Че ние, българите, носим собствена, лична вина и собствена, лична отговорност за откритата и прикрита институционална и общонародна реставрация на комунизма, не ще и дума. Не ще и дума обаче, че вината, а оттам и отговорността, са не само родни, а и международни – вини и отговорности и на нас самите, и на целия Свободен свят, който и до днес така и не осъди подобаващо комунизма.
Докъде се простира нашият национален принос в съхраняването и възраждането на тоталитарно зло и откъде започва интернационалният принос в този деструктивен процес, е тема и на настоящия коментар.
И така, в края на 80-те и началото на 90-те времената и нравите бяха така политизирани, че комунизмът като че ли беше изпепелен, веднъж завинаги стъпкан в пътя ни към едно ново, несъвместимо с издевателствата, с догмите и труизмите на близкото ни минало бъдеще. Тогава даже лявонастроените ни съграждани не можеха дори да си представят, че само след броени години немислимото днес ще се окаже мислимо и действително утре. В онези наситени с чистосърдечен площаден ентусиазъм дни и нощи на почти ежедневни малочислени и многочислени демонстрации всички, дори социалистите от новосформираната левица, трескаво бързаха да се разграничат от злодействата на еднопартийния тоталитаризъм. И като че ли социалистите работеха по-усилено за подобно разграничаване от нас, отявлените антикомунисти. При един по-дълбок анализ това необяснимо на пръв поглед обстоятелство става обяснимо.
Тъкмо левичарите бяха заподозрени във фарисейщина и двуличие, в скрити симпатии към добрите стари времена и съвсем естествено тъкмо затова те трябваше да положат най-много обществени усилия, за да опровергаят подобни подозрения. Правеха го неуморно и на драго сърце, неуморно и на драго сърце убеждаваха по света и у нас и себе си, и разколебаните си последователи, и нас, техните политически и идеологически противници, че видите ли, довчерашните комунисти са се преосъзнали и преобразили, обединявайки се в една нова, модерна левица от европейски, от светски, от парламентарен тип. Някои от тях действително си повярваха, повярваха им и много от нас и им подадоха ръка. Подаде им ръка дори ненавижданият довчера класов враг – Западът.
Времето обаче доказа не нашата правота, а правотата на онези, които не им повярваха, които съхраниха здравословния си скептицизъм към адаптивността на човешката природа. Впрочем терминът адаптивност едва ли обозначава подобаващо явлението – настъпилите и настъпващи и до днес събития онагледиха обстоятелството, че новите герои на новото време се адаптираха, но не се преобразиха – новото им гражданско поведение бе ново само по вид и форма, поведение, което бе резултат не от преосмисляне и преработване на старото зло, а от решимостта то да бъде предефинирано и така пригодено и приобщено към новите демократични структури. Формации (партии не бих дръзнал да ги нарека) като БСП, „Възраждане“ и „Има такъв народ“ хвърлиха и хвърлят цялата си енергия не в разграничаването си от тоталитарното мракобесие, а в мимикрия, в откриването на прийоми и похвати, на методи и методологии, които да приспособят недемократичното им минало към демократичното настояще. Фокусът стана благодарение и на лековерието ни, на нашата гражданска инфантилност и на търпимостта на външния свят.
Дискретно оневиняван в зората на прехода, с времето обскурантизмът на най-мрачната епоха в цялата ни хилядолетна история беше все по-отявлено препоръчван като изход за нацията ни от неизбежните кризи, които съпътстват всеки процес на национално демократизиране. Миналото зло се възраждаше и препоръчваше като настоящо и предстоящо добро, като царство на красивото и доброто бяха препоръчвани и всички недъзи на доскорошното еднолично партийно господство, всичките му пороци бяха провъзгласени за добродетели. Идеализирането на деспотичното минало беше на практика отрицание на демократичното ни настояще. А се идеализираше с времето все пó на едро – мазохистичната, сантиментална носталгия по добрите стари времена, в които, видите ли, нямало нито битова престъпност, нито безработица, а днешната социална несигурност е била заменена от една непоклатима и повсеместна социална сигурност, триумфира в общественото съзнание ден след ден. В трогателните спомени на хиляди ветерани комунизмът е препоръчван като епоха, в която, да се чуди и мае човек, НР България била в челните редици на световния научно-технически прогрес, а българската нация – нация образована, техническа и просперираща всестранно. Нещо повече: тогава под мъдрото ръководство на Партията-ръководителка и окриляни от водачеството на Кремъл, ние сме създавали технологии, които, отново видите ли, са смайвали прогнилия капиталистически свят, били сме шампиони в производството и на зеленчукови консерви, и на отбрани вина, и на електрокари, и на електронни калкулатори.
Споменът ми от онези времена е пресен – той ще остане пресен завинаги, независимо от изминалите години и десетилетия. Дали тогава бяхме начело на световния технологически прогрес, е повече от съмнително, но че бяхме европейски шампиони по мракобесие, не ще и дума. По държавните ни граници – там, където днес всеки летен уикенд се тълпят стотици хиляди родни коли на път към топлите морета – стреляха и разстрелваха всеки, дръзнал да прекрачи в чужбина. За един плахо прошепнат политически виц арестуваха, арестуваха и защото си общувал със западняци, и защото си слушал чужди радиостанции. Арестуваха дори за неприличен външен вид, докато черквите, доколкото още ги имаше, бяха практически недостъпни. Не социална сигурност – общонародна социална несигурност цареше в Народната Република. Каква ти социална сигурност в една еднолично управлявана държава, която по признание на собствените ѝ лидери трикратно е фалирала финансово (а моралният ѝ фалит беше перманентен) и която е спасявана от икономически разпад от ненавиждания капиталистически класов враг?! Каква ти лична, каква ти гражданска сигурност в една система, в която редовият гражданин е всестранно обезправен и заробен от институцията, а един анонимен донос можеше да те хвърли зад решетките?! Дори тезата, че за разлика от англоамериканския империализъм, НР България се е справила с безработицата, е мит. Една митология, опровергавана не само от скритата безработица, присъща на всяко тоталитарно общество, а и от ведомственото насилие, от насилственото въдворяване на работа. Милиционерските хайки по заведенията на големите градове в работните часове на деня бяха ежедневие – хайки, в които, предвождани от професионални служители на МВР, спретнати паравоенни групички доброволни отрядници издирваха по кафенета и ресторанти неработещи младежи, за да ги подберат към работните обекти, че и към трудово-изправителните наказателни лагери. Едно справяне с безработицата, постигнато със средствата на насилието, е триумф не на социалната справедливост, а на несправедливостта и терора. Каква ти социална сигурност, когато стоките от първа необходимост бяха перманентно дефицитни, а многолюдните опашки пред кварталните бакалии за кофичка кисело мляко или за самун хляб – ежедневие?! Ден след ден ние, вдъхновените творци на благата, живеехме не според желанията и дори не според потребностите си, а според наложените свише социални лимити. Казаното ще рече, че живеехме от режим на режим: режим на тока, режим на парното, режим на топлата вода, паспортен режим. Само режимът на сигурност, режимът, който да обезпечи човешкото ни достойнство, режимът, който да гарантира и охранява елементарните ни човешки права и граждански свободи от своеволията на тоталитарния държавен терор, никакъв го нямаше в щафетата от режими. Какво струва пред това всестранно обезчовечаване занижената битова престъпност?! Доколкото изобщо е била занижена. Защото дали не си заключвахме апартаментите в онова време, не зная, зная обаче, че всяка вечер, прибирайки се в незаключените си апартаменти, сваляхме чистачките на колите си. Че и радиоприемниците – ако имахме такива.
За всичко това в мрежата ще прочетете само по изключение. За сметка на това по правило ще прочетете, какво щастливо детство сме имали като чавдарчета, пионерчета и комсомолци, какво общонародно социално щастие е царяло в НР България за мало и голямо.
Подобни сладникави, сантиментални спомени разкрасяват ден след ден по медии и форуми зловещото ни минало. А всяко разкрасяване на бившето мракобесие неусетно го превръща от бивше в настоящо. А всяко настоящо мракобесие е предпоставка за предстоящо мракобесие. Така че, както пише по друг повод класикът, „отникъде взорът надежда не види”.
