Неотдавна българска учителка по литература дава за задача на изкуствения интелект ChatGPT да напише стихотворение за любовта. Поемата съдържа горе-долу следните неща: “Любовта, този магически дар…”, “Любовта, този пламък…” и т.н.

Общо-взето се е получило нещо, звучащо като написано не от изкуствен интелект, а от човек в предпубертета. Впрочем, горе-долу сега е пред пубертетна и възрастта на AI (Artificial intelligence, изкуствен интелект) – периодът преди т.нар. maturity, съзряване. Сега ChatGPT пише някои стихотворения така, но въпросът е дали е възможно след известно време (не е ясно колко точно), този вид изкуствен интелект да пропише като Байрон например? Възможно ли е да започне да има оригинални прозрения за собственото ни съществуване? Какви биха били те? И ще ни бъдат ли полезни, ако не идват от самите нас?

Да напишеш некролог

Ако до момента още не сте използвали ChatGPT за нещо, вероятно сте от по-“старите”, направо – древни поколения. Или може би просто сте изключение. Защото все повече хора го използват за всевъзможни неща. Искат от него, разбира се, да генерира домашни работи (най-вероятно и цели дисертации), презентации, оди, есета и др.
Твърде възможно е дори, в същия този момент, някой, някъде, да го ползва за писане на некролог. Нека си представим какво в същината си значи едно такова задание. Някой дава на машина без съзнание да изрази вместо него мъката му по загубата на близък. И очаква машината да се справи по-добре или по-бързо от него. Технически погледнато, в някои от случаите, вероятно “изкуственият некролог” ще се получи по-добре. Но поръчвайки на AI да пише подобни текстове, не се ли лишаваме от нещо наистина ценно за нас като хора? Не се ли сбогуваме с възможността да изразим емоциите си по искрен, човешки начин? И не пишем ли по този начин собствения си некролог като самостоятелно мислещи същества?

Колкото повече разчитаме на AI, толкова по-малко реализираме собствените си възможности не просто да съчиняваме текст, но и да съобразяваме нещо, което AI и сега разбира. Става дума за опорите на мисълта, за преведимостта на тази мисъл в реалността, съобразено с неща като повод, подходящи форма и съдържание; тон, аргументация, съображения и цел на написаното.

Какъв е смисълът на съществуването ни въобще, ако прехвърляме на едни машини отговорността да измислят и композират важни за нас послания и съобщения? Защо да го правим? За да сме по-добри в комуникацията ли? Не, това няма как да стане. Защото от момента, в който делегираме тази наша, човешка и екзистенциална задача, се лишаваме от правото ни и от възможността за усъвършенстване. Впрочем, толкова сложният въпрос с писането на текстове е само част от целият пъзел, свързан с AI.

Вълнува ли се изкуственият интелект?

ChatGPT сам по себе си, казано на технически език, е голям езиков модел (LLM). Този тип AI първоначално е обучен (захранен) благодарение на колосално количество текстове, генерирани от хора (книги, интернет съдържание и др.). В настоящето обаче, вследствие на напредъка на технологиите, се счита, че моделите се развиват допълнително с помощта на автоматично генерирани масиви информация. Същевременно живият контакт с хората все пак също допринася за това. Един вид, колкото повече общуваме с ChatGPT, толкова по-умен става той. За нас това, за съжаление, не е валидно, макар че животът ни става по-лесен и спестяваме време (често срещан аргумент).

В известна степен ние оглупяваме (може би немалко в някои случаи), когато се разтоварваме от една умствена задача, нищо че печелим време. И трябва най-после да изберем – време ли искаме, или да се запазим “във форма” от гледна точка на умствени способности? По всичко личи, че за съжаление човечеството вече е направило своя избор.

Известният историк и футуролог Ювал Харари се спира на този особен вид исторически моменти, пишейки за прехода на човешката цивилизация от ловуване и събирачество към земеделие. Според него, въпреки че този преход носи цялостна полза за човечеството, той има висока цена за homo sapiens. Съществуването на човечеството е станало по-подсигурено, но свободата е приключила и човекът е заземен за парче земя, за чиято реколта се трепе целогодишно. Харари добавя, че след определена цивилизационна крачка, била тя и неволна, връщане назад няма. Това очевидно важи и за AI, макар, че поне все още има време да решим как да регулираме случващото се.

Етиката предполага, че след време, например при писане на текст за песен, трябва да се посочва дали той е писан от машини или хора. Това е нужно поне по няколко причини. Първо, за да правим разделение между човешкия и изкуствения интелект, тъй като това не бива да са конкуриращи се интелекти, не и в полето на творческото. И тъй като явно всеки от двата се усъвършенства по свой начин, то всеки би трябвало да има писта, за да не възпрепятства другия. Надеждата е, че ползването на AI няма да е патерица, нито спирачка за човешката мисъл, а ще я подпомага.

Мисля, следователно съществувам

Всичко, за което сега се обръщаме към AI, може да изглежда полезно, но в дългосрочна перспектива може да е опасно. На фона на развитието на изкуствения интелект, все повече ехти казаното от Декарт: “Мисля, следователно съществувам”.
Ние, като хора, имаме правото да се изразяваме – било то и тромаво, и несъвършено (както често се случва). И това изразяване в добрия случай значи, че сме положили мисловни усилия. Прекаленото облягане, отвикването, така да се каже, от това да пишем текстове, може да доведе не просто до неграмотност. То може да създаде нещо близко до функционална неграмотност (наличие на затруднения в неща като писане и четене).

За позитронния мозък – какво предстои?

Повече от 70 години след публикуването на “Аз, роботът”, обществото, включително тези, които движат напред изкуствения интелект, продължават да се влияят от идеите на Айзък Азимов. Като особено място заема етичната страна на нещата. В сборника Азимов говори за фикционална технология, устройство, на име “позитронен мозък”, който е източник на съзнание за роботите. В историите му позитронният мозък често създава ядове на хората, а и на самите роботи. И може сериозно да се обърка, ако има конфликт между трите закони на роботиката.

Повечето експерти са убедени, че за момента AI, или поне ChatGPT, изобщо не изпитва емоции. И смятат, че това няма да стане скоро. Факт е обаче, че се полагат усилия, и се очаква в един момент изкуственият интелект да придобие съзнание. Тук е моментът да си представим как Сара Конър, разбунтувалата се срещу AI хегемонията героиня от “Терминатор”, се напряга. И как може би стяга бицепса си.

Технологиите се развиват скорострелно в последните години, на фона на големи инвестиции от глобалните технологични корпорации. И творческите среди отдавна са сред редиците на обезпокоените. Може би все още не са изпаднали в паника само поради факта, че тепърва предстои да се види какво ще стане по-нататък. Защото дори за ИТ-експертите е трудно да кажат какво точно предстои в еволюцията на AI. Може би дори необятното човешко въображение се задъхва от напредъка на технологиите. Не е никак късно обаче да се дискутира как ефектът може да бъде смекчен.