Известно време си поиграх с мисълта заглавието да бъде „Портрет на постмодерния политик като млад“, но реших че ще звучи твърде джеймсджойсовско и се отказах. Пък и „постмодерен“ звучи достатъчно присмехулно.

Повод за размисъл даде едно телевизионно интервю на проф. Вили Лилков, в което той казва простички истини за съвременната политическа класа. Каза, че в момента тя се състои от политици, които са изградили облика си на базата на отричане и охулване (нещо като апофатически политици, богословите ще разберат шегата). Но те лесно се обръщат и са готови да отричат всичко и да охулват във всички посоки в името на оставането си във властта.

Каза още, че политическите партии не произвеждат добър политически продукт, не отглеждат качествени кадри. С което не съм съвсем съгласен, защото сериозните партии още от 90-те започнаха да култивират следващите си поколения и имат безспорни попадения. Сред близките ми приятели са няколко такива попадения, които сега са зрели политици от най-висшите ешелони.

Лилков каза още, че лидерството е много слабо. Че няма хора с идеи, хора водачи. Съвсем правилно го споменава в отделна точка, защото партийните школи дават много, но не могат да дадат ореола на харизматичния лидер. Могат да създадат блестящи професионалисти, вещи апаратчици, но не и харизматични водачи. Това е талант, с който се раждаш. Комунистите го знаеха и още от прогимназията търсеха „естествените лидери“, както ги наричаха, за да ги рекрутират към себе си и да не им позволят да лидират нещо неформално, нещо дисидентско.

Самият проф. Лилков е или много скромен, или благороден до наивност, защото самият той е не само представител на тази политическа класа, която критикува, но и неин ветеран, знакова фигура. Всичко казано от него е вярно, но за щастие не обхваща цялата политическа класа, а само нейната утайка, която напоследък по неизвестни (всъщност по твърде добре известни) причини най-лесно успява да си проправи път към властта. Ако позволите да споделя личното си мнение (макар че го правя непрекъснато, без да питам никого), именно принадлежността на Вили Лилков към политическата класа ще бъде най-силният му коз в предизборната надпревара. Защото всеки, който ще се изправи срещу него, ще претендира преди всичко, че е експерт-градоначалник, докато Лилков, освен доказан такъв, е и политик от висшата лига.

Вили Лилков очерта проблема, но сякаш не обърна достатъчно внимание на причините. Той каза, че политическият продукт става все по некачествен, каза също, че у партиите няма (или много рядко се намира) ярко лидерство, обаче не каза защо.

В крайна сметка причината е в демокрацията, „от която нищо по-добро няма измислено“ според приписваните на Чърчил думи. Накратко, проблемът е там, че определени да носят политическата отговорност са лица, които няма как да я носят, не са способно да я носят, защото са евтини фигуранти, марионетки, понякога дори не знаят кой е истинският господар на ситуацията, не знаят чии бездушни аватари се явяват. Бидейки марионетки, те олицетворяват властта, без дори да притежават парченце от нея. Или притежават, колкото да им стигне за някакво средно по мащаби лично облагодетелстване, но не и повече. Да влияят на събитията? Да влияят на историческите процеси? Абсурд! Влияят онези, които ги хранят и лансират.

Тези, които наистина трябва и могат да носят политическата отговорност, не я носят, защото се крият в сенчестите подмоли и твърде често ние, простите граждани, дори не подозираме за тяхното съществуване, камо ли да ги посочим с пръст и да кажем: вие сте виновни! Това е фундаменталният проблем на съвременната политика – че властта не се олицетворява от автентичния си субект, който остава скрит, не му се търси отговорност и не подлежи на наказания. Проблемът е един, нищо че се проявява в толкова разнообразни, пъстри и причудливи форми. Вижте само как изглеждат напоследък световните лидери, включително и нашите от последните реколти! Клоуни. Ако тук-там е останал по някой мъжкар, по някой политик с идеи, визия и кураж, то той много бързо става омразен на глобалния ляволиберален планктон.

В днешните модерни времена, времена на глобализация и стерилни, изсмукани от пръстите ценности, икономиката и политиката си приличат по това, че при политиката не можеш да посочиш у кого е властта, а при икономиката – у кого е собствеността. Тоест и в двата случая не знаеш от кого да търсиш отговорност. И двете – и политиката, и икономиката – се управляват от безлики корпорации и дори да си изключително гневен, не знаеш по кого да хвърлиш камък. Дяволски изобретателно! „Дяволски“ в прекия смисъл на думата.

Да се върнем на въпроса защо столичния кмет трябва, освен грижовен иконом на града, да бъде и политик.

Какво е определението за политик, някой знае ли? Вероятно е нещо от рода на „човек, който заемайки определена обществена позиция, упражнява от свое име, от името на партията си или от нечие друго име, определена, по-голяма или по-малка порция от властта“. Това безспорно е така. Но може да им и друга дефиниция: „човек, който стои зад конкретна идеология и систематизирани ценности, които противопоставя на други идеологии и ценности и в тяхната светлина взима управленските си решения“. Дори и най-конкретните, най-прагматичните решения имат политически компонент. Дори в това в колко часа ще минават камионите да товарят боклука, и в него има политика – дали ще минават нощем, за да не пречат на гражданите да работят денем, или дали ще минават денем, за да не пречат на гражданите да си почиват нощем. Нима това не е политика? Замислете се.

Ето ви пример: как да представим София пред света:

Всичко това е вярно. Но кое ще посочиш като най-интересно, като най-представително? Ето тук е политиката в делата на градоначалника. Да ви кажа ли кое преди няколко години избра „дясната“ администрация на Фандъкова? Третото. Идеологически то най-много се доближава до културните им изблици, до бронзовата къща и другите инсталации пред двореца. Политика…

Между другото, в квартала около Американското посолство има няколко улици, кръстени на личности от Сердикийския събор, част от чиито заседания през 343 г. са се провеждали там. Заслугата тези улици да се казват така и да се пази паметта за Сердикийския събор, да се гледа на него като на нещо ценно, е на Вили Лилков. Професорът по физика от Видин. Ето колко важно е столичният кмет не само да бъде политик, но и какъв политик ще бъде.

Кметът на София е политик №4 в републиката след Президента, Министър-председателя и Председателя на Парламента. Той седи върху бюджет около милиард годишно (сега не ми се търсят точните числа), което си е доста сериозно влияние и същевременно възможност за провеждане на политики и отстояване на ценности. Затова, когато избираме кмет на София, гледаме не само за експерт (или поне човек, който малко от малко е в час с оперативната работа), но и за принципен и грамотен политик, който е наясно до какви резултати в бъдещето водят постъпките днес.

Макар че е политик №4 в републиката, кметът на София е по-особен вид политик, защото елементът на мажоритарност в неговия избор го прави по-различен. Това е шанс да се противопоставим на нашествието на политиците-аватари, на постмодерните политици, на марионетките и да възстановим достойнството на истинските лидери.

За съжаление, подобни възгледи не споделят много хора, не и от социологическа гледна точка. Подобни възгледи обикновено принадлежат на някакви малцинства. Затова е крайно време да се простим с илюзията, че колкото повече хора споделят дадено мнение, толкова това мнение е по-меродавно. Не е така. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И в тази връзка: честит 9 септември на всички онези, чиято съдба тази дата промени като с вълшебна пръчка, извади ги като пепеляшки от пепелта и ги превърна в принцове и принцеси! Има много такива хора. Незаслужено много…

Като град с минерални извори?

С инвестирани мултинационални капитали?

Като средище на три религии (тук задължително подчертаваме колко близо една до друга са разположени митрополитската катедрала „Св. Неделя“, Джамията и Синагогата), тоест как София е едва ли не столица на толерантността и религиозната търпимост?

Като единственият останал в християнски ръце град, в който се е провеждал канонотворчески събор – събор, който, ако не беше отцепничеството на неколцина епископи, щеше да е Втори вселенски събор?