Всяка тоталитарна идеология е не просто идеология, каквито са например либерализмът – ляв или десен, социалдемокрацията, новоевропейският консерватизъм и т.н. Тоталитарните идеологии въобще са, според определението, дадено им още в края на 30-те години от Ерик Фьогелин, политически религии.
И това е така, защото според дълбинното им убеждение в световната история действат не просто хората, техните идеи, визии и т.н., а чрез тях определени мета-физически и мета-исторически сили. Би могло да се каже, че човешката, световната история според тези идеологии е осъществяване на… определен Абсолют, на който човечеството е ресурс.
И това е така, независимо дали тези идеологии декларират себе си като религиозни или атеистични. Чисто и просто в тях божествена или дяволска е самата история и Бог или дяволът са ситуирани не по вертикала – отвъд този свят, в който интервенират спасително или разрушително, а по хоризонтала. Абсолютът сиреч, това е най-дълбоката същност на земната история. Преди време определих двете основни тоталитарни идеологии (политически религии) като хилиазъм и катастрофизъм. Същността на първата е в убеждението ѝ, че историята въобще е осъществяване, реа-лизиране на някакъв свръхисторически Абсолют, на който самата история на човеците е именно глобален ресурс, използван от него за осъществяването му в края на краищата във вид на негово (на Абсолюта) царство – „хилядолетно царство“. Затова и политическата религия тук може да се нарече „хилиазъм“. Във философски план един завършен хилиазъм представлява системата на Хегел, според която цялото битие, цялата история – от тази на неорганичната материя, през тази на еволюиращото живо и на прогресиращото човешко – е всъщност осъществяване на една Абсолютна идея, реализираща се чрез това битие, докато накрай го превърне – него, битието на света – в свое битие, в битие на Идеята, във въплътен „Абсолютен Дух“. Известно е, че според Хегел тази абсолютна идея се е реализирала най-сетне в… пруската монархична държава, на която сам той е бил съвременник.
Натан Чен, Тоталитарната държава
Главното в хилиастичната политическа религия, което следва да се забележи, е, че според нея този свят бива движен, тъй да се каже, откъм своя финал, който го и „тегли“ към себе си – той е, с всичко свое, осъществяване на Абсолюта, на Идеята, на „хилядолетното царство“, на което този свят е горивният материал.
В собствено политическа религия Хегеловият хилиазъм се превръща обаче в марксизма, който макар гръмогласно да декларира себе си като материализъм, вижда в световната история действаща една неумолима необходимост, която осъществява себе си чрез хората. Всяка по-ранна „обществено-икономическа формация“ със самото си развитие неизбежно подготвя своята… гибел – изкопава сама своя гроб (според думите на Енгелс) и в него я „хвърлят“ създадените от самата нея нови „производителни сили“ и съответстващите им нови „производствени отношения“. Тази неумолима необходимост в последна сметка довежда до такова развитие на „производителните сили“, които вече просто няма как да бъдат притежавани от едни хора (робовладелци, феодали, буржоа) за сметка на други и поради това онези, които са ги произвели в края на краищата по необходимост ги превръщат в оръдие на своята гибел, в историческия „гроб“, който самите буржоа, частни собственици, са си изкопали и така, волю-неволю установяват „общонародната собственост“, т. е. общото, братско общество – „хилядолетното царство“ на комунизма.
Вдъхновени от своята политическа религия, комунистите изживяват себе си не като изповядващи някакви „идеи“, не като автори на някакви обществени „проекти“, а като (предопределени) осъществители на самата историческа необходимост – като „мускула“ на Абсолюта, на осъществяващата предопределеното си хилядолетно царство история. Ето защо те със същинска религиозна убеденост на оръдия на Абсолюта (на „историческата необходимост“) се разпореждат както със своя „пролетариат“, така и с хвърлянето в гроба на буржоазията.
Тоталитарната идеология от хилиастичен тип, или политическата религия на марксизма, както знаем, преживя своя пик на обширни територии през ХХ в. и в края на краищата изгуби своите адепти, все по-дълбоко опровергавана от… несъгласуващата се с действителността „историческа необходимост“.
Ако не си позволим да бъдем слепи за онова, което се случва в дните, в които живеем сега обаче, ще трябва да кажем, че в тях постепенно започва да се ражда (а на определени ключови места в света и да се възцарява) противоположната на хилиазма политическа религия, а именно катастрофизмът. Симптоматично е, че днес тя има за свой „вероизповеден“ център тъкмо страната, която до последните десетилетия на ХХ в. изповядваше политическата религия на „комунистическия хилиазъм“. И вероятно това е психологически обяснимо. Несбъдването, провалът на „хилядолетното царство“ не би могъл да не се преживява от адептите си като фундаментална катастрофа и значи за тази катастрофа отново да бъдат търсени и намирани мистически обяснения. На мястото на Абсолюта, „теглещ“ историята откъм нейния финал и осъществяващ себе си чрез историята, постепенно се инсталира един друг Абсолют – който, оказа се я е разлагал от нейното начало.
Още през 2013 г. един от страстните идеолози на зараждащата се катастрофична политическа религия в Русия Александър Дугин (опирайки се и на своя предтеча от ХХ в. Иван Илин) описа движението на световната история като фатална инволюция, движеща се от първоначалната епоха на „Традицията“ (пронизана от един дух на Свещеното, на Сакралното и населявана от „религиозния човек“) към епохата на „Модерна“ (ръководена вече от един дух на чист прагматизъм и населявана от деградиралия икономически човек), мутираща в наши дни в една епоха на „Постмодерна“ (подчинена на духа на „виртуалността“ и свеждаща човека до пост-човек – до мутант, хибрид, киборг).
Всъщност, независимо дали това е казано явно, Абсолютът действащ в световната история тук е духът на унищожението, дяволът, чиято основна мистическа сила в тази политическа религия е „атомизирането на човечеството“, разрушаването на базисните „онтологични молекули“, в които то, човечеството поначало и по природа съществува. От народностно принадлежен, религиозно принадлежен, семейно-родово принадлежен, полово принадлежен, човекът постепенно става непринадлежащ на нищо освен на себе си самия „атом“, като започва да изменя дори своя „атомарен строеж“, да се преживява като самотворяща се виртуална реалност. В историята следователно и според тази политическа религия действа не човекът, а чрез човека (тук човекът на „западната цивилизация“) „Врагът човешки“, на който човечеството вече е поставена на ешафода жертва. Тази политическа религия, поради описаните ѝ тук идеи, е базисното основание на един друг вид тоталитаризъм, чиито адепти – за разлика от тези на хилиазма – се преживяват не като „мускулът“, „мишцата“ на Абсолюта, а като неговия „избран“ Противник, като сотериологичното воинство – воинство не срещу идеи, обществени порядки и т.н., а срещу… самия дявол, срещу метафизическото зло. В този смисъл тяхната религиозно-политическа общност се самопреживява не просто като човешка общност, а като посветената общност на спасителите, като общностния (тотален и затова тоталитарен) Спасител – наистина като вместо-Христос (анти-Христос). Обхваната от тази нова тоталитарна политическа религия, днешна Русия („Светата земя“ в глобалния катастрофичен сблъсък) както може да се забележи все по-често се стилизира и като (изкони) „избрания“ и вечно пазен от света – както я определя един от идеолозите на тази политическа религия Александър Проханов – „Ноев ковчег“, в който, от нея – от тази сотериологична държава, ще бъде спасен от „потопа“ на раз-човечаването избраният за това спасение и присъединен към „спасителната“ Русия остатък. И аз ще кажа тук, че ако си направим труда да се запознаем по-детайлно със съвременната идеология на Путинова Русия – все по-масово „изповядвана“ в нея не само от църквата ѝ, но и от цялото ѝ общество, ние ще видим, че от доста време вече тези по същество религиозни топоси не са просто метафори – те са убедено изповядвани догматични понятия на новата (катастрофична) политическа религия на тоталитарна Русия. И в мярата, в която тоталитаризмът в нея стилизира себе си като противодействащ на катастрофиращата (откъм Запад) история, в същата тази мяра историята на света около Русия, светът обграждащ Русия бива стилизиран като буквално въплъщение на дявола. А катастрофичната политическа религия – ограничен предшественик на която през ХХ в. бе „спасяващият“ света от „разложителния еврейски бацил“ Хитлеров нацизъм – обичайно води до напълно реални катастрофи. Нека си даваме сметка за това.
