Когато не сме доволни от нещо, упрекваме държавата (властта, управата, министрите, кметовете, политиците, партиите…). Изтъкваме точно и компетентно слабостите, грешките, пропуските, провалите, както и причините – корупция, некадърност, зависимости, порочни модели.
Не допускаме никакво съмнение, че може да грешим в оценките, че може да сме подведени, да сме тенденциозни, да пресилваме или да изпадаме в крайности. Вероятността негативните ни оценки да са верни е голяма, защото сбърканите неща винаги се забелязват по-лесно – ако вървиш по гладък тротоар, може и да не забележиш кривините, но ако се препънеш заради кривите плочки, не може да не изругаеш.
Така стоят нещата по време на четиригодишния мандат. Как стои същият въпрос, погледнат в обратна перспектива? Тези, които критикуваме, упрекваме, обвиняваме, нали са все на избираеми длъжности, а ги избираме ние. Тук нещо ми се изплъзва. Недоумението ми е – къде се изгубва, точно в изборния ден, високата компетентност, която имаме в продължение на четири години, когато критикуваме многобройните грешки на избраните от нас. В предизборните дискусии слушаме платформи, програми, обещания, преценяваме компетентност, визия, излъчване. Щом сме толкова компетентни в критиката след изборите, трябва да сме също толкова компетентни и когато избираме. Трябва да следим внимателно и да преценяваме критично обещания и възможности, кариера, обвързаности и пр. на всеки кандидат. А на основните трябва да знаем и „кътните зъби“. Пардон, чак до кътните зъби не трябва да издребняваме, защото някой ще помисли, че го казвам сериозно и ще вземе да ни занимава със зъбния статус на някого. Трябва да отсяваме кое е важно и кое по-малко важно. При научен конкурс критериите са едни, при конкурс за красота – други, изискванията за солист в операта – трети и т.н. Но основното, което не трябва да забравяме, е, че при преценките си на изборите трябва да сме толкова компетентни, колкото сме в критиките си след изборите. Иначе ще излезе, че имаме някакво раздвоение или разногледство. Ще излезе, че впрягаме каруцата пред коня. Ще излезе, че май ние избирателите, а не избраните от нас, обръщаме нещата с краката нагоре.
Всичко е такова, каквото го правим ние през изборния ден.
Споделям тези неща, защото винаги съм гласувала и никога не съм го правила с цел за евентуално облагодетелстване. Оставала съм разочарована, но никога не съм изпадала в бяс. Имаше години в началото на злополучния ни преход, когато едвам изхранвах децата си. Обвинявала съм ченгетата, че ни подготвиха такъв сценарий. Обвинявала съм и народа си, който се остави много наивно да бъде излъган и обран. Обвинявала съм най-вече себе си, че не съм била по-активна това да не се случи. Но нещата вече много се объркаха. Аз казвам опошлиха. Вече дори не знаем кой е червен – който не скача или който скача.
За грешките си в първите години на прехода имаме някакво оправдание – нямахме понятие от демокрация, избори, сценарии. Какви неща – да ти настръхнат косите, научихме през следващите години. Това би трябвало да ни направи по-опитни, би трябвало повечето знание да поражда повече компетентност. И не по-малко важно – компетентност, когато гласуваме. Защото компетентност за критикуване след изборите, както казах, ние имаме в изобилие, но тя нищо не променя.
Някой ще каже, че това са общи приказки, това всички го знаем. Ами като го знаем, защо правим толкова грешки? Мазохисти ли сме, та избираме това, което после четири години ще ругаем?
След толкова общи приказки, нека кажа и нещо конкретно. В духа на „ако аз бях кмет“. Наскоро бях в Рим. Италианската столица е сред най-посещаваните от туристи град в Европа. Всеки ден на десет негови жители се пада по един турист. Градът е претъпкан, пренаселен, презастроен. В предизборните анкети у нас беше изтъкнато, че сред най-сериозните проблеми, на които гражданите на нашата столица очакват решение, са същите – пренаселеност, презастрояване, облекчаване на пътния трафик. Слушах обещанията на кандидатите – нито един не беше достатъчно конкретен. А би трябвало, след като никой от тях не отрича, че проблемът е сериозен. Освен това много от основните претенденти прекаляваха с общите приказки.
Аз не съм кандидат за кмет „и никога няма да бъда“, но ще споделя едно наблюдение от Рим. Нашите сънародници напоследък много пътуват по света, сигурно милиони българи са били част от туристическия поток на Вечния град и ще разберат за какво говоря. Рим е много стар град и много от улиците му са тесни, много тесни. Освен това ресторантчетата с маси на уличките са едно до друго. Освен това те са препълнени от пешеходци – римляни и туристи. И на това отгоре не са затворени за моторни превозни средства. Сред това гъмжило всеки намира начин да се оправи. Шофьорите и мотористите се промушват сред тълпата, внимателни са, спират, изчакват не натискат клаксони. След като са решили да преминат по този уличка, знаят, че това няма да стане бързо. Пешеходците не са изнервени. Взаимно си отстъпват. Знаем, че италианците са много емоционални, по-емоционални са от нас. Но не се ругаят, не чух някой да крещи на някого. Оказва се, че емоционалност и възпитание са много различни неща.
Не следя местните избори в Италия, но се съмнявам кандидатите да предлагат затваряне на улици, забрана за паркиране, сини зони и пр. Това не са решения. Намерили са друго решение, което ме възхити със своята интелигентност. Това са моторите. Огромно количество мотори кръстосват римските булеварди, улици и улички. Тротинетките са изключително малко, което също е признак на интелигентност. Към работа, към дома, за среща, за пазаруване – масово се използват мотори. Но не от онези огромни като бикове мотори, с които някои демонстрират самочувствието си и които горят колкото кола, а шумът им колкото на трактор. Повечето мотори в Рим са тип скутер – малки, удобни, икономични, безшумни, елегантни. Много от тях са електрически. Лесни за маневриране, лесни за паркиране, лесни за поддържане. Красивите, заобиколени от уникална архитектура площадчета, са препълнени с мотори, докато собствениците им са на работа или по работа.
Моторите на Рим са уникално решение на няколко проблема. Придвижването става по-бързо, отколкото с кола. Замърсяването с газове и шум е много по-малко. Няма я диспропорцията в четириместна кола да пътува един човек. Няма нужда от подземни и надземни гаражи. Много по-лесно се намира място за паркиране, могат да се паркират на тротоара, до магазина, до входа, без да пречат. Имаш достъп до места, недостъпни за кола.
Тези, които първо говорят и после мислят, ще избързат: Рим е топъл град, у нас не може! Но София не е студен град. А Рим е много по-дъждовен от София. Не е в това проблемът. Там е осмислено, а при нас не е. Освен че карат мотори, в Рим преобладават малки коли. Защо ние караме огромни коли? Пак ли климатът е причината? Въпрос на разум и на душа.
Това е моето предизборно предложение към кандидатите, които ще се явят на балотаж. Изпитано е не къде да е, а в Рим. Ако се направи една осмислена разяснителна и рекламна кампания за моторолерите – ще бъдат решени много проблеми на столицата – замърсяване, шум, претоварен трафик, паркиране, достъпност. С един малък скутер.
А софиянци ще спестят пари, защото и цената, и поддръжката на скутера са много по-ниски. И ще им останат повече пари за култура. А повишената култура е предпоставка за по-мъдър избор. В обърнат смисъл тази теза беше доказана през последните години.
