Демократичният процес е изпълнен с мистерия. Лично аз многократно съм се питал защо участвам в него и след като си отговоря, че не съм подходящ пример, защото съм леко откачен, променям въпроса така: защо хората изобщо участват в демократичния процес?
Демократичният процес е парадоксален. Парадоксален е, защото чрез индивидуални действия гражданинът участва в масови движения. Но то пък и всичко останало си има едновременно и индивидуални, и колективни измерения. Може би затова, когато дойде време да гласуваме за нещо, се разкъсваме между това дали да действаме като индивиди или като представители на вида си. Уж в тъмната стаичка всеки е сам със сърцето и съвестта си, но всъщност около него витае невидимият сонм на стадото, към което принадлежи. Стадо в добрия смисъл, да не вземе сега някой да се обиди!
Многократно сме казвали, че в истинския живот, извън приключенската литература, нищо няма само една причина и нищо не води само до едно следствие. Но нека все пак се опитаме да направим нещо като лабораторен експеримент и да изолираме типовете причини, поради които един или друг човек отива да гласува за една или друга партия. Моята лаборатория е мърлява и нещата в нея стават малко джаста-праста, така че следващата класификация може да не е съвсем прецизна, но мисля, че в общи линии отговаря на действителността.
И така, защо гласуват хората? Най-отпред трябва да турим групата на онези, които гласуват от пряк интерес. Това са всички, които се надяват да грабнат парче от властта, като станат депутати, министри, общински съветници, кметове или пък просто ще отбележат червени точки в партията си, ще увеличат вътрешнопартийната си тежест за по-големи шансове при следващото раздаване на картите.
После идват онези, които гласуват от косвен интерес или по сметка. Те са два вида. Първите разчитат да получат синекурна службица или пък да спечелят обществени поръчки, когато гласуващите от първата група успеят да се облекат във власт, защото сред тях те имат роднини и приятели или пък просто през годините са изградили финансово доверие със своята дискретност. Вторият вид са онези, които гласуват, за да защитят поминъка си, защото ако на власт дойде не който трябва, жална им майка.
Подобни са онези, които гласуват от страх. Тяхното множество има голяма пресечна област с множеството на т. нар. „корпоративен вот“, но е съвпада напълно. От страх гласуват работниците, както каже работодателят, изпълнени със съмнение в тайната на вота и уверени, че работодателят си има своите начини да разбере кой от работниците му как е гласувал. От страх обаче гласуват и жителите на малки населени места, които не са ничии работници, но които виждат как една партия господства в тяхното село или градче и как нейните активисти колят и бесят. И се боят, че ако не гласуват за тази партия – жална им майка и на тях.
Следващите са онези, които гласуват от неграмотност и малодушие. Тях нищо не ги застрашава, но въпреки това не смеят да вземат решение. Затова търсят общопризнати авторитети и се допитват до тях. Тези авторитети може да са техни по-будни роднини, но може да са и уважавани граждани, до които се допитват всички. Именно тези уважавани граждани са ценен политически ресурс и често стават областни координатори на партиите. Такъв ресурс са и работодателите от предишната точка. Присъствал съм на преговори между уважаван гражданин, който агитираше за нова партия преди поредни парламентарни избори, и работодател, собственик на шивашка фабрика. На всичкото отгоре двамата бяха съученици. Уважаваният гражданин искаше да получи „гласчета“ от работниците на съученика си, а пък онзи със съжаление му обясняваше, че вече е бил посетен от уважаваните граждани на по-големите партии и на тях е обещал почти всичко. „Но ще мога да ти заделя десетина „гласчета“, завърши работодателят. Как се заделят „гласчета“? Оставям го на вашата фантазия.
Нататък. Следващата категория се състои от хора, които гласуват по инерция. Те веднъж, някога назад в годините, са направили интелектуално усилие да си изберат партия, която да подкрепят, и оттогава го карат по инерция. Тяхната партия може да прави невероятни плонжове, да извършва предателства спрямо избирателите си, да влиза в невъзможни коалиции да променя ценностите си, но нейните инертни избиратели гласуват както са решили първоначално. И се услаждат с мисълта, че са устойчиви и не се променят. А това колко пъти и в какви посоки се е променила любимата им партия – това е въпрос на ново интелектуално усилие, което ги мързи да положат.
После идват тези, които гласуват по заблуда. Знам, че не звучи съвсем точно, но да приемем временно тази формулировка. В общи линии по заблуда гласуват хора, които без да са длъжни или някой да ги принуждава, гласуват против своите лични и съсловни интереси, но не го осъзнават, защото са силно и дълбоко промити от най-различни фактори, най-вече от медийната пропаганда. Най-грубият, но пък най-скорошен пример са пенсионерите, които са гласували за Промяната, а Промяната ги остави без коледни надбавки. Подобни са и онези, които ще гласуват за кмет на София, който им е обещал, че ще затвори центъра на града за автомобили, ще ограничи колите до една на домакинство или пък ще събаря сгради, за да не пречат на въздушните течения. И ако случайно въпросният кмет изпълни обещанията си (което е твърде малко вероятно), тези хора ще продължат да живеят с убеждението, че са гласували правилно. Това е тя, заблудата.
Най-накрая идват онези, които гласуват по убеждение. Прави ще бъдат читателите, които ще попитат: ама те не са ли разновидност на предишната категория, не гласуват ли и те по заблуда, в която обаче са изпаднали по-рано и вече я наричат „убеждения“? Да, съвсем прави ще бъдат. Единствената разлика е, че докато заблудата е винаги лъжа, то убежденията често могат да съвпадат с истината. Или иначе казано – убеждение, което не отговаря на истината, наричаме „заблуда“. Но в момента ни интересуват онези избиратели, чиито убеждения отговарят на истината, тоест политическият им избор отговаря на техните действителни интереси.
Не знам дали някой си е правил труда да ги преброи, да каже каква част от всички избиратели са те в процентно изражение. Но сигурно не са малко. За да си такъв избирател не се иска много – иска се само честност и интелигентност. И свобода, защото ако се намеси някаква принуда, всичко, което си говорим, губи смисъл. Те може да гласуват за социалисти, националисти или глобалисти, но във всички случаи ще са прави, стига да са направили избора си по съвест и в съответствие с истинските си интереси. Дори когато гласуват не „за“, а „против“ (защото това много често се налага), те пак са прави и гласуват по убеждение. Така например, когато през 1997 Иван Костов пожъна гръмотевични резултати, мнозина гласуваха не „за“ него, а „против“ Жан Виденов и комунистите. И пак гласуваха по убеждение.
Ето това са видовете избиратели според това по какви причини гласуват.
„И каква е поуката от всичко това?“, ще попитате. Абе, стига с тая поука, бе! Стига сте питали за нея! Поуката е, че изборите не са това, за което ни ги представят, следователно и демокрацията не това, за което ни се ще да я мислим. Всеки, който участва в демокрацията, гласувайки не така, както обективно изискват неговите интереси, я опорочава и компрометира. И всеки, който гласува не според своите интереси, очевидно гласува според нечии чужди. И много често даже не знае чии, което е най-обидното.
Затова да слушаме сърцето си, да слушаме ума си, да гледаме къде са нашите интереси и да гласуваме за тях, независимо от отчаянието, което се лее откъм социолозите. Така, ако не друго, поне ще си доставим удоволствието от самоуважението.
Не забравяйте, че мнозина искат да ви излъжат. Дори да ви се явят ангели, не бързайте да им се доверите, защото св. Иоан Богослов в своето първо апостолско послание е казал: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Иоан, 4:1). А сега нека си представим, че всяка медия, всеки политически пиар и всеки началник на предизборен щаб е дух! Да си представим, че дори и аз, като пиша тези неща, също съм дух. Така че – проверявайте, изпитвайте! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
