Паметникът на Съветската армия на първо място е грозен и няма място в центъра на София. Освен това става въпрос за ценностния и геополитически избор на България, пише в коментара си Александър Андреев.

Трябва ли да бъде махнат Паметникът на Съветската армия/МОЧА?

Трябва ли г-жа Митрофанова да говори по националното радио?

Огромната част от софиянци и от българите вече дни наред вдигат кръвно в словесните и медийни сблъсъци по тези два въпроса. Вадят се какви ли не аргументи „за“ и „против“, а дискусиите затъват в исторически детайли и препратки към дипломатически конвенции или журналистически стандарти.

А всъщност тези два въпроса имат един общ, съвсем прост и разбираем отговор, който непрекъснато забравяме в разгорещените спорове: става дума само и единствено за ценностния и геополитически избор на България, за нищо друго. Но нека караме подред.

Две руски явления на висок постамент

Паметникът на Съветската армия, наричан още МОЧА (този прякор звучи грозно и вулгарно, но това е друг въпрос) очевидно гневи повече от половината граждани на столицата. И ще продължи да генерира обществено напрежение, ако остане в парцела на някогашната Зоологическа градина. Но на първо място този паметник е толкова грозен, а военният му патос - толкова неуместен, че просто няма какво да търси насред София. Даже без да говорим за историческата фалшификация, върху която се издига това грозилище.

Друго руско явление на висок постамент в София е посланичката Елеонора Митрофанова – и тя с пагони, и тя с архаични, бронебойни послания. Отвъд нейното арогантно, генерал-губернаторско поведение в София и обидите, които отправя към български институции и политици, тази някогашна съмишленичка на Жириновски днес все пак е най-високопоставеното лице в руското посолство (откъдето с основание бяха изгонени десетки шпиони) и има право на чуваемост в българския ефир – колкото и да не сме съгласни с посланията ѝ.

Битката е за ценностния и геополитически избор на България 

Българското общество и в частност Програмният съвет на БНР не бива да ѝ взимат думата, само защото пропагандира престъпната политика на своето правителство и оправдава жестоките кръвопролития в Украйна – та нали нейните началници Лавров и Путин вършат същите безобразия на далеч по-високи форуми като ООН или Г20. Не, г-жа Митрофанова и г-н Волгин трябваше да се изкажат – не само заради свободата на словото, но и за да се разбере съвсем ясно каква всъщност е битката.

А тя, както стана дума, е битка за ценности и за геополитически избор. Дали България иска и занапред да остане в модерния, напредничав свят, където се зачитат правата на отделната личност, където има свободни медии и демократично избрани институции, които се контролират от обществото. Където хората живеят в мир и благоденствие, под върховенството на закона, а съседните държави са приятели и търговски партньори. Където в крайна сметка най-обикновеният човешки морал и ако щете категоричният императив на Кант предопределят отношенията в обществото. Или иска България да се върне в царството на мистиката, кръвожадността, студа, потисничеството и принудата към лъжи и саможертви.

Та това е същинският спор. Паметникът на Съветската армия/МОЧА и Митрофанова са само негови подчинени изречения.