Да се използват поговорки не е признак на особено прецизен мисловен процес. По-скоро подобна употреба говори за мислене по инерция без влизане в детайл и, което е най-лошото, без опит за специфично активно отношение към обсъждания предмет, а някак примирено, все едно работата е ясна и няма какво повече да се приказва.
Но в случая искаме да споменем една много популярна народна мъдрост точно за да разкрием спецификата на познат политически проблем с цел активиране на неговото разрешаване. Разбира се, като реакция срещу нашето намерение веднага се казва, че политическите проблеми нямат оправия, което също е пословичен израз, но нека все пак опитаме, защото (ще се позовем отново на сентенция) клин клин избива.
Поговорката императивно гласи: Голям залък лапни, голяма дума не казвай!
Парадоксално е, че народът дава този проверен във времето съвет, а политиците – за да получат народната подкрепа – си служат именно с големи думи. Като успеят, лапат и големи залъци, но не защото са си мълчали, а напротив.
Парадоксът има две страни. Странно е, че някой се опитва да спечели симпатията на друг, като пренебрегва неговите наставления. Още по-странно е, че този друг започва да му симпатизира, отказвайки се от собствените си трайни убеждения – факт е, че гръмките обещания екзалтират масовия избирател, той за момент оставя настрана поуките на дългогодишния опит и дава гласа си в полза на празнодумците. После вижда, че не е станало, както го е мислил, и почва да недоволства, че са го излъгали, без да признава съучастието си в лъжата. Но ние няма да упрекваме масовия избирател, защото разфокусираният адрес на упрека превръща усилието в напълно безполезно. Можем обаче да упрекнем политиците с надеждата, че те поне знаят кои са и ще се поправят.
Съществува оправданието, че големите думи са неизбежна част от политическата агитация. Хората нямало да обърнат внимание на този, който говори с уравновесен разумен тон. Изборите са повече емоционални, отколкото рационални – слага се пръст в раната и се гарантира бързо и цялостно излекуване, – нищо по-различно не може да ти спечели челно място в политическата ранглиста. И най-важното – цялостното излекуване непременно минава през това да наречеш опонента си болест. Той е патогенният бацил, който трябва да бъде унищожен, за да се оздравее, всички злини са резултат от неговото злосторничество. Ако си амбициозен политик, нямаш никакъв друг вариант освен да посочиш врага, да го натовариш с тоталната вина за човешките несполуки и страдания от всякакъв характер, да се разграничиш до крайност от него и с големи думи да изрисуваш собствения си съвършен образ, както и прекрасния живот, който, благодарение на теб, ще заживеят всички или поне твоите симпатизанти. Затова станете част от тях, множете се.
Едва ли има нужда да даваме конкретни примери за такава политическа кампания – те са много, откакто въобще се е появил демократичният регламент. Демагози, популисти, манипулатори, харизматици, спасители – очертанията им преливат едно в друго и преминават от картина в картина, от сюжет в сюжет през историята. А тя се повтаря и рядко се учи от грешките си, макар изводите да изкристализират в пословици и поговорки, които сякаш ни уверяват, че уроците са научени. Но явно не са.
И като казваме, че няма защо да се дават примери, нямаше и въобще да повдигаме въпроса, ако у нас в този момент не се разиграваше печалният политически фарс на големите думи. Ако кризата, от която уж тръгнахме да излизаме, а всъщност затънахме още по-дълбоко, не се състоеше в тази истерична война на гордите приказки, с които впоследствие се чудят какво да правят собствените им автори.
През последните години се начертаха невъзможни червени линии и наивно светли перспективи в духа на посоченото оправдание, че за да се случи политическата промяна, по необходимост се прибягва до утопични лозунги. Поименно се заклеймиха лица, които трябваше да бъдат веднъж завинаги отстранени, за да се възцари справедливост и всеобща благодат, а после, без изненада, се оказа, че истинската житейска логика диктува взаимодействие точно с посочените като абсолютно неприемливи за взаимодействие лица. Никой сериозен човек не би трябвало да е учуден от житейската логика – всеки знае, че животът не следва идеализиран план и само умелото и мъдро съобразяване с безкрайните същински съображения дава действителен резултат. И качеството на този резултат е същинското качество. Да, никой не би трябвало да е учуден, но след като дълго и напоително някой те е убеждавал, че знае как да реализира чудото и единствено добрите сили, в негово лице, да ръководят света, а после влезе в сътрудничество с така наречените от самия него лоши изроди, настъпва разбираемо смущение у аудиторията. Защо обещавахте неосъществимото!?
Може да се отговори „а вие, като знаехте, че е неосъществимо, защо ни вярвахте”. Такъв отговор би бил циничен, но честен и полезен за една оздравителна обществена дискусия, която да върне нещата по местата им. Вместо това обаче се губи безценно време в лизане и мазане, за съжаление, тази фигура на речта е уместна, лизане и мазане, което трябва да успокои смущението. Не се върши, каквото трябва да се върши и както е възможно да се върши, а политиците се занимават главно с това да обосновават причините за престъпените обещания и се гърчат в жалките си опити да съхранят фалшивия си имидж. Дадохте ни доверието си заради нашите големи думи, сега нямаме друга задача освен да се преструваме, че са били истина и да имитираме битка за тяхното отстояване, въпреки че всички сме наясно с престъпната нецелесъобразност и глупост на такова поведение.
Ще повторим, че упрекът не е към абстракцията „народ”, а към тези, които имат претенцията да бъдат лидери на народонаселението. Те трябва да спрат да твърдят, че единственият начин да влязат в управлението е неразривно обвързан с големите думи, които впоследствие остават без покритие. Те трябва да спрат да подценяват хората и щом наричат себе си лидери, да водят с отговорност към разумния народен дух, а не възползвайки се от склонността към манипулации, присъща на масовото съзнание.
Ако не поемат по този път, то трябва да признаят, че политическата им амбиция е чисто и просто с големите думи да се доберат до лапането на големите залъци. Тогава тяхната поговорка е: и големи думи, и големи залъци. В нея няма мъдрост, а безсрамие и свидетелство за личен, окончателен провал.
