И пионерското ми детство, и недоученото ми под топлите грижи на Партията ръководителка комсомолско студентство преминаха под знака на тържествено давани и мълчаливо отлагани щедри партийно-правителствени обещания за щастие. Без малко да си остана цял един живот само с тях, без малко и всичките ми последвали възрасти да протекат и изтекат все така от пустото в празното, без малко да продължа все така неуморно да си крача като формален щастливец петилетка след петилетка от обещание на обещание и от химера на химера.

Но разочарован от неизпълнените обещания, аз изпреварих на собствен ход гражданската си съдба, плюх си на петите и – дим, да ме няма! Хукнах обезумял през държавни граници и засади на „Гранични войски“ и се спрях чак в леговището на класовия враг. И даже в най-вражеската част на вражеския Запад забих кол – в българоезичните емисии на западноевропейските радиостанции, от чиито студиа редом с други врагове на народа и предатели на родината, предоставили перото си в услуга на чужди и враждебни на НР България сили, като Георги Марков, Асен Игнатов, Атанас Славов, Стефан Попов, Христо Огнянов, Димитър Инкьов, Асен Мандиков, Румяна Узунова и Владимир Костов, с микрофон в ръка започнах да клеветя Народната власт. Клеветяхме я поединично и колективно, методично и редовно я клеветяхме и чумосвахме всеки работен ден, чак докато я сринахме нейде през края на 80-те. Впрочем не ние я сринахме – ние само я поразклатихме кое-що идейно. Не я срина и проклетата буржоазна идеологическа диверсия – и тя само я поразклати донякъде идейно. А две поразклащания – българоезичното и чуждоезичното – все още не правят едно сриване. Така че сриване отвън нямаше – нямаше и сриване отвътре. Народна или противонародна, Народната власт се самоуби със собствените си ръждясали оръжия. Самоуби се, защото, най-общо казано, нейната доктрина, идейните ѝ догми се оказаха несъвместими с човешката природа.

Народна или противонародна, Народната власт се самоуби

със собствените си ръждясали оръжия.

Тази несъвместимост е предначертавала през вековете и хилядолетията гибелта на много еднолични политически режими – тя предначерта гибелта и на Народната власт. Която произлизаше от народа и принадлежеше на народа само според теорията си – според практиката бе обратното: държавната власт произлезе от крепените и финансирани от Кремъл малограмотни терористични партизански чети и впоследствие бе завладяна и владяна изцяло от техните малограмотните четници и комисари, скоропостижно себепревърнали се в номенклатурчици. Това, разбира се, не стана по алхимичен път – със силата на оръжията, на терора със силата стана. Така малограмотността и мракобесието закономерно продължиха да се допълват взаимно и след като се превърнаха от конспирация в държавност – от средата на миналия век, та чак до края на 80-те. Когато вече нямаше кой да спаси номенклатурчиците ни от гнева народен, нямаше вече четници, готови да воюват за опазването на техните номенклатурни привилегии, нямаше я и подкрепата на Великия братски съветски съюз, който сам се давеше, затънал до шия в собственото си безпътие.

Народната власт се самоуби не само поради международното настъпление на светския дух на глобалистичните ни времена, а и поради щедро даваните и последователно неспазвани обещания, с които започнах и с които ще продължа разказа си. Обещаваше се тържествено и на едро, обещаваше се рая на земята – ни повече, ни по-малко. Според пищните обещания още в края на 70-те изграждането на реалния социализъм трябваше да е приключило и тържеството на комунизма – настъпило. Което ще рече, че със старта на 80-те СССР трябваше да е застигнал и задминал САЩ по всички икономически показатели, а спечелили надпреварата между двата лагера, и ние, българите, трябваше да заживеем под егидата на Моралния кодекс на строителя на комунизма. А според този чудотворен кодекс от всеки от нас, гордите творци на благата, щеше да се изисква според възможностите му – всеки от нас щеше да получава и консумира според потребностите си. Но не стана така – идилията не се сбъдна, социалната практика отново измами социалната теория. На практика недоимъкът нарастваше, фалитите се множаха, ежедневните опашки пред кварталните бакалии за самун хляб и буца сирене ставаха все по-многолюдни, а съмненията в предимствата на класово-партийния хуманизъм – все по-отявлени. Единственото, което се съхрани непокътнато, бе мракобесието – съхраниха се „Гранични войски”, съхрани се нетърпимостта към всяко другомислие, съхрани се щафетата от режими, която неотлъчно придружаваше гражданското ни битие: паспортен режим, режим на парното, режим на топлата вода, режим на ток и пр., и пр. Но общественото съзнание се беше попроменило междувременно – хората не искаха вече да живеят от режим на режим, те знаеха, не на последно място и от нашите ежедневни и еженощни радиопредавания те научиха с времето какъв живот живееха техните съвременници зад Желязната завеса. И обикнаха този благополучен и ведър живот, закопняха за него, решени да го направят от недостъпен достъпен. Тъй като не бе в състояние да удовлетвори тези им копнежи, Народната власт се срина. Тя стана жертва на собствената си неприспособимост към потребностите на хората, на собствената си нежизнеспособност.

Целите, които Народната власт си постави, си останаха не само непостигнати – те бяха и непостижими. Всяко общество, което е тръгвало по съветски образец да въдворява с огън и меч социално равенство, е завършвало с крещящо неравенство. Иначе не би могло и да бъде. Хората не се раждат с равни способности, не са с равни интелектуални и физически предпоставки – те не биха могли да бъдат и социално равни. Така че равенство на благоденствието, равенство на високия жизнен стандарт, равенство на демократичните права и свободи няма – има само равенство на мракобесието, равенство на деспотизма, равенство на социалната и духовна нищета.

Целта на модерните, цивилизовани, демократични общества

е не равенство, а равноправие.

Ето защо и тържествено дадените от партийната номенклатура още в зората на реалния социализъм обещания за всеобщо равенство закономерно завършиха с обедняването и обезправяването на цял един народ. Така че целта на модерните, цивилизовани, демократични общества е не равенство, а равноправие. Едно равноправие, което води, колкото и парадоксално да звучи, не до равенство, а до неравенство. Докато равенството е винаги несправедливо, неравенството може да е както несправедливо, така и справедливо. Доколкото е базирано не на партийни, кастови и съсловни привилегии, а на таланта и трудолюбието на всеки редови гражданин, неравенството на жителите на модерните технократични общества, които са по своята природа не само капиталистически, а и социални, е необходимо и справедливо. Нещо повече: всяко ведомствено посегателство свише върху неговите принципи и механизми, всеки опит да се превърне по командно-административен път това неравенство в равенство обезпечава триумф на една или друга форма на диктатурата. Ако това стане, както мечтаят неокомунистите ни, на родна земя, времето ще потече обратно, при това с всички нас на борда – ще ни грабне и повлече обратно към дебрите на тоталитаризма, на волното ни или неволно завръщане към онова живяно и недоизживяно от нас мракобесие, чиито днешни съзаклятници са между нас и чакат своя час. Чакат го ден и нощ – понякога незабележимо, но винаги търпеливо. Поколения и векове наред…