Специалистите са единодушни - тази страшна и своенравна вещица – цензурата, съществува открай време. Тя не само определя какво всеки човек може и трябва да пише и говори, но и какво да слуша и чете.

Достатъчен е само един пример – всемогъщата католическа църква през средните векове дори изпраща на кладата несъобразяващите се с това мракобесническо изискване, реже ги на парчета или ги пуска във водата в чували, с вързани крака и ръце, за да докажат невинността си.

В България още в зората на нейната държавност е по- различно, по-демократично е. Към тези, които обиждат властниците на деня, най-вече главните, не се прилагат такива драконовски мерки. Но и съдебните ядове, с които някой подпийнал селяк в кръчмата например се сдобива, заради това, че е „благословил” царя ни, никак не са приятни.

За защита на нашите царски величия е приет и специален закон - т.нар. „Закон за защита на особата”. (Глава трета от НЗ се нарича "Насилствени действия и оскърбления против държавния глава и членове на семейството му".)

За оскърбление, нанесено лично или задочно на публично място срещу държавния глава или съпругата му, или срещу престолонаследника, се предвижда наказание до 5 години строг тъмничен затвор и глоба до двадесет хиляди лева. Тези закони ще са в сила малко повече от 40 години, до отмяната им на 9.9.1944 г., и по тях ще бъдат съдени десетки невъзпитани антимонархисти. ” Първата му жертва е писателят Стоян Михайловски. https://duma.bg/iz-potaynostite-na-zakona-za-zashtita-na-osobata-n120346

И така десетилетия наред и цар Борис е защитаван усърдно от съдебната ни власт заради „благословии” по негов адрес в селските кръчми. https://duma.bg/iz-potaynostite-na-zakona-za-zashtita-na-osobata-n120346

Но всичко се променя, към по-лошо разбира се, след 19 май 1934 г. Днешната ни траги-комична публикация е посветена на тази тема. Да се ядосваш ли, да се смееш ли на историите, които ни разказва главният цензор в началото на 40-те години, шефът на Дирекцията на националната пропаганда П.К. Чинков, един от най популярните хора в царството тогава, защото е не само известен преводач от няколко езика, но и първият коментатор на радио София.

Макар да става дума за нещо изключително трагично, предизвиква смях начинът, по който в. „Мир” съобщава за разстрела на генерал Владимир Заимов и тона как заобикаля решението на властта и цензурата за отразяването му. И гордост, че в ония тежки времена е имало журналисти, които не са мълчали, за да не се опозорят, по думите на Йосиф Хербст.

В скоро време ще публикуваме и изстраданото изследване „Политическата цензура в постсоциалистическа България”на проф. Искра Баева, от което читателите могат да разберат колко големи са разликите между цензурата по фашистко преди 1944 г. от тия в днешните дни.

„Сега ще чуете нашия коментатор”, записки, П.К. Чинков, съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, изд. „Синева” 2001 г.

Из глава VI

Цензурата - това гасило на духа

Цензура е имало от край време, но винаги при консервативни, реакционни, мракобеснически режими – политически, военни или църковни. Прогресивни режими никога не си служат с цензура. И не е имало нужда да си служат, и не би имало нужда си служат, защото такива режими няма какво да укриват от народа. А това е именно целта на цензурата – да се укрият от народа, от света изобщо неща, които не бива да се знаят, защото ако се узнаят, би могло да се поставят в опасност висши държавни интереси. В този смисъл цензурата, и то само писмовната цензура – би могла да има известно оправдание във време на война, за да се отнеме възможността по пътя на частната кореспонденция да се предават на истински или потенциални агенти на врага факти, които трябва да останат държавна тайна. Всяка друга форма на цензурата е абсурдна, а в днешни дни, при съществуващите многостранни и безкрайни възможности за предаване на информация по етера, дори цензурата на кореспонденцията е абсурдна.[…]

Още по абсурдна е обаче цензурата върху печата. И при най-строга цензура общественото мнение винаги е намирало пътища да проникне до съзнанието на хората. Резултатът от работата на цензурата върху печата е бил винаги само един и само пакостен: като знаят хората, че съществува цензура върху печата, която пречи да се съобщават на обществото някои факти, които са неприятни за властта, народът е склонен да приема за факти всички злонамерени измислици, които не само враговете на властта, но и враговете на народа пущат в хода по пътя на слуховете. И все пак, въпреки явната си абсурдност, цензура съществува и днес още в много страни в света. Ще приключа тези общи предварителни бележки за цензурата като припомня, че – колкото странно да е това – днес съществува в много страни в света, които живеят при мирновременна обстановка, докато има други, активно воюващи страни, в които цензурата на печата и на писмовната кореспонденция е непозната.

*

Режимът който се създаде с преврата от 19 май 1934 год., създаде още в първия ден една цензура, която по късно при наследниците и продължителите на делото на деветнайсетомайци се оформи като специална служба при Министерския съвет и продължи да съществува до 9 септември 1944 год. И сякаш за подигравка тази служба носеше наименование”временен контрол по печата”. Пръв шеф на цензурата, непосредствено след 19 май 1934 год. беше Георги Кулишев, сегашният подпредседател на Президиума на народното събрание, човек много културен, юрист, сам той журналист по професия. Неговите помощници бяха също културни хора и в началото работата вървеше сравнително добре по простата причина, че вестниците, които биха правили най-активна опозиция на новия режим, не съществуваха: политическите партии бяха разтурени, а техните печатни органи – спрени. На връх 19 май министрите от сваленото правителство бяха прибрани в четвърти полицейски участък в София, на ул. „Аксаков”, за да бъдат информирани върху създаденото положение, да им бъде прочетено едно конско евангелие и да им бъде внушено да мируват. И бяха „великодушно” пуснати на свобода. Мушанов каза с тон на известно злорадство на събралите се пред участъка журналисти: „Сега печатът има да види!”

И печатът „видя”, много видя и много пъти. И работите се развиваха все по-зле и по-зле, защото колкото по-осезателно чувстваше режимът съпротивата на обществото, макар и да беше тази съпротива пасивна, толкова повече се затягаше режимът на цензурата. Наред с това дойде и обстоятелството, че в цензурата нахлуха, като цензори, хора невежествени и озлобени, които не знаеха какво искат и не можеха да разберат какви пакости вършат. А най-лошото беше това, че полека-лека цензурата изпадна в плен на всевъзможни големи и малки канцеларски величия, които диктуваха по телефона или със служебни писма какво да не допуща в печата, като по-този начин прикриваха собствените си грехове. И се застраховаха срещу всякаква публична критика. Така се създаде истинска анархия, междуцарствие и не се знаеше кой пие и кой плаща в цензурата. Най-обикновено нещо беше след като някой училищен инспектор уволни някоя учителка, да даде нареждане до цензурата да не се пише нищо за уволнението на въпросната учителка. […]

Но както рибата се вмирисва откъм главата, така и в цензурата вмирисването дойде откъм главата. Може за известни периоди от историята на някои народи просветения абсолютизъм да е поне в известен смисъл оправдан, но по никакъв начин не може да бъде оправдан невежествения абсолютизъм , който бе въведен в цензурата чрез назначаването за неин началник на Каран Алтимиров, един малокултурен и малограмотен човек, който преди това беше обикновен репортер във в. „Търговско-промишлен глас”. Как попадна той в цензурата, кой го настани на това място, не зная, но струва ми се, че той дължеше своята кариера преди всичко на своето подлизурство, а донякъде просто поради невъзможността да се намерят по-добри хора, защото добрите хора мъчно се скланяха да сътрудничат на управлението. Със своето угодничество, невежественост и жестокост Каран Алтимиров направи много пакости, докато беше началник на цензурата. Може би аз съдя прекалено жестоко невежествения абсолютизъм на нашата цензура. Спомням си думите на Георги Димитров към председателя на Лайпцигския съд: „Но кажете ми, господин председателю, в коя страна фашистите не са варвари?” – и по аналогия бих искал да попитам има ли изобщо в света цензура, която да не упражнява невежествен абсолютизъм? […]

След уволнението на Каран Алтимиров за началник на цензурата бе назначен д-р Владимир Данчев, мирови съдия, който бе само командирован на служба във „Временен контрол по печата”, за да си запази съдийското място и старшинство. Тогава цензурата още не беше прехвърлена към Дирекцията на националната пропаганда, затова никой не ме и попита за назначението на д-р Данчев. Този човек направи не по-малко пакости, отколкото Каран Алтимиров, толкова повече, че беше и глупав (другият беше поне хитър). Най-лошото беше, че той беше човек на германците и вероятно по тази линия беше пратен в цензурата. Веднъж дори, когато аз вече бях негов шеф, той има глупостта да ми каже , че всеки ден ходел в германската легация, „за да си сверява часовника”! Но понеже „прекален светец и богу не е драг”, д-р Данчев стана най-после недраг на нашите политически богове, защото газеше направо през лука, а правителството да известна степен просто се боеше от нашите вестникарски магнати и не можеше да не държи сметка за техните интереси.

Заместникът на д-р Данчев Венцислав Студенов, беше пък съвсем негоден за тази работа – от гледище на правителството негоден[…]

Дотук свършва моят пряк досег с началниците на цензурата у нас. А с техните подчинени, обикновените цензори, аз имах в продължение на години най-малко веднъж в седмицата безконечни разправии. Но колкото неприятни и да бяха тези разправии, колкото пакости и да правеха на вестника, аз все пак в много случаи успявах да ги надхитря – и това ми доставяше удоволствие. Цензорите навсякъде по света, общо взето, са глупави хора, тяхната глупост е просто класическа.

Когато на 2 юни1937 год. след спирането на в. „Час”, издадох един еднократен Ботев лист под заглавие „Той не умира” и под портрета на поета поставих с едри букви неговите думи: „Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за всеки един човек, който обича себе си, народа и отечеството си”, нашите цензори много късно разбраха, че тези думи са срещу тях насочени и вдигнаха врява до бога[…]

А една година преди това, през 1936 год., те допуснаха в моя превод на книгата „Казанова” от Стефан Цвайг думите на Казанова „подлата цензура – това гасило на духа”; те не бяха и допускали, че Казанова, този развратник, може да говори върху цензурата, против; цензурата, и бяха чели книгата през пръсти, търсейки само несъществуваща порнография. Аз си доставих удоволствието да поднеса един екземпляр от книгата на началника на цензурата с надпис: „На уважавания началник на „подлата цензура” – това гасило на духа”.

В един брой на „Литературен час” поместих голяма снимка на съветската палата на Лайпцигския панаир и едва когато вестникът излезе от печат, цензорите видяха с ужас, че на снимката личи в големи размери съветската емблема – сърп и чук. Цензорите бяха допуснали, че клишето още не е било готово, затова спокойно бяха сложили върху празното поле своя печат. […]

Разправям всичко това, не само, за да се види глупостта на цензорите, но и за да покажа, че при желание и умение редакторът в някои случаи все пак може да каже каквото иска. Читателят много добре забелязва такива надхитряния на цензурата и те въздействат много по силно, отколкото спокойно и безпрепятствено казаното при режими на свободен печат. Това не значи, естествено, че не трябва да се борим срещу цензурата. Но тъкмо там е работата, че нашите журналисти по онова време не желаеха премахването на цензурата. Те се бяха добре приспособили към това лениво и без рискове журналистическо живуркане. Доволни бяха, че като изхвърлеха зачертания с червения молив на цензора материал, с това се застраховаха срещу евентуално конфискуване на вестника или съдебно преследване. При премахване на цензурата едно конфискуване беше действително реална опасност. Но до него можеше да се дойде само поради небрежност на редакцията, поради несъобразяване със закона за печата . Смешно би било да се предполага, че властта би конфискувала безразборно, брой след брой някой вестник, за да му причинява материални щети и по този начин да го принуди да спре да излиза, защото в края на краищата думата щеше да има прокурорът. .

Във всеки случай правителството никога не би се решило да постъпи така с големите вестници, а тъкмо те, специално лично директорите на „Зора” и „Утро” Данаил Крапчев, респективно Атанас Дамянов, бяха против премахването на цензурата. Те предпочитаха цензурата да им редактира вестниците, вместо те самите да правят това, като се справят внимателно и непрестанно с един прецизен закон за печата, който нямаше нужда да бъде непременно строг.

Всъщност строгостта на закона, както си го представяше Габровски, щеше да се състои в това, че от издателите на вестниците щеше да се изисква наличието на едно положително качество – добра воля за сътрудничество с управлението, докато дотогава се изискваше да се докаже отсъствието на едно отрицателно качество – противодържавни тежнения и пр. В действителност това щеше да бъде едно много строго изискване, защото то щеше да значи целият печат да има правителствена ориентировка. То щеше да значи още да не се допусне даже и най-лоялна опозиция в печата, защото не може да се иска от един опозиционер, колкото и лоялен да е, да докаже добра воля за сътрудничество с управлението. […]

Между това министър Габровски беше имал много неприятности и с в. „Мир”. Това бяха всъщност по-големи неприятности, защото в. „Заря” се четеше от убедени левичари, които нямаше нужда тепърва от вестника да се нагълтват с леви убеждения, докато в. „Мир” се четеше от буржоазна публика, която лесно можеше да се подаде на опозиционни настроения. По повод на един подлистник във в. „Мир”, в който се правеха някакви републикански загатвания, Габровски беше отправил една вечер към главния редактор на „Мир” Петър Тасев следната заплаха:

„Какъв е този подлистник във вчерашния брой? Ще те пратя на остров Тасос, да знаеш!”

Понеже Габровски не можа да се разбере нито с редактора на „Мир”, нито с редактора (издателя) той реши да приложи отчасти замислената реформа на печата като превърне тези два вестника в дирижирани вестници. И понеже не можеше да очаква от редакторите им да играят по неговата свирка, беше решил да назначи настойници на тези двама редактори. […]

А ето и самият (проекто) доклад, който ми бе даден за мнение.

„Министерство на вътрешните работи

и народното здраве

Централно управление №

Сл. препис

До господина Министър-председателя на Министерския съвет

Тук

Относно: Поставянето под нарочен временен надзор вестниците „Мир” и „Заря”.

Основание: Член 32, т. „а” от закона за гражданската мобилизация

Не подлежи на обнародване в „Държавен вестник.

ИЗ ДОКЛАДА

от министъра на вътрешните работи и народното здраве, като ръководител на Дирекцията за националната пропаганда

Господин Министър-председателю,

Действащото право за надзора върху печата определя една система на предварително контролиран, но не и дирижиран печат. Затова възможността да се прокарват в даден вестник, по-явно или по прикрито, несъвместими държавната външна и вътрешна политика тенденции, стои по начало открита , известно е, че във вестникарското изкуство има множество начини да се прокарва една или друга тенденция, без да се влезе във формално противоречие с правилата, които определят обхвата на предварителния надзор върху печата: - да се премълчи една новина, да се пропусне един коментар, да се постави новината не там, където трябва във вестника, да се подчертае тя нарочно повече отколкото е необходимо, да се даде коментар на по-незначително събитие с цел да се отвлече вниманието от важното и т.н. и т.н. – са именно различните начини чрез които се проявява физиономията на вестника, неговата политика, неговата скрита или явна линия[…]

Такива са именно понастоящем софийските вестници „Мир” и „Заря”. Налага се спрямо тях да се въведе един по-особен режим, който без да се достига до тяхното етатизиране (разбиране, че държавата трябва да контролира икономиката или социалната политика, или и двете – б. Хр. Г.) ще обезпечи възможността на държавата да направи от тях полезни за държавния интерес органи. Изключителните времена, които Царството преживява не само оправдават, но и безусловно налагат една такава мярка […]

Ето защо моля Господин Министър Председателю въпросът повдигнат в този ми доклад, да бъде внесен за разглеждане в Министерския съвет, който, ако одобри, да

ПОСТАНОВИ

На основание чл. 32 т. ”а” от закона за гражданската мобилизация, одобрява следното:

1.Софийските вестници „Мир” и „Заря” се поставят под отделен нарочен временен надзор.

2.На всеки от поставените под временен надзор вестници се назначава по един ръководител[…]

Министър на вътрешните работи и народното здраве: (п)

Петър Габровски

Къде трябва да се търси началото или поводът за тази проектонаредба? Като отдавам особено внимание на пасажа, в който е казано, че на поставения под нарочен контролен режим вестник може да се заповяда дори кой материал на кое място да бъде поместен, струва ми се, че поводът може да е бил следният случай.

След екзекуцията на ген. Владимир Заимов бе издадено специално съобщение с нареждане то да бъде поместено на първа страница във вестниците. Това съобщение бе предадено на редакциите на вестниците както от директора на печата Йордан Мечкаров, така и от началника на цензурата Каран Алтимиров. Съпротива бе срещнало то само в редакцията на в. „Мир”. Главният редактор на вестника се беше противопоставил упорито да изпълни нареждането, мотивирайки се с това, че откакто съществува в. „Мир” никога не е помествал новини на първа страница. След продължителни пререкания той бе получил накрая и една псувня по телефона от Каран Алтимиров заедно със заканата, че вестникът ще бъде спрян за един ден, ако съобщението за екзекуцията на ген. Владимир Заимов не бъде поместено на първа страница. Тасев отново беше отказал, но в последния ден се размислил и беше поместил съобщението на първа страница, обаче непосредствено под него беше напечатил стихотворението на Христо Ботев „Жив е той, жив е!” цялото, от начало до край, заедно със звездите и месеца и самодивите в бяла премяна… Резултатът? Вестник „Мир” бе спрян, обаче не вече за един ден, а за цели три дена. Вероятно тогава се замисля, или тогава се вмъква в замисления от по-рано проект за поставяне на някои вестници под особен режим задължението отделните материали във вестника да бъдат помествани на онова място, което ще бъде посочено от „настойника” на редакцията.

Христо Георгиев, * Черно на бяло