Днес темата за фашизма става все по-важна и животрептяща. В момента наблюдаваме фашизоидни рецидиви в страните на т.нар. „Колективен Запад“. Но подобни се виждат и при държавите от Източна Европа. По отношение на последните следва веднага да отбележим, че въпреки стремежите на днешните политически и бизнес „елити“ на страните на бившия източноевропейски социализъм да са част от този т.нар. „Колективен Запад“, тези общества все още трудно бихме причислили към същия този Запад.
Така или иначе, но фашизоидната заплаха надвисва и над нашата Родина. За съжаление у нас фашизоидните прояви доста отчетливо се проявяват. Те имат различни аспекти и произход. Свързани са с т.нар. глобален фашизъм в неговите неолиберални изяви. Но имат отношение и към миналото.
Именно върху този аспект на фашизоидните рецидиви у нас ще дискутираме в дадения материал, доколкото той е в пряка връзка с отбелязването на 100-годишнината от началото на Септемврийското Антифашистко въстание 1923 година.
Една от най-ярките демонстрации на горните рецидиви е отричането на фашисткия характер на Деветоюнския преврат довел до Юнското и Септемврийското въстания през 1923 г., както и на цялата по-нататъшна динамика на фашизма у нас, включително в неговата пикова фаза в първата половина на 40-те години на ХХ век. Това отрицание се осъществява в най-широк план. От една страна фашизмът в Отечеството ни се разглежда като „защита на демокрацията“ от „диктаторски изстъпления“ /намекващи за правителството на БЗНС, начело с А. Стамболийски/, както и от болшевишко-комунистически заговор, насочен срещу установения ред, носещ благодеяние и спокойствие на българския народ.
От друга страна са твърденията, че в България най-много може да се говори за авторитарна власт, но не за фашизъм. И след всичко това следват обвиненията, че видите ли тези, които говорят за наличието на фашизъм в България клеветят Родината и служат на антибългарски сили.
Така или иначе, но на подобни фалшификации и манипулации с истината трябва да се даде отговор. Това е и целта на дадения материал. На основата на сравнение със западноевропейските форми на фашизма да се анализира доколко те имат нещо общо с българските фашистки прояви, но също така и с какво се различават от най-класическите фашистки формати – италианския фашизъм и германския нацизъм.
Критерии за типологизация на фашизма
Възникването на идеологията и практиката на фашизма като родово понятие, включващо многобройна и разнородна група от партии, движения и държавно-политически системи, представлява едно от ключовите събития в развитието на капитализма през ХХ век, както и в съвременната история на човечеството. Въпреки общия родов корен фашизмът в неговия италиански вариант, както и германският нацизъм, испанският фалангизъм, клерикалният фашизъм, другите фашистки и фашизоидни движения, партии и режими в Европа в периода 20-те – първата половина на 40-те години, носят множество отличаващи ги особености. Нерядко те се конкурират помежду си, враждуват и даже понякога си сътрудничат.
В този смисъл типологията на фашизма като родово понятие е значително затруднена, което обаче, не означава че е невъзможна. Важният момент в това отношение е какви следва да бъдат критериите, на основата на които да се типологизира и класифицира феноменът на фашизма – бил той идеология или практика.
В дадения доклад ще се опитаме да дадем собствен вариант на тези критерии, както и тяхната обосновка. На тази база ще сравним класическите формати – италианския фашизъм и германския нацизъм с динамиката на политическата практика и придружаващата я идейна и идеологическа обосновка в България във времето от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. По този начин ще успеем да разберем дали в България е имало фашизъм и в тази връзка дали Септемврийското въстание през 1923 г. е първата масова антифашистка въоръжена проява в света.
Първата стъпка в предложените критерии е тяхната класификация. По наше мнение следва да се говори за следните категории:
Съществени характеристики на фашизма – става дума за такива черти на явлението „фашизъм“, които изразяват неговата същност и които характеризират всичките най-разнородни форми и прояви на фашизма;
Характерни черти - това са такива характеристики, които в значителна степен дават „лице“ на даден формат на фашизма. Но те се явяват отличителна проява само за отделния фашистки формат. Обаче в никакъв случай характерната черта не изразява съществените, съдържателните аспекти на фашизма като родово понятие;
Несъществени характеристики – това са тези, които за разлика от съществените такива – отразяващи най-важни общи моменти за всички фашистки форми, както и характерните черти, указващи за важни аспекти на отделните форми на фашизма, представляват характеристики, които присъстват в една или друга форма като детайл, изразяващ някаква не много значима особеност.
Съществените характеристики на фашизма – общ преглед
Когато започваме дискурса за съществените черти на фашизма трябва още в самото начало на отбележим следното: За фашизма като сложно социално-политическо, икономическо, социо-културно, психологическо, геополитическо, цивилизационно и прочее явление са характерни като правило със своите изключения две основни фази – фазата на „фашизъм-движение“ и фазата „фашизъм на власт“. При което самият фашизъм значително се изменя в тези различни фази. Но колкото и да се трансформира за него остава в сила поговорката, че „Вълкът кожата си мени, но нрава – не“.
Тук веднага ще добавим, че като една от най-съществените характеристики на фашизма следва да се посочи, че и като идеология, и като практика той изразява интересите на най-крайната и реакционна част на едрия капитал. Несъмнено към фашизма като движение, респ. партия, стремящи се към властта, както и фашизмът вече на власт, създаващ собствена фашистка политическа система, се присъединяват редица представители на други социални групи и класи – кариеристична интелигенция, дребна и средна буржоазия, градски лумпенпролетариат, определени конформистки среди на работническата класа и други. Но именно гореспоменатата крайно-реакционна част на едрия капитал не просто стои зад фашизма като движение или партия, или като власт. Тя често пъти пряко участва със своите представители в упражняването на властта. В крайна сметка може да се заключи, че за всички форми на фашизма най-съществена характеристика е това, че той е власт на най-реакционната част на едрия капитал.
Друга съществена характеристика също валидна за всички без изключение прояви на фашизма е тази, че той е т.нар. превантивна контрареволюция. Т.е. нанася се предварителен удар по народните маси, още преди настроенията за категорична промяна да са се превърнали в неустрашимо желание за действие. Това става при ситуации като следните:
Първа ситуация: Не се чака революционни настроения да обхванат масите – такъв е случаят с германския нацизъм. Чрез подпалването на Райхстага се осъществява провокация, използвана за да се нанесе превантивен удар по леви и всякакви други несъгласни с фашизма сили, включително религиозни кръгове;
Ситуация втора: Дошло по легален начин на власт правителство, например на Ал. Стамболийски в България или на Салвадор Алиенде в Чили желаят да осъществят решителни реформи. Фашизмът не чака тези реформи да започнат и действа изпреварващо.
Трета съществена характеристика е осъществяването на масов терор. Именно факта, че е превантивна контрареволюция тласка фашизма да упражнява масов терор като начин да сплаши народните маси, да стресне, да ги вцепени така, че да не окажат съпротива на осъществяването от фашизма политика в интерес на най-реакционната част на едрия капитал.
В пряка връзка с горната характеристика е и следващата съществена черта. За да реализира курса си на масови репресии срещу трудовите хора фашизмът изгражда една или друга идеологическа платформа не просто на враждебността, но на омразата и още по-точно на ненавистта.
При което противниците или несъгласните с фашизма не се оприличават даже на хора. Те са „недочовеци“/Untermensch/, т.е. те са някакви подобия на животни. Такава платформа на ненавистта може да бъде изградена на базата на етнофобия /юдофобия, русофобия, славянофобия или други/ или на някаква идейно-политическа основа/антикомунизъм, расизъм, социал-дарвинизъм и други/.
Характерни черти на фашизма
Нека да се спрем на някои характерни черти на германския нацизъм, които, обаче, не са споделяни от мнозинство други фашистки движения, партии и прояви. Например, за италианския фашизъм не е характерен „антисемитизма“/юдофобията/. Но горните добре илюстрират самата категория характерни черти.
Следва ясно да се каже, че при германския нацизъм ясно се различават двата етапа:
Първи етап на нацизма като движение, стремящо се да вземе властта;
Втори етап на нацизма на власт.
Първия етап протича в период, когато революционните настроения в
Германия, въпреки разгрома на Ноемврийската революция от 1918 г., още не са отшумели. Именно това определя някои характерни черти на нацизма на този първи етап. Първата важна особеност на германския нацизъм, е че той е замислен още, когато Хитлер е далеч от това да се присъедини към Германската Работническа партия (Deutsche Arbeiterpartei, DAP) на Антон Дрекслер.
Последната се явява специфична политическа конструкция. Известно е, че самият А. Дрекслер преди още да създаде тази партия формира т.нар. «Комитет на свободните работници за достоен мир» (Freien Arbeiterausschuss für einen guten Frieden). Съвсем не е случайно, че този комитет е създаден с подкрепата на доктор Паул Тафел /Paul Tafel/ — директор на компанията MAN - Maschinenfabrik Augsburg-Nürnberg. Корените на MAN са производствени мощности, разположени в региона Рур и Южна Германия. За най-старо предприятие-предшественик се счита металургичният завод Св. Антоний (на немски: Eisenhütte St. Antony), основан през 1758 г. в Оберхаузен (на немски: Oberhausen). Това предприятие поставя основата за развитието на минната индустрия в Рурския регион/1/ От 1893 г. до 1897 г. в заводската лаборатория в Аугсбург Рудолф Дизел съвместно с инженерите на M.A.N създава своя първи работещ дизелов двигател. През 1915 г. Антон фон Рипел след дълги преговори успява да създаде съвместно предприятие със швейцарския индустриалец Адолф Заурер. Автомобилните заводи Адолф Заурер (нем. Automobilwerke Adolph Saurer) и машиностроителната фабрика Augsburg-Nürnberg AG създават компания за производство на товарни автомобили Lastwagenwerke M.A.N.-Saurer, която е внесена в търговския регистър на Нюрнберг на 21 юни 1915 г. Производството на товарни автомобили, което първоначално се базира в Линдау на Боденското езеро, през 1916 г. е пренесено в Нюрнберг. През 1921 г. MAN и концерн Haniel обединяват своите интереси в нефтената индустрия, основавайки нефтената компания Oelhag с равно участие. През 20-те години част от акциите бяха продадени на нефтената компания Atlantic Refining. През 1921 г. председателят на Управителния съвет на компанията Gutehoffnungshütte Пол Ройш придобива контролния пакет акции на компанията MAN, намиращ се тогава в неблагополучно финансово състояние/.
Д-р Паул Тафел е известен и като лидер на Пангерманския съюз (Alldeutscher Verband) — националистическо обединение, съществувало от 1891 до 1939 г. Той е и член на т.нар. дружество Туле /Thule-Gesellschaft/2/ Дружество Туле/ Thule-Gesellschaf/, първоначално Studiengruppe für germanisches Altertum („Група за изследване на германската древност“), е немска окултистка и фьолкиш група /Völkische Bewegung-Народно движение е германско етно-националистическо движение, активно от края на 19 век до нацистката епоха, с останки във Федерална република Германия/, основана в Мюнхен малко след Първата световна война, кръстена на митична северна страна в гръцката легенда. Обществото е известно главно като организацията, която спонсорира Deutsche Arbeiterpartei (DAP, Германската работническа партия), която по-късно е реорганизирана от Адолф Хитлер в Националсоциалистическа германска работническа партия (NSDAP или Нацистка партия). Според биографа на Хитлер Иън Кершоу, „списъкът на членовете на организацията... се чете като „Кой кой е?“ на ранните нацистки симпатизанти и водещи фигури в Мюнхен“, включително Рудолф Хес, Алфред Розенберг, Ханс Франк, Юлиус Леман, Готфрид Федер, Дитрих Екарт, и Карл Харер. Вж. Kershaw, Ian Hitler, 1889-1936. University of Sheffield, Hubris, W. W. Norton & Company, 2000, pp. 138–139. ISBN: 978-0-393-32035-0./
Оказва силно влияние върху политиката на Германската империя, особено предвид и силните му връзки с т.нар. Аграрен съюз. Последният е смятан за един от най-силните идеологически кръгове в страната. Идейна основа на Пангерманския съюз са шовинизма, милитаризма, пангерманизма, експанзионизма, юдофобията и антиславянските настроения. Целта на този комитет, насочван от П. Тафел, е да се работи сред германските работници, опирайки се на национализма и шовинизма като противодействие срещу идеите на революционния марксизъм.
Следва да се отбележи, че в самото начало национал-социалистическият феномен представлява идейно-политическа химера, т.е. съединение на пръв поглед на несъвместими компоненти – идеологията на едрата буржоазия с елементи на идеи, съзвучни с интересите на работническата класа по пътя на национализма и шовинизма. Целта на формирането на тази идейно-политическа химера е отвличане най-малко на част от работническата класа от въздействието на каквато и да е алтернатива на капитализма – била тя еволюционна на социал-демокрацията или революционна на силите на революционния марксизъм, станали по-късно известни като комунистически партии.
В тази химерна природа на нацисткото движение можем да намерим още една важна характеристика. То не само се декларира, поне като име, като партия на работническата класа, но и като революционна партия. Известно е, че първоначално самият Адолф Хитлер е искал да назове организацията „Партия на социалистическите революционери“. Рудолф Юнг/3/ Рудолф Юнг е ключова фигура на Бохемското национал-социалистическо движение, а по-късно след окупирането на Чехословакия влиза в елита на нацистка Германия. През 1919 г. написва труда „Националсоциализмът“ /Der Nationale Sozialismus/, където в предговора към същия изразява виждането си, че този труд ще играе за национал-социалистическото движение такава роля, каквато „Капиталът“ на Маркс за марксисткия социализъм. Изразител и пропагандист на антиславянски, антисемитски и антиклерикални идеи, както и ясно изразена идеология на отрицание на буржоазния парламентаризъм. През декември 1945 г. се самоубива в затвора Панкрац в Прага, където чака присъдата си като нацистки активист./ успява да го убеди, че името "NSDAP" е по-приемливо/4/NSDAP/NationalsozialistischeDeutscheArbeiterpartei/ - Национал-социалистическа немска работническа партия/.
Ако се опитаме да видим разликата между нацизма и „класическите десни консервативни партии и режими“, които преобладават в момента на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, то е именно в „революционаризма“ на нацистката партия. Нацистката партия е за радикална, а не за еволюционна промяна на статуквото. Тя се обявява в известен смисъл за противник на десните консервативни партии и създадените от тях правителствени режими, а всъщност се обявява срещу буржоазния парламентаризъм.
Нацисткото движение като борба срещу статуквото в контекста на политическия процес надхвърля буржоазния парламентаризъм. Всъщност нацистите открито заявяват, че са готови да използват инструменти, които класическите десни консервативни партии по това време предпочитат да избягват.
Но нацистката партия иска да получи повече или по-малко масова подкрепа. Нацисткото движение се стреми да придобие масов характер, като включи като поддръжници поне част от работниците. И започва да имитира действията на леви партии. Подобна имитация обаче изисква много по-висока степен на манипулация. Последната може да се намери в много различни прояви. Например, официалното наименование на партията на Хитлер е Национал-социалистическа германска работническа партия (NSDAP). Нацистите се обявяват против „плутокрацията“, макар че под термина „плутокрация“ те обозначават ултра богатите еврейски кръгове ... оправдавайки с такива лозунги своя антисемитизъм сред обикновените немци и т.н., и т.н.
Фактически демагогията на това измамно „левичарство“ на нацизма-движение му позволява част от работническата класа и дребнобуржоазните слоеве на Германия, които също страдат от едрия капитал, да се превърнат в компонент на масовата база на фашизма.
Но идването на нацистката партия на власт започва стъпка по стъпка да разкрива каква е целта на нацистката революционност. Става ясно, че нацизмът е „революция отдясно“. Но неговата революционност“, а по-точно премахването на установилото се буржоазно-демократическо статукво произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. Не случайно нацизмът идва на власт в годините на „Великата депресия“(1929-1933 г.) явила се дълбока системна криза на тогавашния либерален капитализъм. Олигархичните кръгове стоящи зад нацизма отчитат факта, че буржоазно-демократичните механизми могат да се окажат недостатъчна преграда пред силите, стремящи се към осъществяване на социалистическа алтернатива на капитализма.
Затова на власт е „извикан“ нацизмът. Той е формиран, подкрепян и „хранен“ за да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие още преди последното да се създаде и да се прояви. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие - СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.
Редицата провокации като, например, подпалването на Райхстага свалят „псевдо-революционната и псевдо-работническа маска“ на нацизма. В деня на провокацията извършена от нацистите - подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”/5/ Цит. по https://www.rulit.me/books/trizhdy-prigovorennyj-povest-o-georgii-dimitrove-read-621378-94.html,Последно влизане 07.10. 2023./
Следва да се каже, че и по-нататък нацистите продължават с определена демагогска пропагандистка линия свързана с представянето на нацисткия режим като „режим на народа“. Правят се даже усилия в това отношение като дейността на такива организации като „Сила чрез радост“ (Kraft durch Freude), някои стъпки на т.нар. Германски работнически фронт (Deutsche Arbeitsfront, DAF) и други.
Но с началото на Втората световна война и особено с нападението против СССР и терористическите действия на хитлерофашизма на окупираната съветска територия, става ясен ужасяващият характер на нацисткия режим. При което даже в самата Германия именно страхът упражняван от такива организации като Гестапо и други, става основния инструмент за поддръжка на властта на Нацистката партия.
В обобщение може да се каже, че въпреки очевидните идеологически и политически разлики между нацизма като движение и нацизма във властта, т.е. нацистката държава, основното съдържание на нацистката идеологическа сърцевина не се променя - шовинизъм, експанзионизъм, расизъм, антикомунизъм, социал-дарвинизъм, юдофобия и прочее. „Революционният характер“ на нацисткото движение, неговата уж „социалистическа ориентация“ са фалшиви маски, които нацистите лесно изхвърлят. В крайна сметка става ясно, че това е античовешка идеология, която нанася огромни щети на много народи по света, включително на немския народ.
Това подчертава хуманизма на антинацистките, антифашистки сили, които нанасят унищожителен удар срещу нацистка Германия, нейните съюзници и всичките подкрепящи я сили.
Несъществени характеристики на фашизма
Често пъти, когато се говори за фашизма изследователи и лаици посочват като съществена черта наличието на „силен, авторитарен лидер“ . Т.е. за „свръхчовек“ по Фридрих Ницше (на немски: Übermensch). Става дума за образ, въведен от този философ в неговия трактат „Така рече Заратустра“. Чрез този образ се обозначава личност, чиято сила трябва да надмине съвременния човек толкова, колкото последният надмина маймуната. Свръхчовекът, бидейки, според хипотезата на Ф. Ницше, естествен етап от историята на човешкия вид, трябва да олицетворява концентрацията на жизнените сили на живота.
Свръхчовекът е радикален егоцентрик, благославящ живота в най-крайните му, в най-екстремистките му проявления. Но той е виждан и като своеобразен творец, чиято мощна воля задава вектора на историческото развитие. Личност извън времето и пространството, която съгласно нацистката интерпретация е расово детерминирана, т.е. тя е идеал, а едновременно с това носител на нацистки разбираната „арийска раса“.
В тази връзка даже е формиран физическия образ на „свръхчовека“. Руса коса, сини като лед или сиви като стомана очи, добре развито, мускулесто тяло, арогантност и увереност, че много от другите наоколо са „Untermensch“/недочовеци/. Това е арийският „бестия“/звяр-идеал/ на „Ubermensch“/свръхчовек-а/ на нацистките расови теории.
В случая на нацистка Германия като такъв „свръхчовек, притежаващ дара на предвидение, е пропагандиран образа на Адолф Хитлер, но и на други нацистки водачи. Друг е въпросът, доколко този образ е отговарял на реалната личност. Даже в нацистка Германия се е разпространявала шегата, че арийският бестия бил рус като Хитлер/знайно е, че той е бил брюнет/, строен като Гьоринг/който пък е бил със значителна пълнота/ и здрав и мускулест като Гьобелс/същият е бил със слаба телесност/.
Но в случая за нас важен е моментът, че „силният лидер“ е несъществена характеристика. Даже и да приемем, че силна черта на Хитлер и даже на Мусолини е това да произнасят речи, това не е вярно за мнозинството други фашистки водачи. Например, Борис IIIСакс-Кобурготски даже по думите на неговите нацистки „партньори“ е бил „хитра лисица“, което не съвпада с образа на „силния, авторитарен лидер“.
В този смисъл даже да приемем, че мнозинството от фашистките ръководители са имали все пак някаква привлекателност като личности, която е работела в някаква степен в посока на това да имат своите последователи, все пак това не е съществена черта. Известно е, че все пак мнозинството от фашистките водачи са били невзрачни като личности.
Но също така невзрачни са били и последователите. Често пъти те са били тласкани да се присъединят към фашистките движения и партии, водени от „кариеристични амбиции“, стремежи за налагане над другите, желание да компенсират свои недостатъци или жизнени провали с влизане в редовете на „силни организации“, някакъв вид конформизъм, страх и други подобни съвсем не позитивни подбуди. В този смисъл отрицателните, т.е. на практика безотговорните към общочовешкия морал лидери са привличали негативни по своите мотиви и поведение лица. Именно по този начин се е формирала машината на масовия терор на фашизма.
Може ли доминиращата политическа практика и система в България в периода от първата половина на 20-те до средата на 40-те години на ХХ век да бъде наречена фашизъм?
На 9 юни 1923 г. в България се осъществява т.нар. „Деветоюнски преврат“, който дава началото на поредица от трагични събития, чийто отзвук отеква до днес. Този преврат предизвиква непосредствената реакция на Юнското въстание на 12 юни. Следва жесток терор отнел на 14 юни по безумно жесток, зловещ начин живота на Земеделския и народен водач и министър-председател на България Александър Стамболийски. Ескалацията на терора предизвиква Септемврийското въстание. А след това последва и цялата кървава драма, белязала България в първата половина на ХХ-то столетие.
В съвременна България много са гласовете, които отричат фашисткия характер на този преврат и създадената от него властова система. Съответно се отрича антифашисткия характер на народната съпротива в лицето на Юнското и Септемврийското въстания.
Като се основаваме върху това, което по-горе постулираме като съществени характеристики на фашизма, изхождайки от практиката на „класическия“ западноевропейски фашизъм, най-вече във формата на германския нацизъм, ще се опитаме да дадем отговор на въпроса имало ли е фашизъм в България? Може ли при условие на относителната неразвитост на капитализма в страната ни да се говори за установяване на власт на най-реакционната част на едрия капитал?
Следва да се припомни, че в България даже при бурното развитие на буржоазно-капиталистическите отношения след Руско-турската Освободителна война 1877-78 г., дълго време социалната и имуществена диференциация не е значителна. Страната е основно селска, при която мнозинството притежава неголеми парчета земя.
Но особено след началото на Първата световна война и българското участие в нея докато едни българи умират на фронта от куршуми и болести, други „тилови плъхове“ започват да правят огромни състояния от военни поръчки, кражби и корупция. Българското общество бързо и силно се диференцира на малка група свръх-богата олигархия и маса обеднели и обедняващи трудови хора. Развилият се социален антагонизъм между тях при все още запазени демократични елементи в политическата система води до вземането на властта от селската партия Български Земеделски народен съюз/БЗНС/. Правителството на БЗНС начело с лидера на партията Александър Стамболийски започва политика на ограничения спрямо бързо забогателите.
И в отговор на тази политика на БЗНС на 9 юни 1923 г. е нанесен удар. В този смисъл и в Отечеството ни е налице важна съществена характеристика – във властта влизат представители на най-реакционна част от едрия капитал. При което тази част е изключително агресивна поради престъпния или полу-престъпния начин на натрупване на богатство. Тъй като тя лесно може да бъде лишена от своето състояние, поради начина на неговото придобиване.
Тази част на капитала никога не е знаела, не е могла и най-вече не е искала да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което я прави изключително опасна, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори представителите на този капитал, че тяхното „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх.
По свой начин е налице и друга съществена характеристика на фашизма. Деветоюнският преврат е своеобразна „превантивна контрареволюция“, която гледа да изпревари по-нататъшни действия на земеделската власт, които да я лишат от нейното социално-икономическо положение.
Присъства по най-категоричен начин и третата съществена характеристика на фашизма – безогледният терор. Отрязват главата на министър-председателя Александър Стамболийски, отрязват и натъпкват половите му органи в устата за да се сплаши „всичко живо“. Ако това действие на дошлите чрез преврат властници не е терор, тогава какво е терор?
Четвъртата съществена характеристика – идеологическата платформа на ненавистта също се отличава със свои особености. Тази платформа има основно социална-политическа окраска. От една страна е антикомунизма. Но от друга е дълбокото презрение към „селяците“, т.е. трудовите хора на земеделския труд. Такова презрение, пренебрежение и омраза е характерно за градските лумпени, от които произлиза една част от „нуворишите“, представляващи тази най-реакционна и агресивна част на нашенския капитализъм.
Безспорно и българският фашизъм притежава характерни черти. Такава черта е неговата монархическа форма. Именно поради това за нашата Родина следва да се каже, че е установена монархо-фашистка диктатура. Тази монархическа форма трябва да подчертаем в определена степен подсилва агресивността на българския фашизъм.
Същата тази агресивност е свързана с личността на „царя Борис III“ или по-точно с начина, по който той става монарх. В България няма създадена династия, съгласно която наследяването на трона се осъществява автоматично по династична линия. Съгласно Търновската конституция кандидатът за трон трябва да бъде одобрен за цар от Велико Народно събрание/ВНС/. Но в случая с Борис Сакс-Кобурготски няма ВНС, което да го одобри за монарх. И когато в двореца разбират, че Александър Стамболийски готви нова републиканска конституция съдбата му е решена.
Тук ще подчертаем, че осъзнаването на тази липса на легитимност е причината за непрекъснатия страх и мнителност на Борис Сакс-Кобурготски. Именно това го превръща в „хитра лисица“ по думите на неговите „германски приятели“.
Друга важна характерна черта на българския фашизъм е и тази, че за разлика от германския нацизъм и донякъде от италианския фашизъм, монархо-фашизмът у нас никога не е заигравал с лява риторика и опити да се представя за, видите ли, „революционна сила“. Причината е в историята на взаимоотношенията с българския народ. Във факта на Войнишкото въстание от 1918 г., когато монархическият режим на Фердинанд, бащата на Борис се справя жестоко и безпощадно със справедливия гняв на вдигналия се народ във войнишка униформа.
Хората помнят кои са Кобургите. Макар че след време Борис все пак се опитва да играе ролята на „народния цар“ – кара влак, ходи по сватби, среща се и разговаря с хора от народа по пътищата. Както винаги е било част от общество се заблуждава или се опитва да даде вид, че вярва в образа на „народния цар“. Но за една съвсем немалка част, особено онези които са се „опарили“ през юни и септември 1923 г., както и през април 1925 г. е ясно, че „Вълкът кожата си мени, но нрава –не!“.
Що се отнася до несъществени характеристики на българския фашизъм като такава може да посочим „антисемитизма“/юдофобията“/. Антисемитизмът у нас до голяма степен е инспириран от „дружбата“ с Хитлеристка Германия. Той не успява да развие дълбоки корени в българското общество и да разцъфти с отровни цветове. И това е една от причините българските евреи да оцелеят в жестоките времена на фашизма, макар и да изпитват многобройни унижения и страдания.
Вместо заключение
Динамиката на българския монархофашизъм не е равномерна. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм от периода на първата половина на 40-те години.
Макар че даже и тогава при него липсват някои от характерните черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни съществени черти. Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседните народи.
Монархо-фашисткият режим у нас се изявява като верен член на световното фашистко семейство, воювало под егидата на т.нар. „Тристранен пакт“, а именно:
• Царска България се явява съвоюваща страна на Германия и Италия на Балканите;
• Тя е обявила война на другите две основни държави в Антифашистката коалиция – САЩ и Великобритания, които са съюзници на СССР;
• Царство България оказва пряка материална и непряка военна поддръжка /чрез освобождаване на германски войски да воюват на Източния фронт/ във войната на хитлеристите срещу СССР.
Заради тези престъпления на монархо-фашизма Родината ни е заплашена от Трета национална катастрофа. Тази катастрофа е избягната благодарение най-вече на СССР. Но и на самопожертвователната борба на българските антифашисти – членове на бойни групи, партизани и ятаци, както и на участието на българските войни в борбата срещу хитлеристите от есента на 1944 г. до 9 май 1945 г. Именно тяхната саможертва уми лицето на България от срамния съюз с Хитлер.
