Уви, сбъдна ни се проклятието да живеем в интересни времена.
По тази причина обществото ни, като същински жив организъм, се намира в постоянно настръхнало състояние, винаги готово за атака или поне за мащабен онлайн бунт, наситен с негативни емоции.
Поводи за свръхреакция в България не е като да няма - тя често не е майка, а мащеха, и животът по улиците ѝ напоследък се усеща като римейк на "Черна котка, бял котарак" на Емир Костурица. Само че вместо да са смешни, абсурдите около нас са трагични и рядко водят до справедлив държавен отговор.
Колкото и нечестен да е животът около нас обаче, ние - и като хора, и като общество - не бива да бъркаме жестокостта с жаждата за правосъдие.
Когато човек е жаден за правосъдие, той настоява престъпниците да бъдат заловени и обективно съдени. А когато е жесток, е в състояние да изрази задоволство дори и от убийство.
Няма да навлизам в юридически еквилибристики правомерно ли е действал полицаят, застрелял 18-годишно момче, бягащо след обир.
Имаме младеж, пристъпил закона, и полицай, който се е опитвал да го приложи. Ние, жадните за правосъдие, искаме разследването да изясни случая и, ако въобще се налага, съдът да издаде присъда.
Нижат се откровено срамни "шеги" - че убитият повече нямало да прави така, че на полицията трябва да се даде ласо, за да не стават инциденти...
Това, че прокуратура и съд нерядко бездействат и че всички усещаме и с костите си тази показна безнаказаност, не трябва да ни принизява чак дотам.
Ако ни харесва смъртни наказания да се прилагат без съд и присъда, значи не ни се живее в подредена държава. Живее ни се в Дивия Запад. Или във времената на Народния съд.
В същия ред на мисли радостта, че вместо на съдебната скамейка, един 18-годишен човек се е озовал директно в ковчег, не отговаря на претенциите ни за зряло и модерно общество. Не отговаря и на амбициите ни, че оттук нататък пътят на България е само напред към по-високи стандарти (не финансови).
Ето по тази причина "Да живееш в интересни времена" е проклятие, а не пожелание.
Интересните времена на България ни докараха до бездушие и свирепост, които стигат чак до оправдания на човешката смърт.
Всъщност и Разколников на Достоевски* първоначално е горд и доволен, че е убил своята хазяйка лихварка. Впоследствие съвестта му го подлудява.
В момента ние сме във фазата, в която сме горди и доволни, че "някой си е получил заслуженото".
Има време да обуздаем тази перверзна радост, да я укротим и да я запратим в нищото, преди да полудеем.
Жестоките обаче нямат нужда от правдивост. В техния светоглед престъплението е извършено, наказанието - също. Затова не се свенят да използват фрази като "Браво!" и "Така трябва!". И става още по-нетърпимо безмилостно и безчовечно, когато се правят криви опити за хумор върху тази трагедия.
