Битката между Бай Ганьо и Алеко Константинов се появява периодично в българското публично пространство, за да изиграе ролята на самобичуване. Тази тема е толкова обговаряна през годините, че се е превърнала в универсален симптом за недостатъчната легитимност на българската интелигенция.
Подобно на българския народ, от когото произхожда, тази прослойка има преди всичко меланхоличен характер. Макар и самовъзприемаща се и възприета като елит, тя дотолкова е част от народния характер, че периодично се чувства длъжна да се самоотграничи от българската почва, за да подчертае още веднъж формата си на елит. Подчертаването на тази форма е важно, защото в голямата си част българският елит (политически, икономически и културен) живее с непрестанното усещане за собствената си нелегитимност. Това ирационално усещане се представя на повърхността, като рационално отрицание на почвата.
Българските елити винаги живеят с мисълта за недооцененост, защото в своята дълбочина, те не са готови да бъдат елити. Да си елит на едно общество е много повече отговорност, отколкото чест. Много повече страдание, отколкото почести. Много повече задължения, отколкото права. Да бъдеш легитимен елит, означава да си възприел тази своя роля като тежест, а не като награда. И понеже българските елити често се самоусещат като наградени, а не като натоварени, те се сблъскват болезнено с действителността на неизпълнението на ангажиментите си и последствията от това. Вместо награда те получават тежест, което смятат за крайно несправедливо спрямо себе си. Оттам идва и усещането им за нелегитимност – щом не са наградени, означава, че са наказани. Това разбиране стои в основата и на хроничния им недостиг на собствен авторитет.
В такива моменти на помощ идва Бай Ганьо. Той служи като оправдание за несправянето с тежката отговорност, която българските елити несъзнателно са поели, когато са се самопровъзгласили за такива. Трябва да уточним, че самият Бай Ганьо също е част от елитите в техния стопански фрагмент и от тази гледна точка е в същото положение като Алеко – неразбран и наказан. Търсенето на външноположен виновник за собствените грешки се е превърнало в част от българския характер най-вече заради психологията и несгодите на българските елити. Защото преди всичко те са тези, които често поставят неизпълними задачи пред обществото и след провала им търсят вината някъде другаде – в народа, във Великите сили, в СССР, в Европейския съюз и САЩ. А задачите не са били изпълнени, не защото народът или Великите сили са ги възпрепятствали, а защото не са били адекватни на времето или на потенциала на обществото да ги изпълни.
Българските елити не са чужди, а са наши. А най-наши са онези, които най-силно се стремят да бъдат чужди. Именно този стремеж на волята им да подражават някому издава невъзможността им да се самопреодолеят и да създадат нещо свое, което да стои отвъд инстинкта за подражание. Ако отмахнем от тях гланцираната им подражателска повърхност, ще забележим всички качества и недостатъци на онова, което наричаме български характер – инстинкта за оцеляване, от който идва и хитруването, опитът да се заобиколят предизвикателствата, а не да им се откликне по подходящ начин и навреме и изобщо липсата на собствен голям стил. Под тяхната лъскава външност, често се крие характерът на онова, което те самите яростно отричат и заклеймяват. Защото българските елити, в това число и Алеко Константинов, са или синове или най-малкото внуци на Бай Ганьо. Те интуитивно помнят това и този спомен ги кара непрестанно да се отграничават от произхода си. Затова реакциите по отношение на техния прародител са много повече оценки, отколкото констатации и размисъл. Впрочем, по-силната творба на Алеко е „Пази Боже сляпо да прогледа”. Тя дава далеч по-смислени отговори на важните въпроси, които сатирата „Бай Ганьо” пропуска в стремежа си да очертае инстинкта за нехаресване на самия себе си.
Констатациите изискват отдалечен и хладен поглед, а оценките са интуитивни и горещи реакции на вътрешната изява, която е пълна с чувства и е дефицитна откъм разсъдък. Затова, когато говорим за Алеко и Бай Ганьо трябва да знаем, че не Алеко създава Бай Ганьо, а Бай Ганьо създава Алеко. Това не е нито добро, нито лошо, а е действителност, чийто наглед често остава неразбран и невидян въпреки своята очевидност.
Кой е Бай Ганьо?
Към момента на Освобождението от 1878 година България е страна с 90 процента селско население и с нито един български град в смисъла, в който се влага в това понятие от гледна точка на цивилизационното разбиране за него. Често споменаваните като градове Русе, Пловдив и Варна към момента на Освобождението не са български, защото българското население присъства в тях не като културно доминиращо, а най-вече като приходящо и продаващо селскостопанската си продукция. Същинските български градове имат мащаба на Копривщица, което ги доближава повече до селото, отколкото до космополитния и завършен град от това време. Върху този модернизиращ се, но все пак османски пейзаж, по изкуствен път са присадени институциите възникнали в просвещенския период на Запада. Такива са партиите, парламентът, който излъчва правителство и дори монархическият институт, който е формулиран в своята западна форма и е далеч по-различен от института на султана.
Американският политолог Франсис Фукуяма нарича този процес, който не е характерен само за България, а за цялото северно средиземноморие „ранна демократизация”. При този процес не обществените отношения пораждат идеологиите, а оттам и партиите, а партиите пораждат идеологиите и оттам обществените отношения. Не икономическите и класовите разделения пораждат политически процеси, а политическите процеси пораждат икономическите и класови разделения. Конституцията не е дреха, която е скроена по мерките на общественото тяло, а общественото тяло възприема с усилие формата на вече скроената дреха. Впрочем анализът на Фукуяма не е посветен на България, а на Гърция, Италия и изобщо на държавите от Южна Европа, така че самообвиненията в случая са излишни. Това е културен факт, чиято дълбочина не е нито добра, нито лоша сама по себе си.
Радикалната политическа промяна от османска към западна институционалност е придружена от още две големи събития – война и мащабно преразпределение на собствеността. Освен за героизма на опълченците и армията на Руската империя, Руско-турската война е широко поле за търговия, спекула, а често и за откровено мародерство. С нея започва първоначалното натрупване на капитал, което по-късно ще се превърне във водеща сюжетна линия на следосвобожденския български капитализъм. Той е фиксиран и консолидиран като такъв във времената на Стефан Стамболов. В годините на първоначалното натрупване на капитал като стопански деец възниква и събирателният образ на Бай Ганьо. При фиксирането и легитимирането на този първоначално натрупан капитал от страна на политическата власт, Бай Ганьо ще се позиционира като типичен представител на българската буржоазна прослойка, която ще доминира нововъзникналия български град до 1944 година.
Първоначалното натрупване на капитал продължава и след войната при едно от най-мащабните преразпределения на собственост в новата българска история. След Руско-турската война, над 300 000 турци напускат България и оставят след себе си хиляди декари обработваеми земи, гори и имущество, което е било тяхна собственост. Първоначално тази собственост е заграбена от българското население, което, както казахме и по-горе живее главно в селата. Така много селяни се оказват собственици на огромни количества земя. По това време земята е най-ценният капитал. Проблемът идва, когато тази огромна земя трябва да се обработва. Българското село няма финансов капитал и обработва земите си с примитивна техника. В този момент на помощ идват спекулантите от войната, които притежават известно количество финансов капитал и започват да отпускат скъпи заеми на селяните.
Този стихиен процес на едновременно заграбване на земи и голямо задлъжняване на селяните е бърз и продължава някъде до 1887 година, когато властта е поета от Стефан Стамболов. Паралелно с него протича и процес на разбойничество, което е още един начин за първоначално натрупване на капитал. При управлението на Стамболов протича още една вълна на смяна на собствеността, която се изразява в преминаване на земята от ръцете на селяните в ръцете на спекулантите, които щедро са им отпускали скъпи заеми. Така, първоначално натрупаният капитал се консолидира, а от него започват да покълват и първите банки. Всичко това е придружено едновременно с легитимация и партиен контрол от страна на властта, която също е успяла да се консолидира около Народно-либералната партия на Стефан Стамболов.
В края на този процес от сцената са отстъпили две основни групи, които играят централна роля по време на Възраждането – големите търговски фамилии и еснафите. Първите са делигитимирани и остракирани още в първите години след Освобождението с политическия аргумент, че са колаборирали с османската власт (например изборът на Евлоги Георгиев за депутат е касиран). Впрочем тези стари търговски фамилии възникват най-вече в хода на Кримската война от 1856 година, когато подобно на наследниците си спекуланти от Руско-турската война, те натрупват първоначалния си капитал. Ако през 1856 година тези фамилии са в настъпателна позиция, то през 1878 година те са в отстъпваща.
Еснафите са унищожени от стихийното навлизането на фабрично произведени стоки от Запада и същевременното затваряне на османския пазар за българска продукция. Така на сцената остават спекулантите от Руско-турската война, които вече притежават и финансов капитал, и сериозни масиви земя, и дори политическа легитимност чрез интеграцията си в следосвобожденските партии. От техните среди ще възникнат фамилии като Бурови, чиито наследници след 1944 година ще бъдат делегитимирани и репресирани от новата власт. От тяхното второ и трето поколение ще възникне и голяма част от озападнената българска интелигенция от първата половина на ХХ век, която ще има възможността да се образова на Запад и няма да продължи търговските усилия на бащите и дядовците си, а ще се позиционира като интелектуален, а често и като политически елит.
След промените от 1989 година тази група, заедно с цялото следосовобожденско предприемачество беше позиционирана в националната ни памет като „цвета на нацията” или „строители на съвременна България”. Второто е по заглавието на знаменитата книга на Симеон Радев, която описва романтично политическата повърхност от времената на първоначалното натрупване на капитал след Освобождението. Под тези абстрактни формулировки обаче се крие преди всичко инициативният Бай Ганьо, който се е устремил да търгува със Запада, а след това там по-скоро ще учат, отколкото ще търгуват неговите деца и внуци. Те ще придобият озападнена форма и ако не децата му, които може и да го наследят в търговията, то поне внуците му ще се позиционират като част от интелигенцията.
Кой е Алеко Константинов?
Алеко Константинов е син на свищовския търговец Иваница Хаджиконстантинов. Като дете има частни учители, а по-късно завършва Априловската гимназия в Габрово. След края на Руско-турската война завършва право в Новорусийския университет в Одеса. При управлението на Стефан Стамболов работи като съдия и прокурор, но е уволнен по политически причини. След това до края на живота си е адвокат. Членува в Демократическата партия на Петко Каравелов.
Той е представител на онази търговска родова тенденция, която натрупва първоначалния си капитал в годините около Кримската война от 1853 – 1856 година. Тази прослойка се озападнява от втора ръка от две места – Русия и Цариград. Английският историк Арнолд Тойнби казва, че православно-християнското население на Османската империя е очаровано не толкова от православието на Русия, колкото от нейната роля на православен пионер в озападняването. В същото време, в центъра на Османската империя, протича процес на озападняване, който променя както политическия, така и икономическия, и културния ред. Затова и натрупалите първоначалния си капитал в хода на Кримската война търговци, изпращат децата си да учат или в Русия или в Цариград („Робърт колеж“ е едно от местата, в което се подготвят не малка част от представителите на българските елити по време на Възраждането). След Освобождението, тези търговски родове са до голяма степен делегитимирани от революционната ситуация, в която започва ново първоначално натрупване на капитал. Натрупващите първоначален капитал в следосвобожденските години елити се съотнасят към старите търговски прослойки, така както след 9 септември 1944 година се съотнасят комунистите към делегитимираните стопански елити на Третото българско царство и така както се съотнася социалистическата номенклатура от късния социализъм към трупащите първоначалния си капитал бизнес елити на прехода.
Алеко Константинов е част от и наследник на вече завършена прослойка, която е отстъпваща по отношение на дейците на новата революционна ситуация. Тази прослойка се е озападнявала в продължение на десетилетия, но когато националната държава от западен тип е станала факт, тя се е оказала в губеща позиция. Тя е подготвена за резултата на озападняването, но не и за процеса, по който то ще се случва. Бай Ганьо е процес, а Алеко е резултат, но двамата живеят в общо време и пространство. В това се състои тяхната драма и несъвместимост.
Тази драма и несъвместимост е характерна за всяко българско време и затова е така широко обговаряна. След 9 септември 1944 година, репресираните наследници на Бай Ганьо ще гледат с презрение и насмешка на трупащите властови, а защо не и икономически капитал комунисти. Последните ще национализират собствеността на големите търговски фамилии и ще я управляват от името на държавата, така както намерят за добре. Маниерите на Добри Терпешев и Цола Драгойчева със сигурност ще будят погнуса и смях у наследниците на Бурови и Губиделникови, но това няма да попречи на първите да се позиционират като елит на новата власт. Вероятно, 45 години по-късно, изтъкнатият хирург проф. Чавдар Драгойчев, който е син на Цола Драгойчева, е гледал със същата погнуса и присмех на маниерите и порядките на трупащите първоначалния си капитал стопански елити на прехода.
Алеко Константинов е в позиция на станалост, а Бай Ганьо е в позиция на ставане. От тази гледна точка Алеко е връстник и съвременик на Бай Ганьо само по формалните времеви критерии. В дълбочината си той е резултат на вече отминало време, което отстъпва под натиска на фактите на действителността, които се формират от Бай Ганьо. Затова и Алеко оставя следите си преди всичко в литературата. Тя е единственото убежище за отстъпващите елити, чиито последни наследници сякаш по инстинкт се насочват към интелектуалната сфера. Там те бягат от факта на собствения си стопански и политически крах, за да обобщят края на съществуването си като елити. Тяхната погнуса и присмех са насочени към почвата, от която са възникнали и се отправят от гледната точка на плода, който не успял да достигне своята зрялост е паднал преждевременно в същата тази почва, за да изгние.
Бай Ганьо оставя своите следи преди всичко в архитектурата и пейзажа. В процеса на своето ставане той е динамична и волева изява на времето. Неговото увековечаване се състои не в търговията, която е само средство, а в строежа на сгради – те са архитектурният резултат на процеса, който започва с първоначалното натрупване на капитал. Впрочем, родната къща на Алеко Константинов в Свищов е достатъчно видим и значим архитектурен факт, който само потвърждава тезата, че самият Алеко е потомък на Бай Ганьо. Последното не е твърдение с негативна конотация, а е въпрос на историческа логика, която в никакъв случай не е само български патент.
Какво да се прави?
Ако в тази цикличност има нещо автентично българско, то е бързината, с която се осъществяват растежа, спирането му и последвалото го разложение. Този процес трае най-много три поколения като в повечето случаи поколенията са само две – бащата натрупва първоначалния си капитал, а синът вече е част от интелектуалния или политическия елит и поглежда с погнуса към почвата, от която е израснал, но и вече е паднал в нея. Тази бързина на растежа и упадъка е в резултат на резките цивилизационни предвижвания на българското общество от последните 200 години. Те внезапно прекъсват развитието на определена тенденция и я заменят с нова. За тези 200 години, българското общество излиза от цивилизационната зона на Османската империя, за да се включи в цивилизационната зона на протестантския Запад, който се намира в своя апогей. След това рязко се включва в преживяващата апогея си цивилизационна зона на Руската империя (СССР), за да излезе оттам при нейния упадък и отново да се включи в западното движение. Всички тези преходи имат своите делегитимации на бивши елити, първоначални натрупвания на капитал и състояния на растеж, застой и упадък. Заради своята бързина, обществените отношения често остават неосмислени и осмислянето им намира място най-вече в литературата и то от гледната точка на онези, които се занимават с нея.
В своята природа литературата е оценъчна дейност. Тя не констатира факти, а сблъсъци между различни истини. Това е полето, на което се води войната между Бай Ганьо и Алеко. Литературното пространство не позволява помирение между двата образа, защото би се отказало от сюжетната си линия, а оттам и от очарованието си. Литературният спор между Бай Ганьо и Алеко е спор между действителността и представата за нея, между идващото и отминаващото, между началото и края. В действителността тези образи съществуват едновременно и съвместно. През последните 200 години, те, заедно и поотделно, изграждат озападнената етика и озападнената естетика на българското пространство. В етичен план това се случва чрез подражание на процеси – първоначално натрупване на капитал, съпроводено с хитрост, пестеливост, безскрупулност и безкомпромисно търсене на финансов резултат. Така се натрупва капитал не само в България, но и във всяка страна, която е възприела капиталистическите отношения. В естетически план озападняването се осъществява чрез подражание на резултати – утвърждаването на западните изкуства като престижни, строене на сгради по западен образец и възприемане на западен модел на поведение.
Еклектиката между различните архитектурни, литературни и музикални стилове се дължи на застъпването на различните прекъснати времена, които се смесват в пространството незавършени. Това са резултатите на озападняването, което се случва чрез подражание най-вече от втора ръка през османското и руското влияние. Тези резултати са общи и за Бай Ганьо и за Алеко. Първият се гневи на втория, а вторият се срамува от първия. Естетиката обаче е единствено външен израз на етиката. Двете неща съставляват едно цяло и когато естетиката се възмущава от своята етика, а етиката се гневи на своята естетика, то техният сблъсък е в състояние да породи единствено вътрешен разлом. Този разлом стои в основата на българската меланхолия, която се поражда от напрежението на несъвместимостта на българската етика с българската естетика. Ние сме такива каквито сме, но искаме да ни възприемат като други. Това поражда и българско самоотрицание и нехаресване на самия себе си, което е валидно и днес. То ще бъде валидно докато не осъзнаем, че Бай Ганьо и Алеко са едно общо цяло, което е обречено едновременно на вътрешен сблъсък и взаимодействие и да поражда не действителността, такава каквато искаме да бъде, а самата действителност, такава каквато е.
