Днешният ден за памет за жертвите и пострадалите от тоталитарни режими ме кара да поставя на обсъждане три неща. 

Едно увлечение по тоталитаризма не бива да се бори с увлечения по друг тоталитаризъм. Простете, но видях такива симптоми наскоро у нас. Тотаритаризмите се преборват с музей (ако не буквален, то поне с памет и великодушие, когато е уместно). Точно в такива случаи, когато едно зло се промъква в борбата с друго зло и ни се налага отказ от различни гледни точки, вежливи покани към дадено население да напусне дадена страна, ако не издържи изпит и т.н., се сещам за онази фраза "Хора (обичах ви), бдете!". Тази фраза показва колко близко е злото и колко крехко нещо е свободата. 

После, големите тоталитарни разкази от миналия век в крайна сметка се оказаха идеологически продължения на националистически, дори имперски политики. Големият либерален разказ нерядко показва сходни характеристики, уви. Затова никога не бива да се забравя колко важно нещо е националното, силата, авторитета, целта. За да не бъдем наивни пионки. Националната държава едва ли е най-доброто, но засега другото са само мечти.  

Тоталитаризмите не бива да се приравняват - колкото и удобно да е - помежду си, както и със самите идеи, които стоят зад тях. Някои от тези идеи са човеколюбиви, други - налудни. Реализацията им е друга тема. Разбира се, когато дойде ред за "революционното насилие", историята съди дали става дума за борба или за репресия. Например, какво беше френската революция, кои бяха жертви и кои - палачи? Давам прост пример.

Пиша максимално абстрактно - за да се различавам от повсеместния напоследък буквализъм. А и за да напомня, че друг тон е възможен все още. И пиша тези три банални неща, просто за да съм сигурен, че съм ги напомнил. Понеже наблюдавам някакво сериозно полудяване наоколо.  
Памет и чест за жертвите на политическа репресия! Памет и чест на борците срещу репресии!