извършен грях от християнско гледище, и мъката ѝ по загубеното единствено дете. През време на моето отсуствие у нея се е задълбочило религиозното чувство и единствено в молитви е намирала утеха. Сега по-пълно разбирам трагедията на нейната душа. Тогава бях изцяло погълната от грижи за него, с нашите отношения, с горчивините и радостите в тях, със съдбата на нашите борци, с успехите и неуспехите на нашата борба, та малко, недостатъчно внимание отделях за майка си. Затова, когато след недълго време тя почина, страдах много от угризение за неизпълнен дълг, за нещо пропуснато, което не може да се поправи вече никога.
За майката Менча си остава онова малко дете, което тя е закривала с тялото си под каменния мост в Крушово, когато турският аскер през 1903 г. изпепелява града след обявяването на Крушовската република. Остава си малката и немирна Мелпомена, както решава да я кръсти нейната кръстница г-жа Кюркчиева през 1900 г. Малцина знаят, че семейство Кърничеви са аромъни, сиреч власи и по баща, и по майка, и че имат румънски паспорти. Но дядото по майка е бил български свещеник. От прекараната под моста нощ малката Менча (Менчеу) хваща ревматизм. А след друга детска лудория в Цариброд, където фамилията се премества, са поразени и бъбреците ѝ. Тя е с крехко здраве, лекарите не ѝ дават дъги години живот.
Дали затова мечтае за велики дела? Търси идеал, който да осмисли живота ѝ. Сама разказва как вече в София ходи на проповедите на теософа Дънов, но нещо във фигурата на този учител не я пленява. Ходи и на женски еманципаторски сбирки, но и там не намира необходимото. По думите ѝ дълго не била опърлена нито от идея, нито от любов.
„Македонските работи“ я вълнуват. Чрез най-близката си приятелка Магдалена Измирлиева влиза в женска македонска организация около кръга на Тодор Паница, „санданист“ и „федералист“, предизвикал първото братоубийство във ВМРО, след като през 1907 г. лично ликвидира водачите Борис Сарафов и Иван Гарванов. През 20-те години Паница е вече водач на „коминтерновската левица“. Съветска Русия има нужда от организация като ВМРО в плана си да дестабилизира Балканите. Тодор Александров си дава сметка за това и бива убит.
Менча има достъп до Тодор Паница, с приятелката си Магдалина посещава тайната му квартира в София. Отначало е романтично пленена от него, сетне бързо се разочарова, слушайки дъгите му тиради за пари и политическите му кроежи.
И тогава се появява „той“. Друг лидер на ВМРО, който също я забелязва, още повече че тя му е наистина „нужна“. Тогава тя живее на квартира в София, още не е готов семейният апартамент на „Княз Борис“ 71. Хазайката ѝ, която има шивашко ателие, прави „връзката“. На долния етаж на ателието се помещава младежка македонска организация. Там я среща Радко (под този псевдоним се представя Иван Михайлов).
Качвам се веднъж горе, за да телефонирам. Това правех почти всеки ден. И виждам в стаята един господин в зимно палто, опрян до писалището, с руса къдрава коса, с дебел бастун в ръката. И той чакал телефонен разговор, ми каза. Слаб, блед. Снахата ни запозна. Той се усмихна, аз също. Телефонирах и напуснах стаята. Тя ми каза вън, че това е човекът, с когото искала да ме запознае по-рано. Говореше с голямо възхищение и респект за него.
На 6 март 1924 г. следва друга среща, уж случайна. Срещат се в салон у познати. Уединяват се и говорят дълго. Той я разпитва за познанството ѝ с Тодор Паница. Така тя влиза в конспирацията:
На другата вечер той ме чакаше на уговорения ъгъл с дебелия бастун в ръка, но с другари. Оказа се, че квартирата, закъдето отивахме, била тяхна тайна. И затова малко мистериозно бе пътуването дотам, за да не мога – види се – аз, нов неин посетител, да узная добре пътищата, по които се стига до нея.
Съгласна е да ѝ вържат очите, за да не обикаля автомобилът с часове из крайните улици и извън София. На срещата Радко говори през цялото време. Менча нарича тези му тиради „проповеди“. Тъй като не се чувства добре – поради ревматизма и болестите, които я мъчат от младини, поляга на една софа и се завива с палтото си. А Радко говори ли, говори. За ВМРО, за задачите пред организацията, за предателя Паница. Менча е възпламенена и му вярва във всичко.
На сутринта той лично я изпраща до нейната квартира. Качва се догоре на стълбището и я целува по челото. Тя приема тази му дързост. Вече е влюбена и вербувана за „освободителното дело на Македония“. Готви се за делото, но междувременно пак се разболява, отново закъсва с бъбреците и остава на легло. Късно научава за убийството на Тодор Александров. Търси Радко и го намира със зачервени очи в дома на Наум Томалевски, който го утешава (по-късно Томалевски ще бъде ликвидиран тъкмо по заповед на Иван Михайлов).
Слуша словото на Радко на опелото на Тодор Александров, когато на площад „Св. Неделя“ той призовава „свещените сенки на Македония“ да се отдръпнат и направят място за войводата с прозвище „Даскала“.
Иван Михайлов е хладнокръвен и безжалостен организатор и „тактик“. Но никога не е ръководил чета, не се е сражавал на място, не е „практик“, за разлика от предшествениците си.
Затова му трябва световен „удар“, акт, който да накара всички да заговорят за него, както някога за солунските атентатори. Такава възможност той съзира у Менча, врекла се изцяло на „неговото дело“, и съответно – той на нея.
Предлага ѝ „съпътстваща роля“ в убийството на Паница, но със съответната медийна разгласа. Митът за „жената атентатор“ вече е завладял въображението му, вижда заглавията в световната преса. Тя обаче в прав текст му заявява, че възнамерява да свири само „първа цигулка“:
За домашните аз заминавах на лечение във Виена, защото бъбреците ми не бяха още излекувани. Постоянно правех висока температура. Когато една вечер, преди заминаването ми, Радко ми заговори за решението ми, че Паница трябва да се премахне, предложи ми да участвам само като помощен фактор при издирването му. Но аз не се съгласявах с такава роля. Ако го открия, аз ще му платя, казах. Отдавна съм схванала, че той заслужава най-тежко наказание. Радко се опита да ме убеждава – а може би с цел още повече да разучи на какво съм решена, – че аз съм едно дете на родителите ми. Но му отговорих, че всеки друг би бил роден от майка, която ще жали. Завърших своето разсъждение с условие: последният куршум да запазя за себе си; защото много по-лесно ми е да умра, отколкото да стоя по затвори.
Идеята на Иван Михайлов е друга: той търси огромния пропаганден ефект от акцията. И е убеден, че това е възможно само, ако атентаторът е жена и има шумен съдебен процес. В Югославия, Гърция или Съветска Русия такъв ефектен пропаганден процес би бил невъзможен. Но ако е във Виена, ефектът може да е наистина силен и така македонският въпрос да се постави в цялата си острота. А ликвидацията на Паница, стар проблем на движението, ще изкачи лично него на върха на ВМРО.
За целта Менча трябва да бъде добре подготвена. А тя все е на легло и няма нужната стрелкова подготовка. Двамата му сподвижници Станчев и Чупаринов се заемат с този въпрос. Но скоро и те падат жертви на македонските междуособици. На тяхно място са намерени други доверени хора, чиито имена даже не знаем.
Така стигаме да атентата в Бургтеатър във Виена – 8 май 1925 г. Месеци наред Менча Кърничева живее на квартира с балдъзата на Паница – Магдалена Измирлиева. През цялото това време вдига висока температура. Измъчва я пиелит, както и цялата конспирация. Трябва да крие в квартирата си маузера, който всеки момент може да бъде открит от хазяйката или от съквартирантката ѝ. Затова ходи с жакет, за да може да го носи под мишницата, но е слаба и оръжието изпъква. Пробва да го върже на крака си, но я е страх, че може да го изтърси пред всички и конспирацията да се разкрие. Нощем зъбите ѝ тракат от температурата и от терористичната треска. Дали се страхува? Със сигурност. Но твърди, че никога не е съжалявала за взетото решение.
Решава да изведе Тодор Паница и семейството му от дома им, където те имат по-голяма охрана, да ги заведе на опера или на театър. Купува билети за „Лоенгрин“, но тежко се разболява. След това им предлага да ги заведе на „Пер Гинт“ на Ибсен. Те приемат, като взимат със себе си приятелското семейство на земеделеца Борис Бумбаров и само един охранител – Яне Богатинов.
Онова, което се случва по-нататък, е описвано в безброй вестникарски репортажи и книги, затова го давам в резюме по разказа на самата Менча Кърничева:
Тази вечер, на 8 май, в Бургтеатър се даваше „Пер Гинт“ от Ибсен. След първите изстрели, дадени срещу Паница, жена му хвана ръката ми. Аз я издърпах и тогава съм ранила нея в устата. Това обаче научих по-късно в затвора; то не влизаше в намеренията ми. Яне Богатинов се опита да стане, но изгърмях в краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата. Гърмежите в ложата се сляха с тия на сцената, където се възпроизвеждаше корабокрушение или буря. Никой измежду публиката не разбра нищо. Аз спокойно напуснах ложата и слезнах долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предам. Едва открих едного след няколко минути търсене. Бих могла да избягам, ако това 6е организирано, или ако това влизаше в задачата ми. Един от служащите в театъра казал в показанията си, че той ме завел до полицая. Подобно нещо аз не си спомням.
Това е официалната версия. Още навремето обаче се говори, че Иван Михайлов не разчитал само на болната и екзалтирана млада жена, а се подготвил с резервен вариант. В архива на Районния исторически музей в Благоевград се пази прелюбопитно писмо, възпроизвеждащо разказа на съпругата на Борис Бумбаров, но подписано с конспиративното име Любчо. Ето как там е описано убийството в Бургтатър:
В ложата в театъра са били: отпред Паница с жена му, а зад тях Яне Богатинов и Менча. Поради липса на място Борис Бумбаров с жена му са заели друга ложа точно срещу тях на балкона; съседната ложа до Паница била заета от лица непознати и подозрителни, за които се изказва съмнение, че и оттам се е стреляло. Първият куршум бил смъртоносен за Тодор Паница, а след това бива тежко ранена г-жа Паница – куршумът минава през брадата, засегва и гърдите ѝ, когато Яне Богатинов се опитва да извади пистолета си, бива изпреварен и ранен в двете си ръце.
Имало доста изстрели от различни места. Куршуми са попаднали и в ложата на Бумбаров, но не са го улучили. В деня на представлението много лица са търсили в хотела Т. Паница. Лицата други път не са идвали в хотела. Били непознати. Яне Богатинов след покушението е казал, че изстрели е имало и от съседната ложа. Кой куршум е улучил Тодор Паница, не се установи, като се има предвид, че през това време в Австрия са управлявали социалдемократите, които са отбягвали едно влошаване на отношенията с България и с първите самопризнания на Менча, че тя е убила Паница, съдебното дирене е преустановено. (РИМ Благоевград, 2.2/Инв. № 810. 2 л. Оригинал. Ръкопис.)
Отзвукът от атентата е огромен. В това Иван Михайлов се оказва прав. Менча ефектно произнася на всеослушание фразата, че е ликвидирала Паница, „защото беше лош македонец“. На процеса я внасят в носилка: бъбреците ѝ са в тежко състояние, тръгва туберкулозен процес. Поне така твърдят виенските лекари. Има проблем с преводачите: тя уж говори немски, а все не разбира. В съда пък не разбират какво казва тя, накрая чете предварително подготвен текст, който вестниците препубликуват.
Австрийският журналист Отмар Лаходински през 2020 г. в „Ди Пресе“ се връща към историята на този нашумял процес, след като случайно попада на виенските гробища на плочата на Тодор Паница и установява, че е имало убийство в Бургтеатър. И ето как описва последващите перипетии на атентаторката, наименована на „богиня на драмата“: Осъдена е само на осем години затвор с мотива, че страда от сериозни заболявания – на бъбреците и туберкулоза на белите дробове. Но само месеци след произнасянето на присъдата е освободена, тъй като съдът я обявява за недееспособна да изтърпи наказанието. След като е експулсирана от Австрия, тя се връща в България, където се омъжва за водача на дясното крило на ВМРО Иван Михайлов. Сватбата предизвиква презрителни коментари във виенската преса, според която убийцата е измамила съдиите за заболяванията си.
Менча Кърничева си отива от този свят на 5 септември 1964 г. в Рим. Още през 30-те години, сиреч след смъртта на родителите си, продава апартамента на улица „Княз Борис“ 71, за да финансира бягството си с Радко зад граница. След 1934 г. те никога повече не се завръщат в България. Неотлъчно и до сетния си миг тя е до своя Радко, в когото безапелационно вярва. Самият „Римлянин“, както го наричат в средите на македонската емиграция, си отива на библейската възраст от 94 години в своя дом във Вечния град. До края на дните си той продължава да твърди пред духовника монсеньор Георги Елдъров, който има достъп до него, че не се разкайва за нищо. Независимо че е издал огромен брой смъртни присъди, включително на свои другари и най-близки съмишленици. В този отказ от покаяние прозира нещо много важно за македонската драма. И то продължава да ни мъчи до ден днешен.
