Говорим за десебарите, а не за „Демократична България“ като цяло, защото единствено те са десни хора в тая невероятна коалиция. И забележете, че казвам „десебари“, а не ДСБ, защото разликата между тези две неща вече е понятийна, партията и нейните избиратели са от различни порядъци.

Десебарите са сърцати хора, почтени и лоялни. Затова трудно ще обърнат гръб на лидерите си. Дори когато последните им лидери са Радан Кънев, който беше в коалиция с Борисов, а после отиде в Брюксел да танцува ляволиберално па-дьо-дьо с Елена Йончева, и Атанас Атанасов, който вече не е дори възмутителен, а само смешен с конформизма си. Последната му снимка, която видях, беше в задушевен разговор с Делян Пеевски.

Кои са десебарите? Това са най-ревностните седесари, които през 2004 тръгнаха с Костов, за да отидат още по-надясно и да станат още по-тъмносини. Днес обаче, за жалост, са част от модерната левица и розовеят. Но не искат да си го признаят. А много от тях със сигурност и не искат да бъдат такива, искат да бъдат тъмносиня консервативна демократична десница, като каквато бяха заявени и каквато е емблемата им – факел в дясна ръка. Много хубава емблема, между другото, обещаваща неща, които вече никой не възнамерява да изпълни.

А кои са седесарите? Това са онези антикомунисти, които, развявайки през 1990 от колите си синьото знаме с лъвчето, дадоха клетва никога да не допуснат комунизма с неговите национализации, експроприации, колективизации, концлагери и държавна сигурност, да се завърне. В СДС имаше и християндемократи, и радикали и, и социалдемократи, и земеделци, надмогнали сериозните си идеологически различия в името на това комунизмът никога да не се завърне. „Спете спокойно, деца!“ пееше тогава младият Васко Кръпката, крачещ сред общата еуфория по „Раковска“ с китара и устна хармоника на стойка, щръкнала от врата. Днес побелелият Васко отново се бори за идеалите си, а комунизмът – онзи, дето никога нямаше да се върне, – чука на вратата: та-да-да-даааамммм…

Старите седесари, какъвто съм и аз, макар да не съм бил партиен член, след отцепването на Костов вече са десебари и нови седесари. И на местните избори едните ще ги карат да гласуват за Антон Хекимян, дето няма нищо общо с историята и идеите им, а другите – за Васил Терзиев и Държавна сигурност! Комунизмът си отива, спете спокойно, деца?…

Карат ги да гласуват за това, Държавна сигурност, след като взе икономическата власт, да вземе и политическата.

И тук нека спрем да говорим за стари и нови седесари, за десебари-ригористи и автентична десница, защото последното отдавна не само е лишено от смисъл, но е превърнато и в собствената си негативна карикатура. Нека говорим за реалната българска десница, която се състои от умнокрасивата „градска десница“ и леко народняшката (но не в консервативния смисъл на Константин Стоилов) гербаджийска десница, към която принос в момента дава и СДС, ако не с друго, то поне с бранда си, което не е малко.

Към реалната българска десница трябва да прибавим и още една категория хора, към която се числя и аз. Това са десни граждани, които след като си вдигнаха багажа от старата „автентична“ десница, блуждаят насам-натам и търсят кого да посочат за изразител на политическата си позиция, защото никой не ги удовлетворява напълно и към всекиго изпитват здравословно подозрение. Но ако ги включим и тях във формулата, само ще я отегчим – пък и пред тях не стоят тези затруднения като пред другите две категории. Тях никой не ги кара да гласуват против съвестта си на задаващите се местни избори. Те не изтезават съвестта си и а никои други избори, защото са свободни и морални хора.

А затрудненията пред другите две категории са тези, че тях ги карат. Карат ги да гласуват за партии и хора, които не харесват (нима харесваха БСП, когато бяха в коалиция с нея!), като им казват: „Гласувайте сега „с омерзение“, защото после…“ и тъй нататък.

Вероятно особено зле се чувстват днес истинските десни хора, останали на инат в лоното на „Демократична България“. Те тъкмо бяха изнасилили съвестта си и бяха изсмукали от пръстите си някакво обяснение защо ще гласуват за представителя на Държавна сигурност, когато се появи тяхното божество Иван Костов и им каза простичката истина такава, каквато е.

Пред БНР Костов каза, че тая песен за добрите и лошите от Държавна сигурност той я е слушал още през декември 1989, дни след падането на Живков – как е имало честни бойци на тихия фронт, които са служили единствено на Отечеството в неговия абстрактен вид, тоест без оглед на това кой режим го управлява в един или друг момент. В крайна сметка се налага наглият извод, че вербуваните за доносници объркани граждани са лошите, а добрите са онези, щатните, с пагоните, които са ги вербували често насилствено, със заплахи и изнудване.

Костов каза още, че Васил Терзиев – кандидатът на „Добрите сили“ (ДС), за каквито се броят и неговите, Иван-Костовите, фенове, – няма абсолютна никаква представа как се управлява мегаполис. Мисли, че се управлява като фирма, без да е доказал, че и фирма знае как се управлява. Тоест кандидатурата му е несъстоятелна не само политически, но и експертно и „Васил Терзиев трябва да направи много, за да спечели синята общност“. Ох, страхувам се, че ще получи гласовете на „десните хора“ и „синята общност“ и без много усилия. Дано да се окажа лош пророк!

Така или иначе Иван Костов кротко, но обезсърчаващо каза на хората, за които е непоклатим авторитет: не, Васил Терзиев не е вашият човек нито на теория, нито на практика. Ами сега?…

Предполагам, че това послание е отекнало и при другата част от реалната българска десница – онези, които са при ГЕРБ и СДС. Те са в подобна ситуация. И на тях им стовариха кандидат, който не им е по сърце. Само че им го стовариха по-късно, така че сега са в началния стадий на изнасилване на съвестта си – когато още ѝ извиват ръцете и ѝ съскат да не вика. Най-добрите им говорители излязоха на първа линия да обясняват колко велики политици първо са били журналисти, как зад Хекимян стои страхотен екип и какво ли още не. Но дори и най-убедителните им думи не могат да заглушат гласа на Иван Костов: Това не е вашият човек нито на теория, нито на практика.

Защо гласът на Иван Костов е толкова важен? Защото независимо от всичко, което се знае или не се знае за него, всичко, което се говори или премълчава, той е символ на синята българска антикомунистическа демокрация, независимо от плачевните резултати, които отбелязваше през последните години на кариерата си. Името му винаги ще се свързва с пролетта, която разцъфтя след Виденовата зима, със същинската победа на това, което, както би се изразил Цветан Цветанов, имаме като демокрация и ориентация към свободния свят.

И така, градският десен човек се оказа в болезнена ситуация. Тъкмо беше успял да си повярва (след дълги сеанси хипноза), че има кандидати, за които може да гласува според убежденията си и съгласно политическата си природа, и ето ти го Иван Костов, който се появи и развали всичко.

Проблемът е в идентитетот, както обичат да казват в РСМ. Част от градските десни хора изобщо не са десни и никога не са били. Били са антикомунисти и като са им казали, че комунистите са леви, те са решили за себе си, че са десни. Или пък са евроатлантици, привърженици на западния начин на живот. Казали са им, че това е дясно и ето – десни са и те. Има обаче и хора, много при това, които наистина са дясно устроени (хайде да не повтаряме до втръсване що е ляво и дясно). Верността е важна дясна ценност и тези хора ще бъдат верни на партиите си от Прехода почти до смърт. И вероятно няма да усетят как са изпаднали в конфузното положение на лирическия герой на Христо Радевски от стихотворението му „Към партита“, който казва (за своята Партия): „аз знам, аз вярвам, че си права, / когато съгрешиш дори!“.

Изтръпвам, когато си помисля, че мога да подкрепя идея, позиция или кандидат не заради самите тях, а заради това кой ги е наложил. Но уви – нещата стоят така и вероятно винаги така ще стоят. Колко процента според вас ще изкара Антон Хекимян, ако се яви издигнат не от ГЕРБ, а от инициативен комитет в състав, да речем, Мария Цънцарова, Генка Шекерова и Миролюба Бенатова? А? Колко процента?

Ето това е. Поне на мен ще ми е любопитно да видя колко десни хора ще продължат да трополят по коловозите, в които са ги вкарали партиите им, и колко ще намерят своя автентичен път. Резултатът от това наблюдение ще очертае и истинския силует на българската десница, защото десницата не се състои от десни и правещи се на десни партии, нито от политически хамелеони, а от десни хора. И това ѝ е хубавото на нашата ситуация сега, в навечерието на местните избори, с тези причудливи кандидати от всички страни – хубавото ѝ е, че дава възможност да се преброим, да преброим десните хора. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.