Нали уж щях да си мълча... Но прочетох някои от последните публикации на Евгений Дайнов и тъй като също преподавам на млади хора, не мога да се въздържа от коментар.

Всъщност аз не съм професор като Дайнов, но и нямам нужда да бъда, за да обичам работата си и да я върша с удоволствие.
Обикновена учителка съм, разказвам за света на книгите и искам у младежите да остане любовта към четенето, искам да помнят емоцията и преживяването с книгата.
Може би тази любов ми носи някакъв вътрешен сговор с останалия свят, докато думите на Дайнов са пълни с омраза.
Да нарича свои сънародници „орки”, „кръвосмесени джуджета”, „блатни твари” вероятно довежда до бурна ерекция последователите му, но е и повод да си задам въпроса дали толкова силна омраза не се възпроизвежда и по време на лекциите му пред онези все още неомърсени младежи, които сега изграждат ценностите си...
Тази омраза е към хората, различни от него. Те вероятно нямат професорски титли, не са жълтопаветници, на някои ръцете са загрубели от труд... Но по-важното е, че цял живот са се трудили.
Дайнов също не е жълтопаветник. Аз обаче съм. Родена и израснала на мястото, което се превърна в алегория на „правилния” гняв. Всеки друг гняв, поне според Дайнов, е гняв на „орки” и не заслужава живот. Провинция, орки, блатни твари...
Само че аз общувам всекидневно с хора от цяла България. Прекрасни хора, обичащи и обичани, благородни и отзивчиви. И в този пъстър свят няма омраза.
А на Дайнов, ако някой ден го срещна, ще му разкажа за онази светлоока възрастна жена от Троянския балкан, която винаги ще помня и обичам. Тя никога не бе виждала морето. Нито жълтите павета. Живееше в края на едно малко село и бе пътувала през живота си само до Троян и Ловеч. И знаеше да обича сина си и внучетата, овошките в градината си, старото си куче, пазеше портрета от сватбата със съпруга си, викаха му бай Цанко Гълъба заради невероятния цвят на очите му. Той си бе отишъл преди нея, а тя все продължаваше да го обича... Знаеше тя да прави и разкошен сиренак, и да седне с теб да побъбри за живота, и да се грижи за биволиците, и да ти постели снежнобели чаршафи, които имаха онзи забравен вече мирис на планина и домашен сапун.
Дайнов няма да разбере онова, което тя веднъж ми каза, докато седяхме в двора й и си говорехме за живота, политиката и променящия се свят около нас. Каза ми „Животът, сине, е деликатен. Както го настроиш...” Това каза старата жена, която никога не бе виждала морето.
Дайнов, тя бе много богат човек. Много по-богат от твоето професорство и твоята омраза.