Колкото повече психическа енергия изразходваме, за да защитим дадена представа, толкова по-силно се отъждествяваме с нея.
Това е неизменна част от подредбата на ценностната ни система и обикновено вътрешните ни приоритети се бронират от навика да ги опазим непокътнати. Когато на върха на пирамидата човек постави определена доктрина, постепенното отъждествяване с нея може да го въвлече в идеологическо заслепение. Когато дадена група от хора, племе или народ напълно се отъждестви с дадена доктрина, това може да доведе до приемане на идеи за зверства над други общности или дори геноцид.
В общественото пространство често се обособяват по-големи групи, които имат склонност да митологизират и повдигат на пиедестал обекта на своята защита. Идеализацията на защитавания образ, бил той политиката на Кремъл или тази на Брюксел, изисква много психическа енергия, за да се запази непокътната архитектурата на ценностната пирамида. Ако си отдал години от мисълта си на вярата в светлото бъдеще и прогрес на България в ЕС, по правило ще противостоиш на всичко, което индикира, че ЕС е пред икономически, политически и социален разпад. Аналогична е била ситуацията с вярата в комунистическото бъдеще преди разпада на СССР. Воденето на подобна съзнателна и несъзнателна битка, за да отстоиш психичен призрак, използва за опорни точки идеологическата постройка на ума и се поражда от нея. Така хората стават жертва на собствената си пропаганда и колкото повече време минава, толкова повече се сливат с нея.
Когато неотклонно следваме навика на мисълта, ние издигаме защитна дига срещу всички опозиционни външни обстоятелства и проявяваме склонност да издигнем обекта на своята защита до вероизповедание. Затова и протягането на ръце към дадена идеология като знак за равенство между обект и субект, неизбежно води до криворазбиране на всички външни обстоятелства, които могат да ѝ противоречат. По подобен начин идеализираме или демонизираме различни хора, ако не сме способни да пристъпим отвъд наложената си идеологическа рамка. Някои напълно се отъждествяват с образа на Путин, припознават го като предводител и спасител, а други са склонни да го видят като Велзевул, който предвожда 17 милиона квадратни километра царство на демони. Не мога да се въздържа от яркия пример с проф. Калин Янакиев, който в един от последните си текстове за портал „Култура“ използва Путин, за да генерализира, че през последните близо два века Русия е туморът на земята, а малко по-късно започна да вижда куполите на Руската църква в София като Путинови рога, израснали в царството на архангели. Често и идеализиращите, и демонизиращите са жертва на собствената си и чуждата пропаганда, а при цялото ми уважение към професорската титла, в гореописания случаи ми се струва, че демонизирането е прераснало в маниакална халюцинация.
По аналогичен път защитниците на семейните ценности са склонни да видят в Запада единствено тенденцията към идеологическа ЛГБТ фашизация и да отхвърлят с лека ръка всяка съвременна западна тенденция, която може да има качествени измерения за човешкото бъдеще. Разпаленото защитаване на ЛГБТ идеологията, от друга страна, често кара нейните последователи да се идентифицират с нея като с култ и да виждат всички останали като нискокачествени човешки същества. Това е основната причина със загриженост и отговорност да прикачам към нея думата фашизация. В интернет циркулират видеа с десетки милиони гледания, в които представители на тази общност с видимо озлобление говорят как всеки, който не ги защитава, трябва да бъде отлъчен от обществото. А от желание за отлъчване до желание за клада или газова камера понякога има само една крачка.
Нека разгледаме тези процеси в България чрез рамковото разделение на русофили и евроатлантици. Нерядко представители на едната група говорят за необходимостта от изселване на представители от другата. С това пространствата за взаимовръзка се разкъсват, мостовете се взривяват и започва обстрелването с лозунги и слогани от двата края на реката. Оттук нататък хората спират да търсят свободна мисъл, а само обединителен лозунг, който да ги инжектира с още от желаното идеологическо оцветяване, сякаш целият свят се свежда до това дали си привърженик на Левски или ЦСКА. Така се обособяват племенни секти и всеки член се пренастройва спрямо честотата на приетата от групата „нормалност“. Абсурдните решения, които взимат „нашите“ не само ни заслепяват, но колкото по-висока е степента на абсурда, толкова по-уверено се отъждествяваме с решенията, защото обратният път става все по-дълъг. Вече не е важно каква е идеологията, а само да докажеш верността си към нея.
Нужно е да можем да се отстраним, за да видим как цялата ни визия за света преминава през избрания идеологически филтър и как той функционира като мрежа, която хвърляме, за да означим заобикалящата ни информационна среда. Именно това кара хората да свеждат мисленето си до идеологически щампи:
комунист – антикомунист
соросоид – путинист
либераст – ватенка и т.н.
Тези сведени до гротеска клишета често пораждат парадокса, че съвсем идентични във възприятието си човешки същества се проклинат от двете страни на реката, защото единият има червен, а другият син Бог. Колкото по-силно мразим и проклинаме противоположният цвят, толкова по-силно се отъждествяваме със своя. Може би винаги е било така, а цивилизацията само е направила желанието за кръвопролитие по-нюансирано и комплексно. Но може и дигитализирането на ежедневието ни да ускорява примитивизацията на мисълта и да ни завръща към първобитните времена. Разпалването на човеконенавистен плам води до изтъняване на мисленето. То спира да се стреми да обгърне битието, а само да го означи през натоварена с мисловни клишета идеологическа рамка. Клишето започва там, където свършва мисълта, а идеологическите клишета са решетките на навика, който ни държи в собствения ни мисловен затвор. За да възстановим културата на взаимоотношения и дебат, на първо време е необходимо да работим над огъването на решетките.
Мартин Петрушев
