10 години изкарах в Берлин без собствен автомобил и нито за секунда не ми е липсвал и не съм си казвала „Ех, колко по-независима щях да бъда, ако го имах“.

Придвижването с автомобил в немската столица беше по-бавно, скъпо и неприятно от това с градски транспорт или велосипед – на няколко пъти се излъгах да хвана такси, когато закъснявах за летище или срещи, и всеки един път стигах по-бавно с таксито, отколкото щях да стигна, ако бях чакала градски транспорт.

Извън Берлин се придвижвах с влак или автобус и не е имало точка, до която да не мога да стигна сравнително комфортно. Почти всички родители на малки деца, които познавах, ги караха с едни карго колела насам-натам – това са велосипеди с отделения като малки колички, прикрепени към тях. Можеш да караш животни, багаж или деца – включително възпитателките в детските градини съм виждала с такива колела да карат по 5-6 деца наведнъж.

Велосипед в града се кара целогодишно – и зимата, и лятото и мога да ви уверя, че берлинската зима не е по-малко сурова от тази в произволен български град. Берлин е равен и карането на колело е лесно, но Швейцария не е, а много швейцарски градове са пълни с велосипедисти по хълмовете – с електрически колела или с нормални такива. На велосипед са хора от всякакви възрасти – от деца, каращи сами към училище, до пенсионери.

Защо пиша всичко това? От година и половина се върнах в София и вече от половин година започнах наново да карам, а домакинството ни притежава автомобил. Защото в България е почти невъзможно да се придвижваш извън големите градове без кола.

В София има развита транспортна мрежа (за разлика от Пловдив, например, не е за вярване, че вторият по големина град и туристически център е такава дупка откъм градски транспорт!), но тя не действа в никакъв случай оптимално – особено за западните и северните квартали, в какъвто живея. А мрежата не действа оптимално по ред причини, една от които е, че градът през последните 15+ години активно се прекроява в такъв,

центриран около колите, а не около градския транспорт

(с изключение на прословутото метро) и велосипедния. В София (в по-малка степен) и в България като цяло не си „независим с автомобил“ – ти си зависим от това да притежаваш такъв, защото иначе не можеш да се придвижваш.

Разглеждала съм всякакви възможности да карам велосипед до работа – всички включват каране по натоварени пътни артерии или навиране в малки улички без обозначени велоалеи, където не знаеш кой откъде ще те засече и прегази; ако тръгна да карам по велоалеите на големите пътни артерии, се чувствам абсолютно несигурна и не знам в кой момент ще ме прегазят.

Как така става, че по най-големите булеварди на Белрин, които, уверявам ви, са далеч по-големи от тези в София, не съм се и замисляла дали да карам велосипед и колко сигурна се чувства, а в родния ми град не е така? Изцяло въпрос на дизайн и на политическо решение е кой вид транспорт ще приоритизираш. Ако ще приоритизираш градския и велосипедния транспорт, им осигуряваш сигурни и отделени бус ленти и велоалеи, разграничаваш ги от останалата част на шосето често и с растителност и подобни, за да е по-сигурно за велосипедисти, и най-вече – правиш автомобилните пътища по-тесни и насърчаваш хората да се придвижват по друг начин.

Тука наистина не си говорим за „култура“, а за възможност и политика на градоустройството – ако направиш град, където шофирането не е най-бързият и удобен начин да се придвижваш, хората не са тъпи – бързо ще се ориентират как да пестят време и средства и ще се възползват от дадените възможности.

Обратното – ако градоустройствените ти амбиции се простират до модела на американските предградия – едно домакинство с 2-3 коли и палиш колата да отидеш до съседа за чаша захар назаем – то постигаш именно това: пълна и тотална зависимост от личен автомобил.

София се развива по примера на американските градове, не по примера на европейските, които все повече залагат на обществен и велотранспорт и по всякакви класации са сред най-приятните за живеене в света: по-тихи, по-чисти и с по-спокойни хора.

Автомобилният транспорт е асоциален – всеки сам в своите собствени 2 тона метална кутия, отделяща го от околния свят. При това положение не е изненада, че градове, центрирани около автомобилния транспорт, са много по-опасни за всички, включително и за автомобилистите, а хората в такъв тип градове като цяло са по-изнервени и агресивни едни към други.

Строгите наказания за и контролът над пияни и дрогирани шофьори – хубаво, но докато цялостната философия и визия за това в какъв град искаме да живеем и какъв транспорт да приоритизираме не се промени, ще продължаваме да си живеем (и мрем) в мръсен такъв, с катастрофи и агресия на всеки ъгъл.

ПС: И понеже знам, че има хора, които автентично обичат да шофират и това им е хоби – ако това е случаят, то вие два пъти по-гласно трябва да се застъпвате за това да има възможно по-малко коли по улиците на града. Никой не може да ме убеди, че му е приятно да кара по Цариградско или през тунела в „Люлин“ сутрин в 8.30 и следобед 17 ч. Най-добрият приятел на запаления автомобилист на пътя би трябвало да са градският и велотранспортът, защото така по-малко други коли ти се пречкат и шофирането доставя повече удоволствие.