Следвоенният капитализъм постави рязко и безалтернативно въпроса за глобализацията като единствена и незаменима възможност за бързото му развитие и преминаване в нова фаза на интензивно производство и икономически отношения. Модерните производства и особено триумфът на високите технологии поощри този глобализъм и показа редица негови предимства, с които човечеството трябва да се съобразява, когато избира пътя на своята нова история.
Националните ограничения от какъвто и да са характер възпират движението на капитали, стоки, услуги и хора, а това е в ущърб на икономиката и търговията, на банковия сектор и на скоростта на производството и размяната.
Европа (имам предвид Западна и присъединилите се към нея и създадените от нея ЕС и НАТО от началото на този век източно европейски държави) и САЩ сметнаха, че тяхната воля е всесилна и че те именно движат света, в която посока пожелаят. Те бяха двигателите на този процес, защото техен бе интересът за рязък и бурен възход на икономиката и на новите технологии. Това можеше да стане именно чрез глобализацията и пълното уеднаквяване на закони, стандарти, начин на живот, обществено-политическо устройство и премахване на граници и всякакви икономически и финансови ограничения, които създават националните държави с техните законодателства.
Създаването на мястото на националните държави пара или лъжедържави от рода на Европейския съюз заедно с НАТО обаче рязко и драстично променя световния ред, а с него и начините на обществено устройство, възможностите за плавен преход, възпиране на усилилия се в края на ХХ век мигрантски натиск върху Европа, който по сила на изпълнение и скорост на придвижване силно напомня великото преселение на народите. Но вече в други условия. Европейският съюз не осъзна веднага опасността, която това й носеше, подцени заплахите и дори поощри миграцията от Изток към Запад, за да се подсигури с работна ръка, източници на суровини и нови пазари. Той вярваше, че е достатъчно силен, за да овладее евентуалното надигане на национални чувства у етническите малцинства в отделните национални държави и да ги подчини на своите традиции, култура, правила и ред. Но всъщност, не притежава силата и способността на националната държава да се самосъхранява и да преодолява усилващите се центробежни сили, каквито има всяка национална държава в самостоятелното си съществуване.
Да, етническите малцинства в западните държави се намират, както и техните нации в отечествата им, в състояние на известна пасионарност и не само не желаят да се интегрират в бившите си метрополии, но и дават сигнали, че в скоро време ще предявят много повече претенции – дори и че ще асимилират техните нации и ще превземат тихо и спокойно териториите им. Коренното национално население вероятно ще намери убежище в САЩ и там ще трябва да оцелява. Но как ще стане това, още никой не знае.
Без съмнение в ход е друг процес, който съвсем не отговаря на амбициите и илюзиите на Западна Европа. И той не може да бъде спрян. В най-добрия случай е възможно забавянето му и то няма да е кой знае колко дълго. Защото това не става с промени в законодателството и със засилване на преките и косвените репресии към тези етноси. Ако се окаже, че асимилирането от тяхна страна на изконните нации ще е добро дело за капитала и ще гарантира, дари и за съвсем кратко, неговото набъбване, той непременно ще се откаже от репресиите и ще поощри напредващия разпад на националната държава.
Националната държава е гарант на реда и спокойствието, на плавния преход и пълноценното развитие на нацията. Ликвидирането на националните държави създава нови неравенства, които няма кой да заличи, защото капиталът не се интересува от тях, а единствено от собствените си изгоди.
Не е възможно нациите да съществуват без своя държава и да са част от някаква наднационална държава от рода на Европейския съюз. Защото този съюз има други функции и никога няма да се пренастрои, за да съхранява различни богати традиции, национално достойнство, интереси, култури, езици, начин на живот. Националната държава е политическа конструкция, която пази нацията от сътресения, разпад, провал, изчезване. Тя гарантира единство и разбирателство в многообразието и отклонява нацията от пагубната унификация.
През последните няколко десетилетия стана възможно националните държави да се саморазрушават, защото самите нации започнаха да губят своето национално съзнание и останаха без свои национални идеи. В Европа те се изопачиха и се профанираха, като се фиксираха върху обединението си в Европейския съюз и НАТО. Това обединение се превърна в такава национална идея за икономически и културен възход, но най-вече на рязко повишаване качеството на живота. Идеята показа степента на ерозия на националното съзнание и отдаването му преди всичко на материалното. Желанието за по-добър материален живот може да поддържа единството на нацията, да я мобилизира и насочва към важни решения за бъдещото й. Но тя е прекалено слаба и дори порочна, защото е изпразнена от нравственост и духовност, за да задържа дълго разпада. Виждаме как тя се опорочи напълно и се изроди, ала изпълни предназначението си. Днес вече почти не можем да говорим за европейски нации. За сметка на това интеграцията в Европейския съюз доста се разхлаби под натиска на икономическата криза. Трудно ми е да си представя какво ще стане, когато той се разпадне, а членуващите в него държави ще са изгубили почти всичкото си национално съзнание. А и ще са населени с много мигранти от Африка, Азия и Латинска Америка, които създават огромни проблеми на властите. Най-вероятно е те да поемата управлението на въпросните изгубили националната си идентичност държави.
Нацията е продукт на Модерната епоха. Както и буржоазната личност и капиталистическите икономически отношения. Те придадоха смисъл и съдържание на епохата. Отпадането или разпадането на един от тези три атрибута (нация, личност, капитаизъм), означава разколебаване на буржоазно-капиталистическата система и зараждането на нова вътре в нейните недра.
Но разпадът на нацията в Европа не е още знак за разколебаването на цялата буржоазно-капиталистическа система, тъй като икономическите отношения все още нито са се разколебали, нито се разрушават и разпадат под натиска на установяващи се нови. Капитализмът е все още почти непокътнат като система. Европейските нации се разрушават по друга причина, която е свързана със създаването на държава от нов тип върху основата на интеграцията вътре в Европейския съюз. В голяма степен това социално-политическо инженерство е насилие над естествения ход на процесите. Европейският съюз трудно ще се преобрази в нова мултинационална държава. Защото интеграцията на икономиките и преодоляването на нациите е фактическото им унищожаване, без на тяхното място да се е родило нещо ново. Големият удар е върху малките нации и държави; те биват ликвидирани, а големите търпят удари от други страни и са подложени на разложение по други причини и от други фактори.
Не е трудно е да си представим как ще изглеждат тези държави след евентуалния разпад на Европейския съюз. Този съюз е политико-икономически проект, който не е съобразен с реалностите и с особеностите на нациите и националните държави. Те няма да имат реални опори и ако не са икономически развити и силни, трудно ще се оправят в сложния свят, който ги очаква. Това ще бъде една истинска хуманитарна катастрофа, която ще повлече след себе си още по-ускорена миграция от Изток на Запад. Тогава на базата на съществуващите ще се създадат нови държави с преобладаващо население от бившите колонии на рухналата метрополия. Перспективата е реална, ала резултатът ще означава нова същност и нов смисъл на Европа. И ново подреждане на великите сили. Названията им вероятно ще останат, а населяващите ги ще са не от техните народи и нации.
Това ще означава още, че системата се разпада и довчерашният й център се премества в зоната на полупериферията и периферията й. Трябва да се знае, че всяко подобно „преобръщане“ е съпроводено от огромни изпитания за икономическите субекти, но и за политическите, както и за цялата държава и нация. То означава тръгване по нов път, с нови водачи и цели, очаквания и стремежи. Системата не обича и рядко позволява подобни радикални промени – още повече по етнически и национални причини. Ако това сега се случи, то ще е съвсем сигурен знак, че тя е в разпад и то необратим.
Бог е създал човешкия свят многообразен, с много и различни хора и народи, които говорят различни езици, създават различни култури, наследяват и продължават различни традиции. Именно в това многообразие хората са се научили винаги да търсят пътищата на разбирателството и да преодоляват различията, но не и да ги премахват. Постмодерният капитализъм обаче е нетърпим към многообразието, защото то му пречи да ускорява серийното производство и търговията на материалните блага и услуги. Той почти успя да наложи тази своя воля и да превърне глобализацията и унификацията в всеобщо състояние на цялото човечество. Но националните култури и особено ислямските се разбунтуваха. А кризата в капиталистическата система постави много и различни проблеми пред националните държави и икономики от Европейския съюз и процесът бе забавен. Капиталът обаче е алчен и не се е примирил. Така че забавянето на процеса и временно и незабавно ще бъде отстранено, когато се преодолеят проблемите.
За нацията това са важни аргументи за отлагането на техния фатален край.
