"Аз не съм постигнал нищо, но се гордея, че съм българин и освен това Македония е наша..." Защо много хора се гордеят със своята страна, а не със собствените си способности? Не само на Балканите, а из целия свят.
Причините, поради които хората започнаха да изживяват себе си като членове на враждуващи племена, са все така мистериозни. Беше време, когато хората търсеха признание като отделни индивиди, със своите собствени качества и постижения. Както каза в средата на 1960-те години Мартин Лутър Кинг: "Имам мечта: моите деца да бъдат съдени не по цвета на кожата си, а по това, какви хора са". Ние обаче живеем във време, в което хората вече не искат да поемат подобна отговорност лично за себе си. Искат да са част от някакъв колектив - кошер, мравуняк, стадо, глутница, племе.
Особено ясно това личи в разликите между снимките, правени из улиците на арабските столици през 1960-те и 1970-те години и образите от същите тези улици днес. Навремето жените и мъжете там изглеждат като своите връстници из цялото северно (християнско) полукълбо. Те искат да бъдат разпознавани като индивиди, да бъдат хвалени за собствените си постижения и осъждани за собствените си провали. Това са бабите и дядовците на днешните мюсюлмани, много от които на свой ред шестват из улиците си като взаимнозаменяеми създания (жените дори изглеждат еднакво), отдавна отказали се да бъдат индивиди, потънали в топлото блато на колектива. Те вече не искат да бъдат признати или осъждани като индивиди; те искат признание като част от племе. Същото, макар по-малко видимо, правят много от днешните обитатели на северното полукълбо - онези, които говорят не за права и свободи, а за "Бог, семейство, отечество". Гордостта от себе си бе заместена от гордостта от племето.
Кога започна всичко
оре-долу знаем кога това стана видимо: след Ислямската революция в Иран от 1979 година при арабите и след 11 септември при християните. Знаем и кои хора са особено податливи: уплашените, бедните, неинтегрираните, обидените. Не знаем обаче отговора на големия въпрос: Защо?
Отговорът на големите въпроси обикновено се оказва заровен в света на големите мисли, а тях можем да намерим предимно на терена на философията. В случая - при философите от класическите времена на Просвещението и най-вече при Хегел.
Горди със знамето, горди със странатаСнимка: BGNES
Когато Хегел започва да публикува своите най-влиятелни книги, философията е разделена на две. Едната група, следваща Кант, твърди, че обществото е просто сбор от свободни индивиди, които вземат своите решения сами и носят отговорност за техните последствия. Другата група, водена от Фихте, твърди, че хората не живеят в индивидуалистични общества, а в "народни култури", всяка от които има собствен облик и хората са представители именно на него, а не толкова на себе си. От първата група произлезе либералната демокрация, в която продължаваме да живеем, поне като законодателство и институционално устройство. От втората група се родиха днешните популистки (всъщност провинциални) национализми.
Още през 1807 година обаче Хегел предлага трета позиция, която става доминираща след Втората световна война и структурира обществото и неговите идеи във втората половина на 20 век. Тази позиция е въплътена в концепцията за "признанието". Хората, казва Хегел, са много повече от това да бъдат просто представители на народната си култура: те все пак са рационални и свободни същества, а следователно - индивиди. Но те не взаимодействат на принципа на сблъскващи се и разпиляващи се билярдни топки. Те все пак формират общности, стъпили върху взаимното признание.
Това признание е съединителната тъкан именно на модерното общество, в което всички са свободни и следователно равни. Няма как да има признание между господар и роб (или обратното), тъй като те не са равни. Аз знам, че съществувам по един значим начин едва тогава, когато намеря доброволно и свободно изразено признание от страна на някой, който е като мен - нито ми е господар, нито ми е роб.
Така формулирана, концепцията за признанието уточнява и прави по-влиятелна идеята, развивана още от Аристотел и от Адам Смит, че в основата на обществото е симпатията между хората и готовността им да си помагат без мисъл за печалба. Там, където подобна симпатия отсъства - там няма общество, а перманентна война на всеки срещу всеки. Крайната спирка по този маршрут са днешните Сирия, Сомалия, Русия и подобни.
"Ти ще си някой, с когото ще можеш да се гордееш"
Като всяка особено удачно формулирана идея, концепцията за признанието поражда собствена обществена реалност - онова общество, което нарича(х)ме "меритократично". Едно меритократично общество ни съобщава следното: "Ти, както и всички останали хора, имаш цял набор от качества, свойства и потенциали. Ако положиш съответните усилия и ги развиеш, ще постигнеш успех. С успеха ще дойде признанието. Ти ще си някой, с когото ще можеш да се гордееш".
Доста хора в последните години пишат за "края на меритокрацията". Според тях тази обществена реалност приключи, когато хората се усетиха, че колкото и усилия да полагат, винаги ще има малка група други хора, които ще са родени с привилегията да полагат по-малко усилия, но да постигат много повече. Тезата е, че така измаменото мнозинство някъде в края на 20 век се е обидило на привилегированото малцинство. Отказало се е да следва меритократичната идея за постигането на индивидуален успех и признание и се е вляло в най-близко намиращия се колектив, обикновено - религията, етноса или националността.
Нещо такова наистина се случи в последните двадесетина години, но не съм сигурен, че причината е обидата на полагащото усилия мнозинство към привилегированото малцинство. Доколкото мога да се ориентирам, става дума за сравнително внезапно (т.е. в мащабите на историческото време) решение от страна на мнозинството да прекрати полагането на усилия. Да престане да търси признание на собствените постижения на принципа "Аз съм Иван и се гордея със собствените резултати"; и да се отдаде на безкрайно по-лесното търсене на признание като част от племето – признание, което не изисква полагането на собствени усилия: "Аз съм никой и не съм постигнал нищо, но се гордея, че съм българин и освен това Македония е наша".
Наложително е да направим нещо преди племената, на които сме се разделили, да се сбият помежду си и да отпочнат онази "война на всеки срещу всеки", която настъпва при липсата на общество. А за да разберем, какво трябва да правим, първо трябва да уточним причината за отказа от меритокрацията, т.е. от овеществената Хегелова концепция за признанието.
Ако са прави мнозинството от пишещите по темата, виновни са малцината привилегировани, които обезсмислят самата идея за постижения чрез собствени усилия. Какво обаче действие би следвало от подобна констатация? Ясно е какво: да премахнем привилегированото малцинство, за да не дразни останалите. Да, това малцинство - онези 10 процента, които контролират по-голямата част от глобалното богатство - е ужасно дразнещо. Но човечеството вече се е опитвало да постигне справедливост за мнозинството чрез премахването на дразнещи малцинства и резултатът винаги е бил катастрофален за всички замесени.
Според мен няма нужда да се стига до повторение на подобни катастрофи, тъй като причината не е в 10-те процента. Те просто се възползваха от бъркотията, за да увеличат богатството си за сметка на мнозинството. Самата бъркотия обаче беше причинена от внезапния отказ на мнозинството да продължи да полага усилия.
Пак стигаме до въпроса защо. Но вече знаем къде горе-долу да търсим отговора. На първо четене отговорът в най-груби щрихи отново се намира на терена на философията; предстои той да бъде конкретизиран върху онези терени (социологически, политически, културен) от които може да бъде извлечена програма за действие.
За ролята на образованието
Признание е възможно само между индивиди, които са в равна степен свободни и рационални. Според Хегел рационалността и свободата не се случват от само себе си. Самите те са продукт на поколения положени усилия. А всяко нещо, постигнато с усилия, изисква още усилия да бъде поддържано. Отслабнат ли усилията, постигнатото се разпада. А според всички сериозни философи от Платон насам усилията, необходими за формирането на хора, разбиращи защо трябва да се полагат усилия, е въпрос на образование и на възпитание. Тук е заровено кучето.
През 1990-те години се случиха две катастрофи в образованието. В бившия т.нар. Източен блок то просто се разпадна. След края на "реалния социализъм" никой не знаеше какво трябва да научават децата и с каква цел. Затова по-късно образованието деградира до национално-племенни крясъци, подтикващи към враждебно и племенно поведение. Домашното възпитание също се разпадна, тъй като старите ценности изтляха, а онова, което ги наследи в реалния живот на хората бе господството на грубата сила, нахалството и простащината - "мутренското десетилетие" на 1990-те.
На Запад образованието не се разпадна, но мутира, промени самата си същност.
Още от времето на Платоновата Академия е ясно, че образованието има за цел постигането на две основни неща: първо, снабдяването на младия човек с достатъчно знания, нагласи и навици, за да може да постига целите си, да гледа семейство и управлява стопанство по един разумен начин; второ - снабдяването на младия човек с достатъчно знания, нагласи и навици, за да може да води добродетелен живот, полезен не само за него, но и за общността.
Накратко: ако рационалността и свободата са плод на усилия, то образованието е теренът на тези усилия. Там се формира типът човек, способен да полага именно тези усилия. Преди да изградиш свободно и рационално общество, трябва да изградиш свободни и рационални (и добродетелни) хора.
И така - до към 1990 година. Някъде там образователите на Запада внезапно решиха, че децата нямат нужда от изграждане чрез полагането на усилия. Те са си готови. Таман са си такива, каквито са. Целта, видите ли, на образованието било децата да "изразяват себе си", да се "чувстват щастливи" и пр.
Никой не е щастлив, нито изразява себе си, когато кълве синуси и косинуси. Напротив: това е огромно усилие, носещо тежко нещастие за 11-годишните си жертви. Но то има цел. Тя не е да станеш царят на синусите и на косинусите, а да настроиш разума си по такъв начин, че впоследствие да избираш да постъпваш разумно и отговорно тогава, когато по-лесно ти изглежда да постъпиш неразумно и безотговорно.
Този импулс няма да тръгне от българските земи
Лечението на "болестта" днес е очевидно: Да бъде възстановена онази идейна, политическа и стопанска структура на обществото, в която полагането на съответните усилия да може да бъде легитимирано като магистралния път към постигането на признание.
Кой трябва да поведе този процес? Отговорът е очевиден: образователите, политиците, медиите. Като гледам обаче как тези дни много от тях в България се упражняват по темата "машини и кодове", опаковани като някакви врагове на българщината - поне за мен е очевидно, че този импулс няма да тръгне от българските земи.
