Попаднах на едно интервю на уважаваната (ама наистина уважавана от мен!) проф. Амелия Личева, която преподава тория на литературата в нашата свидна и обична Алма матер.
Едва от него научих, че се мътят зловещи експерименти в образователната система – искат да намалят още изучаването на западноевропейска литература. Защо? Ами, за да бъдело по-лесно на учениците на задължителните матури, понеже последния път поголовно се оакали. Невероятно! Егати мотива! Значи така: когато видим, че някой е слаб, не усилваме тренировката му, а правим изпитанието по-лесно. Тоест един мърльо, ако тази година е изкарал 3, то след като „олекотим“ изпита му, догодина ще изкара 5. При същите знания и умения, а ние ще отчетем скок в качеството на образованието. Но нима това няма да е все същият мърльо? Ако следващата година матурата е върху въпроса „Как се казваш?“, то мърльото може да изкара и 8, но това няма да го направи по-компетентен в сравнение с годината, в която е изкарал 3. И тогава може да имаме по двама висшисти на глава от населението, кой като нас!
Имало било и друго съображение. Видите ли, когато учениците се окажели претоварени от западноевропейска литература, нямало да им останат интелектуални сили за българската, която е много по-важна.
Възражението е, че резултатът щял да бъде татуирани простаци и вълни от домашно насилие. Защото приоритизирането на българската литература било патриотарство и „почвеничество“. Всъщност има нещо такова. Българската литература, особено в най-любимия си за обществеността вид – възрожденската и Дядо Вазов – е подражателна, придържа се към образците на западноевропейската литература и със сигурност така трябва да бъде, ако иска в ускорени темпове да се превърне в конвертируема национална литература. Нима Иван Вазов не е подражавал на Юго? Това, което от няколко века по цял свят се нарича „литература“, по произхода и поетиката си е с корени в античната гръко-римска и в ренесансовата проза. Литературата е изобретена веднъж и това се е случило в Западна Европа. Ако днес някой иска да изучава художествената литература такава, каквато е с всички свои плюсове и минуси, с цялата нейна сензационност и квазидуховност, но и с всичката ѝ морална завършеност, трябва да започне не от другаде, а именно от западноевропейската литература.
Имало било и трето съображение. Като имали много книги за четене, учениците не успявали да се подготвят качествено за матурата и затова показвали лоши оценки – демек пред себе си имаме едни вещи литератори, просто малко претоварени от бюрократичната образователна система. Аз пък мисля, че на матурата учениците не бива да бъдат изпитвани на текстове, които са учили, а трябва да пишат върху непознат текст, върху текст, който виждат за първи път, като им се предостави кратка историческа и биографична справка за автора – нищо повече. Тогава ще си проличи кой наистина разбира литературата като такава и има отношение към нея.
В края на интервюто водещата от БНР Ирина Недева реши да бъде леко закачлива и предложи: „Хайде на инициираме референдум кое да отпадне от учебните програми – физиката и химията или литературата!“. Всъщност защо изобщо трябва да отпадне някое от изброените? Знам, знам – шегичка. Но въпросът е сериозен, особено в частта си за литературата.
Литературата е вид приложна философия, най-вече приложна етика. Ако трябва да продължим крилатата фраза, според която „философията е слугиня на теологията“, то няма да сбъркаме, ако кажем, че литературата е слугиня на философията или поне в онази своя част, от която се интересува всяка национална образователна система. Литературата поставя в конкретни ситуации и защитава чрез психологически правдоподобни образи важни философски положения, най-вече в областта на етиката. И ако допуснем, че повечето хора никога няма да се докоснат до теология или философия, обаче почти всички ще се докоснат до литература, включително и под формата на сценарии за сапунени сериали, то ще видим колко стратегическо значение има изучаването на литература в училище.
Разбира се, литературата трябва да се преподава по вещ начин и с подходящата интерпретация, най-малкото защото при първия си контакт с произведението учениците нямат почти никаква представа от неговия контекст. Добре е още от гимназията хората да разглеждат ренесанса като тържество на хуманизма и начало на секуларизма, романтизма като реакция на просвещенския рационализъм, екзистенциализма като стон на отчуждението, самотата и безпътицата, социалистическия реализъм като тоталитарна идеология в леко художествен вид и тъй нататък.
Тръгвайки към литературата с намерение да я опознаем и евентуално обикнем, не трябва да забравяме, че тя изпълнява четири основни функции. Преди всичко тя е средство за развлечение, независимо от това към колко културна (или некултурна) публика е адресирана и какво интелектуално усилие изисква от тази публика. Може би от някакви национални комплекси, знам ли вече!, от нас се очаква да гледаме на четеното на книги като на някакво висше свещенодействие. Книгата е безусловно добро, без значение за какво се разказва в нея. „Той чете много книги!“, казват, но никой не продължава, за да изброи какви книги чете той. Може да чете само книги за самопомощ, как да стане милионер за седмица в десет лесни стъпки и прочее. Важното е, че той чете! Ако литературата не успее да изпълни развлекателната си функция, тя няма да е в състояние да изпълни и останалите три, защото връзката с предполагаемата аудитория ще бъде прекъсната.
Втората функция е идеологическа и именно тя е интересна за правителствата. И с право. Правителствата са отговорни за възпитанието на сравнително компетентни и морално здрави поколения. Заедно с това правителствата чрез своята политика прокарват и идеологиите на партиите, които са ги излъчили. Тези идеологии може да са най-различни – да проповядват патриотизъм, космополитизъм, пуританизъм, крайна толерантност, да насърчават конкуренцията и естествения подбор или пък да наблягат на социалното равенство и справедливост, макар че в механичното равенство никаква справедливост няма. Тук трябва да включим и изключително важната философска функция на литературата и тогава вече ще можем да обобщим, че една от най-важните задачи на литературата е да покаже що е Истина и що е Добро и след като покаже, убедително да се защити. Тази функция можем да наречем още и възпитателна. Тя е най-важната от гледна точка на държавната образователна система.
Третата функция на литературата е да бъде средство за комуникация. Само когато разпознаеш едно средство като такова, то е в състояние да влезе в ролята си. Когато не успее да бъде комуникация, литературата е като писмо, което пощальонът не е доставил на адрес. Литературата е код, всеки литературен жанр е език, на който се предават съобщения – ако не знаеш езика, няма да получиш и съобщението. Голяма грешка в миналото беше например поднасянето на приказките на братя Грим. Те са съвестно записани от вещи фолклористи народни умотворения, каквито са и сборниците на онези „фанариоти“ братя Миладинови, но на децата бяха поднесени като чиста художествена литература. За детски приказки минаваха и текстовете на диаболиста Е. Т. А. Хофман, защото той така ги бе нарекъл – приказки. Литературата не може да бъде пълноценно средство за комуникация, ако двете страни в процеса – пишещата и четящата – не ползват един и същи код, не говорят на един и същи език. Затова в училище трябва да се учи и малко теория на литературата – какво е роман, какво е поема, какво е протагонист, антагонист и повествовател и т.н.
Най-сетне литературата изпълнява и естетически функции, защото е изкуство. За човек е важно да знае що е Красиво точно толкова, колкото е важно да знае що е Истина и що е Добро. Според теологията, чиято слугиня е философията, чиято слугиня е художествената литература, и трите – Истина, Добро и Красота – са имена на Бог.
Проф. Амелия Личева, попитана (вероятно пак шеговито) от Ирина Недева дали е готова за протести в защита на западноевропейската литература, отговори почти съвсем сериозно че е готова. Аз обаче ще повторя: не всяка литература и не на всяка цена. Има изключително вредни образци. А кой ще определя образците като полезни и вредни? Ето това е същината на проблема! Но тя изисква отделно и много по-задълбочено внимание.
Това мисля по въпроса. Вие може да не се съобразите с мнението ми, дори като че ли е по-добре да не се съобразявате, защото аз не съм професор, а прост, от време на време четящ, гражданин. Освен това мисля че Картаген трябва да бъде разрушен.
