Всяка година, всеки сняг връща България сто години назад, но никой вече не споменава инвестиционните блъфове, с които беше приватизирана енергетиката ни

Царе сме на недовършената работа. Сякаш започваме нещо, само, за да не го завършим. Вдъхновени идиоти, с две леви ръце.
Едни плочки не можем да наредим – а искаме Историята да редим, дори да я прередим.
Телевизиите не могат да помогнат в битката с недовършеността – отдавна са лоясали, докато мажат с шарлан гостите си, а страхът им може да се помирише, дори от екрана.
Нямат смелост даже за дребни хитринки, с които, както се изразява Народа, да подебнат властниците.

Заради това, истинската публика е изоставила телевизията – тя е интересна само за онази компания, която се препитава от масали по сутрешните блокове. А също и в оня боклук, който трябва да минава за „публицистика“ – понеже дори беглият намек, че се произвежда нещо истинско от този жанр ще хвърли в ужас шефовете на телевизиите.
Всичко, което натъкмяват там, скорострелно отива в септичната яма, още по-бързо се и забравя, главно заради своята недовършеност.
Дори Раят би се сгромолясал от такава недовършеност.

Телевизиите ореваха орталъка, че един нашенец влязъл в някакво „Енерго“, където имало ток – както се полага – и си направил закуската. Нищо страшно - това е ситуационен скеч, който носи внушенията на едно спонтанно вглеждане в народопсихологията ни.
Обаче тя също е забранена зона за телевизиите, понеже изобщо не е толерантна към особеностите на местните „политици“.
Бъзливите телевизии няколко дни се занимаваха с клетника, който си беше опекъл сандвича с „чужд“ ток – но и през ум не им минаваше да разчепкат онова, което разните „Енерго“-та са отмъкнали, одрали от гърба на нещастния ни Народец.

Всяка година, всеки сняг връща България сто години назад, но никой вече не споменава инвестиционните блъфове, с които беше приватизирана енергетиката ни.
Народа някак се досеща и за тази далавера – и толкова, на него му е оставена само тази чест: да се досеща. И после се чудят защо българинът е обсебван от различни недомислици.

Историята в „Енергото“ ме подсети за рубриката „Малкият Брат“, която правех между 2002 – 2005 година в тогавашната „Всяка неделя“ - едно от нещата, които са направо невъзможни днес, понеже цензурата е заляла с мътилката си буквално всичко.
Няма кой да измисли дори един лаф, като този на Доньо Донев: „Когато водата стигне до устата ти, горе главата!“ Хубав лаф, има няколко хастара.

Сега върви друг лаф: „Кой разбрал – разбрал“, минава за дълбокомислен, макар че отдавна не е останало, а и не се произвежда нещо за разбиране, трябва да е измислен от някой недовършеняк.
Тогава – в 2002 година, „Големият Брат/Биг Брадър“ все още не беше налазил по нашите земи и все още индигото не беше станало тук основният телевизионен инструмент – индигото, с което се приджобват чужди идеи.
В “Малкият брат" гостът беше оставян сам в студиото, трябваше да отвори една кутия и да коментира/да „разкаже“ предметите в нея.
Рубриката тръгна добре още в началото: прочутият строител Дамян Илиев размаха теслата, която намери в кутията и каза, че иска да разбие с нея „червените чутури“. По онова време все още се заблуждавахме, че само те са чутури.

В „Малкият Брат“ чухме чудесни импровизации. Например, тази на Валентин Пламенов, той оприличи България на живия хамстер, който бяхме поставили в кутията: „Чудех се, за какво е направен хамстера. Сякаш Господ в началото е имал други намерения. Но изглежда нещо го е разсеяло и той е забравил за какво трябва да служи хамстерът. Той абсолютно не знае какво да прави със себе и нито другите какво да правят с него… Рано или късно всеки един от нас може да се превърне в един хамстер… и може от нещо изведнъж да заприлича на нищо …“.
Уж дребни истории, обаче зад тях прозираха важни внушения – и всички ги разбираха, защото имаше какво да бъде разбрано.
А сетне – с Разцвета на Недовършеността - колкото по-малко имаше да бъде проумявано, толкова повече нарастваше боклука, създаван от недовършеняци.

Докато Недовършеността не се превърна в истинско цунами, когато Кирчовци превзеха на абордаж потъващата гемия, все още наричана „България“, колкото да опозорява това свято име. Не бяха еднооки пирати, ами направо кьорави, но успяха.

Минаха три години, откак Кирчовци се правят на балами – уж управляват в една или друга форма държавата, а всъщност я изтърбушват. Имат право. Те са от този сорт късметлии-апаши, които предварително са амнистирани за всичките си грехове.
Кирчо започна играта си с опозоряване на самата Конституция – но веднага социологически агенции и медии се натиснаха да бъдат наети за негови адвокати. Твърдяха, че близо 60 процента от анкетираните нямали нищо против двойното му гражданство – с тази лъжа си постилаха черджето пред Кирчо за бъдещи подаяния.
60 процента нямали нищо против обругаването на Основния Закон, което този нещастник си позволи – вярвате ли го?
Той и досега се хили доволно – защото беше изпълнил една от задачите, които му бяха възложили.
Паролата за това „Възраждане“ беше - „Майната й на Конституцията им“. Надяваха се, че Българският Разсъдък вече е достатъчно размътен, за да приеме безропотно това.
Преди това операция „Майната му на православието“ не постигна нищо особено – надяваха се обаче новото котило „политици“ да има по-голям успех, защото то беше далеч по-безцеремонно и нагло дори от соломонпаситата. И точно така се оказа – Конституцията бе обругана без никакви последици за хулиганите.

Сега е наред друго Възраждане и дори не се крие целта му: разоряване на държавата през непомерни заеми; продажба на земя – щом Кокорчо отрича, значи точно това ще се случи; разоръжаване до шушка на армията; малък инцидент на наша територия – и следва неизбежната прегръдка/окупация с няколко бази. Тогава вече ще сме напълно готови да спечелим и ние, като братята-украинци, следващата война с Русия.
Това е начинът – една победоносна война – за да се излезе на глава с този твърдоглав Народ.
Ти му дуднеш да прати на майната му православието – а премиерът на същите тия твърдоглавци се хвали, че е построил и ремонтирал 300, че и повече манастири и храмове.
Ти му казваш, на същия Народец, да прати на майната му русофилството си – той обаче се инати и изобщо не слуша местните русофоби, по съвместителство и търгаши с руски газ.

Ако Кисинджър, примерно, беше имал време за нашите дребнавости, със сигурност би казал, че с подобни диваци няма оправия, ни се водят, ни се карат, каквото и да захванат – все го оставят недовършено, на тях прескочи-кобила е любимата им игра, стига им да се обутат един-друг, повече не им е нужно, трябва да си пълен наивник, за да кроиш с тях голямата/своята си политика, ще те оставят насред вонливо тресавище, по примера на един техен злодей Андрешко, те се раждат с неговите номера, и даже умират с тях, ето – плащат авансово самолети и други бойни машини, и дори не бързат да си ги поискат, останалият им от руснаците трошляк го подаряват на украинците, и готово – реват „Ура“ със свалени гащи, реват си за по-гореща братска прегръдка.
Както и да е.
Но поне отново ни развеселиха с поредния репортаж за ремонта на жълтите павета – пустите павета, не се дават, пак се разместили, макар че били наредени в специални метални рамки, сякаш ни се подиграват, бунтът им пред Парламента продължава, тука е така – човеците мълчат и си кротуват, камънака се опъва.

Дали и паветата не ни подсказват, че си оставаме недовършеняци – и тогава, когато съдбоносни тревоги ни застигат.
А може би ни казват и друго: че вече не заслужаваме никакви жълти павета.
Един кален биволарски път ни отива повече.