"БЕЛЕЗИ" е нова рубрика в тази страница. В нея ще припомням думи от „Всяка неделя“, които имат особена тежест и досега, както и свидетелства на знаменити българи за програмата
"БЕЛЕЗИ" е нова рубрика в тази страница.
В нея ще припомням думи от „Всяка неделя“, които имат особена тежест и досега, както и свидетелства на знаменити българи за програмата.
Правя го, за да се откъснете за малко от телевизионните щуротии, които днес ни препъват на всяка крачка – и защото ми додеяха глупостите на мистификаторите на телевизионното минало.
Приятно четене – и припомняне.
***
След Тончо Жечев и Йордан Радичков – ред е на Борис Димовски.
Този гениален карикатурист, а също и много оригинален мислител, имаше специални отношения с „Всяка неделя“. Освен запомнящите се шаржове на водещия, в периода 2002 – 2005 година, Димовски сътвори - директно в студиото – стотици шаржове на участници в програмата.
По-подробно за това негово съавторство можете да прочетете в „Печалният образ на смеха“.
https://www.kevorkkevorkian.com/.../pechalniat_obraz_na...
***
Кеворк Кеворкян: „Време да плачеш, време да се смееш" - така си нарекъл сборника от рисувани умотворения. Плач заради какво? 3apaди кого?
Борис Димовски: И плач, и смях - то от библейски времена е така. Това са думи на Eклeсиacт. Но те се отнасят и за днес, и ще се отнасят и за в бъдеще. Първо, аз считам, че ние не сме най-зле в света. Има по-зле. Не говоря за Африка само. Обичаме да хленчим. Има любов, обаче има и сълзи. Но има и много смях. Не говоря за тези, които ходят на купони и се смеят. Но го има. Даже има хора, които, без да имат основание, станаха ловци на смях, станаха злoyпoтpeбитeли. Потъват в смях, само че физиологичен смях, а не спонтанен, хубав човешки смях.
К.К.: Кой политик ти e най-смешен, Боре?
Б.Д.: Ами то персонално много има, но възпитанието не ми позволява да изреждам, защото ще прескоча много по-недостойни. Сега особено се навъдиха пък повече - около Симеон. Не е по негова вина. Те му ги изсипаха просто от чувала.
К.К.: Кой?
Б.Д.: Ами всички тези...
К.К.: Кой му ги изсипа?
Б.Д.: ...мафии.
К.К.: Той къде беше, като му ги изсипваха?
Б.Д.: Те ги наричат силови групи, мафии. Абе, почти абстракция станаха, почти абстракция.
К.К.: Кой ги изсипа всъщност? Това е някакво самоизcипвaнe!
Б.Д.: Най-лесно е да кажем съдбата ги изсипа.
К.К.: Съдбата?
Б.Д.: С рог. Навремето така се внушаваше. Рог на изобилието, но вижте какво се изсипа от рога. Хора нереализирани, и станаха властващи. Навремето беше на мода да се цитира Чудомир. Който казваше, че това са всъщност хора, които са не властолюбци, а той ги е наричал...
К.К.: Властогонци?
Б.Д.: Взел го е от Елин Пелин още. Има хора, които са злообщественици.
К.К.: В края на книгата имаше едно пространно разсъждение за монархията. Защо си го публикувал? Да не са те о6зели някакви съмнения?
Б.Д.: Ами, това е малък белег все пак. Да докажа, че аз не се отказвам от тази идея. Продължавам да считам, че тя е парадоксът на света и на нашата история. Всички гении са родени по времето на монархията. На Русия. На Германия - че ако не беше тя, монархическа Германия, да роди гениите на музиката и на философията, сега светът щеше да бъде беден.
К.К.: Първата ти рисунка в книгата е от 93-а година - нарекъл си я „Кубрат и синове“ ООД?
Б.Д.: Да.
К.К.: Какво искаш да кажеш? Че българинът е най-подходящ за ограничената отговорност?
Б.Д.: Тя му е родова черта. Апелира към колективност, но не е много склонен към единение. Той си е един неудачник - индивидуалист. Моята теория е, че ние не сме такова племе единно, дошло на коне, ами сме сбирток. Шопите казват сбирток. Тук има най-много траки. Траките са били като нас.
К.К.: Коне изобщо имало ли е, започвам да се питам?
Б.Д.: А, българите са били от едно време малък процент. Те и сега са малък процент.
К.К.: Ти ми кажи за ограничената отговорност.
Б.Д.: Именно. Това е било при самите тpaки. Те доминират. Те не са загинали тpaкитe. Тяхната кръв тече в нас. Те са седемдесет процента.
К.К.: Последната ти рисунка в книгата е „Европа приета от България". Тя е от 2003 година. Изглежда, това е по-трудно - ние да приемем Европа.
Б.Д.: Да.
К.К.: Хитруваме ли?
Б.Д.: Но съм я направил едновременно да озаптя апетитите на онези, които искат да станем още утре европейци, тоест да ни включат в Европа. Защото едва ли ще стане само с нашето благоволение. Трябва Европа да реши, да прецени, да отдели и пари, за да може в общия спектакъл да се включим.
К.К.: Сега една друга рисунка - „Гражданин без посока“. Много тъжно звучи това.
Б.Д.: Поначало, винаги съм считал, че българинът няма оформена посока, защото той е недокръстен, той е недоцарувал и недоробувал. И затова той търси, продължава да търси.
К.К.: И какво търси? „Наляво или надясно" - имаш една друга рисунка. Това е животинско оглупяване, май. Наляво или надясно?
Б.Д.: Горе-долу като магарето на Настрадин. Еднакво отдалечено, и се чуди: от тука ли да хапне - от тука ли. И накрая...
К.К.: Накрая?
Б.Д.: Остава гладно според притчата и според анекдота.
К.К.: Едно от твоите умотворения гласи: „Според политолозите българинът е лъган многократно, а според народоведите той е недоверчив.“ Лъган, недоверчив или лъжовен?
Б.Д.: Той е недоверчив. Но също и лъжовен. Има и такива примеси. Не говоря само за циганите. Ние имаме българи, бетер от циганите. Лъжци.
К.К.: „О, свобода, по-скъпа от демокрацията" - а тази рисунка? Смяташ, че при нас свободата и демокрацията взаимно се изключват ли?
Б.Д.: Ами, тя е илюзия и почти фиксидея. Мен в главата ми се върти мисълта на Шилер, който казва, че свободата съществува само в песента. В песента! И действително, когато се съберат хъшове или пийнали българи, те си представят как свободата кънти и ги въззема с крила.
К.К.: Като пийнат малко?
Б.Д.: А разумният защо не иска много свобода? Защото ще стане веднага на слободия и ще бъде стъпкан. Интелигентният човек ще бъде стъпкан.
К.К.: Ами тази рисунка - „Мы победили"? Какво стана всъщност?
Б.Д.: Това е всъщност тъжна, тъжна карикатура. „Мы победили" - това е пировата победа. Нас ни караха с десетилетия да твърдим, че ние сме победили. Тоест ние, Москва, целият лагер, ние сме победили. Но всички що-годе образовани хора питаха: Абе, къде е тая победа, като ходим и се молим една дъвка да купим от „Кореком“-а? А победена Германия ни задмина отдавна, че ни и помага.
К.К.: „Алтернатива 93“ - овчарят пасе вълци?
Б.Д.: Това е алегория. Че пасе мерзавци - вълци, нали. Но и аз като селянин изпитвам носталгия по това, че няма овце. Навремето имаше в моето малко село, което е почти махала, пет хиляди овце. Сега казват, че няма и петдесет. И е редно това с вълците да стане и в София дори. Има вече достатъчно помияри и може от кметството с тояги да излязат.
К.К.: „Сълзобършеща кърпа - дар от фондация"?
Б.Д.: Да. При нас е така. Тази кърпа е един тъжен фолклор, вече вплетен в тези безкрайни фондации. Казват, че са към хиляда у нас.
К.К.: Между другото, кои са хората с набити номера? Имаше един такъв афоризъм.
Б.Д.: Ами, навремето имаше такава квалификация за някои хора - „дялан камък“. Но по-съвременното звучене и по-точна дефиниция е „набити“. Както при колите. Абе, безлични хора. И те пожелаха анонимно да живеят още в парламента. Великия. Аз се бунтувах: Ама, чакайте, моля ви се, как така? Бакалия, а не пише бай Иван ли е, бай Стоян! Анонимно. И сега берем плодовете на тази анонимност. И досега.
К.К.: Ами тази карикатура - „Не съкращавайте метлите!“? Ти си я допълнил - „Но, господа, до вчера бяхте изтривалки, а днес се правите на стенни килими.“
Б.Д.: Това събужда малко виц, но това е било моята болка. И сега е болка. Тези, които бяха сръчни, ставаха изтривалки при нашите лъжеголемци и после изведнъж станаха Килимчета - и в СДС, и в БСП. Килимчета станаха!
К.К.: И още едно остроумие - „Защо мислиш, че твоите сълзи са бисери, а моите солена вода?“
Б.Д.: Ами, то е точно за тези, които отвориха голяма уста. Аз си спомням хора, кoитo имаха огромни претенции, че по Татово време били принудени, примерно, да живеят в двустаен, представете си! А аз, който съм живял с осем души семейство в едностайно жилище, не съм повдигал въпроса.
К.К.: „Млади остаряхме...“ - казваш. Хайде, да се вгледаме в младия Димовски и дa тe питам нещо, не толкова приятно. Кога започна твоята старост?
Б.Д.: От едно пет-шест години... Но не изпитвам никаква тъга. Никога. Макар че, навремето в гимназията ние учихме руски език - представете си, във времето на проклетия монархофашизъм имаше и руски. И тогава на Тютчев куплетите ги учехме наизуст. „Не грусти, что листья с дерева валятся." Не тъгувай, това говори, че ти остаряваш, че силите ти намаляват. И все пак, аз съм против българина, който хленчи как остарява... Не! Аз нямам и време за това нещо. Нямам. Аз съм зает в работата, в грижите.
К.К.: Наблюдавам те внимателно и ми се струва, че ставаш все по-мълчалив. Защо? От глухотата ли е това, извинявай?
Б.Д.: И от глухотата, да. Свързано е.
К.К.: Не те ли спасява това от излишния шум?
Б.Д.: Не, то и не бива. Макар че недочувам, ходя и на концерти. Аз предпочитам да отида на симфоничен концерт, отколкото на купон. Там ще бъда обременен от много познанства, от нежелани диалози.
К.К.: Добре, какво си представяш, че е станало вече с езика, с думите?
Б.Д.: С нашите думи? Най-тъжното е сега, освен, че излиняха нашите думи, че вече нахлуха англофоните. То не е лошо това, ама изведнъж не може англофони в една държава, която още не е овладяла майчиния си език. Още не го е проумяла - вижте какви парадокси има в нашите образования. Те ги вадят като куриози, че са неграмотни кандидат-студентите. И ще стане така, че още неовладели български, ще дойде неовладеният английски, защото той ще бъде също сакат. Той ще е от рода на о'кей, уел, уел, и нищо повече. Но това ще осакати нашата държава.
К.К.: Какъв номер ще направи България на света, Боре? Мислил ли си върху това?
Б.Д.: На света или на Европа?
К.К.: Добре, на Европа.
Б.Д.: Може и на света да го направи.
К.К.: Какъв?
Б.Д.: Има цитирани анекдоти, че където българин стъпи, той разрушава империи...
К.К.: Обаче?
Б.Д.: Да не дава Господ, но те ще разрушат и Европа, бе. Те са хора индивидуалисти. Пак казвам - доминира тази именно черта на характера. Индивидуалисти. От нас колектив не става. В чужбина българите не се събират, не си помагат. Следователно, сега в Европа няма да има сцепление. И ние ще внесем също разнобой в много места.
К.К.: Нещо друго да те питам - ти беше на сватбата на Калина? Единственият гениален гост и също така единственият бедняк?
Б.Д.: Действително, аз бях там най-бедният. Всички дойдоха с лимузини, а мен ме доведоха с една чужда кола. Но това не ме обижда, защото не ми липсва. Това, което не го искаш и не го мечтаеш, то не ти липсва. И като не ти липсва, не от примирение - по-спокоен съм. Аз съм като Мартин Лутер, който казва, че не се бои от нищо, защото и той самият няма нищо.
К.К.: Добре де, а защо не успяха да те уплашат?
Б.Д.: Ама няма защо да се плаша аз. Защото се плаши този, който държи жълтици в джоба си. Мен могат и сега да ме арестува отвън родната полиция, или да ме нападнат, но ще бъдат разочаровани. Аз имам друга философия. Аз съм вярващ човек. Не искам да обиждам светите отци, не вярвам в Синода, аз вярвам в Бога, който стои толкова високо над Синода и над нас, над главите ни. Той стои и над царя. И една от причините да лансирам идеята за монархията е това, че монархията е нещо като формация, която повтаря малко Бога. Ритуално повтаря.
13 юли 2003
***
БОРИС ДИМОВСКИ ЗА „ВСЯКА НЕДЕЛЯ“,
цитирано от книгата на Антон Стефанов „Легендата и нейните герои. 77 свидетелства“:
„Всяка неделя” беше своеобразен оазис. Макар и в държавен сектор, тя можа да се оформи като трибуна. Разбира се, Кеворкян внимаваше да не се минават границите. Аз за това не съм го съдил. Сега, като са минали толкова години, пак ще кажа: тогава можеха да се кажат много по-горчиви истини, а в момента, когато е свобода, аз не мога, защото дадоха свобода на циниците, а те говорят всичко друго, но не и истината. „Всяка неделя” беше място, което притегляше. Сега няма такъв център”.
