Принадлежа към генерация, в която струва ми се, за първи път се роди едно особено болезнено усещане по отношение на границите, в които бе затворен животът ни преди 1989 г. Убеден съм също, че по него ние още тогава се отличавахме и от двете предишни генерации, с които заедно споделяхме живота си.
Защото е факт, че именно от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в. светът – онзи оттатък „желязната завеса“ започна да става определено по-открит, глобален – да става именно „свят“, какъвто по-рано никога не е бил. И ето: при цялата ни затвореност в тоталитарния комунистически „лагер“ ние вече бяхме започнали да долавяме това. Казвам го, защото изглежда именно на базисно, на генерационно ниво аз въобще не мога да разбера и да приема навъдилите се в последните години „консервативни“ антиглобалисти, мечтаещи за завръщане към една парцелирана Европа „на отечествата“.
Нашето усещане за границите, повтарям, бе изключително болезнено и формира в младостта ни такава фундаментална жажда за свобода и не-граничност, каквато днешните – свикнали с тези неща като с природна даденост – дори не могат да си представят. Затова се осмелявам да твърдя също, че именно нашите генерации (или онези от нас, които останаха верни на генерационния ни етос) са органичните пазители и ревнители на демокрацията в нейния съвременен вид. Защото за нас тя бе изстрадано завоевание – придобиване „отсам“ на нещо, което дълги години се преживяваше като разположено почти метафизически „отвъд“ – отвъд и в хоризонталния и във вертикалния смисъл на тази дума.
За хоризонталното „отвъд“ дълбоко в себе си съм запазил един особен спомен – по-скоро за усещане, за чувство, ако щете за мрак и излизане оттатък този мрак.
Между 1974 и 1976 г., както почти всички осемнадесетгодишни момчета „ме взеха в казармата“ и като потомък на „враг на народа“ (разстрелян почти веднага след 09.09.1944 г.) бях изпратен в трудови войски заедно с представители на „етническите малцинства“, повечето от които и с вече придобит криминален опит. Поделението ми беше разположено в запусната индустриална зона на близък до София град – в бараки на гол баир и посред почти лунен пейзаж: камънак, метални скелети на бетонобъркачки, кални пътеки между железарията, жълта смачкана трева като в началото на филма на Андрей Тарковски „Сталкер“. Доколкото бях един от малкото грамотни войници, за известно време ми бе поверено да обгрижвам „документацията“ на поделението, макар че инстинктивно ненавиждащият ме ротен командир не пропускаше да ме изпраща заедно с „товарно-разтоварната група“ на гарата в града, за да разтоварваме вагони с цимент – по 64 тона всеки и винаги през нощта. Въпросният командир бе обожател на „бащицата Сталин“ и бе окачил мустакатия му портрет на вътрешната стена над вратата на кабинета си, тъй че да може да му се наслаждава, без да го виждат подчинените му, които „по устав“ бяха длъжни да застават мирно с лице към бюрото му в дъното на стаята.
Месеци наред живях в този почти „лагерен“ свят, оглушаван от тракането на бетонобъркачката, свистенето на гумите на ЗИЛ-овете и гръмогласните псувни на съказармениците си. Имах обаче неоценимото преимущество да разполагам с отделна стаичка – до тази на командира-сталинист, защото в нея трябваше да извършвам „писмената си работа“ и денонощно да обслужвам радиотелефона на поделението. Ето защо късно вечер, когато „офицерският състав“ се прибереше у дома, а другите войници си лягаха в спалното помещение, аз можех да остана съвсем сам в обгръщащия ме мрак и в блажената – о, абсолютно блажената тишина на тази стаичка. И ето: именно тогава извършвах любимото си „дисциплинарно нарушение“. Завъртах копчето на радиоприемника, срещу мен в тъмнината започваше да пулсира зеленото око на лампичката му и аз захващах да местя стрелката по скалата му. Сред пращенето и смесицата от далечни звуци достигах до любимата си западна станция и нейната всекидневна музикална програма. Нека припомня: началото на 70-те бяха цветущите за рокмузиката години – годините и на вече утвърдилата се хипи-култура, на разрасналите се „младежки бунтове“ (да, там на Запад, съчетани с наивни левичарски илюзии, но и със същинска екзистенциална еманципация на жените), на разцвета на общностите, в които да си „оригинален маргинал“, бе станало по-престижно, отколкото да си успял в кариерата. Ето защо по любимата ми станция тогава всяка вечер звучаха най-новите рок-хитове и блестяха групите, чиито имена бяха за нас легенда.
Та спомням си, че в една от тези мои блажени вечери за първи път чух парчето на Cockney Rebel „Sebastian” (вероятно появило се тъкмо тогава). Пронизително копнежният глас – знаех това – идваше при мен отдалеч, безкрайно отдалеч, промушваше се през пукането на пространствата, преодоляваше обширните тъмни доби от един съвсем наистина отвъден свят, но – почувствах го абсолютно осезателно в онази вечер – това беше глас от света, глас издигащ се над границите очертани в него; ридаещ, призоваващ, доверяващ се, без да се съобразява с граници, от мрака направо във всяко сърце, където и да туптеше то в тъмнината на този свят. И да, този глас идваше от „там“, от онова „отвъд“, което нямаше нищо общо с това „тук“, но аз, който с усилие тази вечер го слушах през пращенето, с абсолютно явственост усетих, че всъщност бях там, именно там или още по-точно, в него за мен бе преодоляно разделението на „там“ и „тук“. И ето в онази първа нощ аз се улових за крилата на този глас, политнах с него, буквално се изхлузих от тялото си в тъмната стаичка и се понесох: отначало над покривите на моя град, от който бях взет и затворен тук – понесох се между антените и звездите, недосегаем (именно защото бях без тяло), а след това и над светлините на онзи, тамошния град – с онези момчета и момичета, свободно веещи дълги коси, влюбени и приятели едновременно, близки и неприкосновено отделни…
Когато песента свърши аз със страшна сила усетих именно болезнеността на границите – ужасната неестественост на това да има такива граници, да има „тук“ и „там отвъд“ и те да са разделени. Усетих, че това вече не може и не бива да бъде, защото светът е вече „свят“, а не парчета пространство, в които си запокитен случайно – че за музиката и гласовете на нашата „хипарска“ генерация светът вече се бе превърнал в общ, надрастващ пространството ефир. Оттогава вечер след вечер – в продължение на много дни, слушайки в мрака моя „Себастиан“ и гледайки пулсирането на зелената лампичка на радиоапарата, аз осъзнавах, че трябва, трябва да се разбият стените, издигнати край нас и онова „там“ най-сетне свободно да влезе „тук“, а „тук“ да се отвори и да се влее в „там“.
Това бе първият ми опит с болезнеността на границите – опитът, че родността ми (ни?) е отвъд разделението на „отсам“ и „отвъд“ и аз и до днес съм благодарен на онази тогавашна – стигматизирана от „соца“, но несъобразяваща се „хипарска“ култура, която ни глобализира по хоризонтала, направи ни отворени към „другостта“ (изобщо), безцеремонно свободни като преодоляващия пространствата глас на Стийв Харли.
Вторият опит дойде в по-късните ми години и бе опитът за „отвъд“ границите затварящи ни „тук“ вече по вертикала. Опитът за онзи, старателно закриван от социалистическото скудоумие, но безтрепетно извисяващ се от хилядолетия над света духовен емпирей на християнската мисъл, до който се докоснах (и аз и много мои близки) от нелегално правените ксерокопия на старите богословски и религиозно-философски книги – впрочем, в по-новите си издания, идващи също от хоризонталното „там“ – от парижкото издателство YMCA-Press, от брюкселското „Жизнь с Богом“. Берлинската стена на марксисткото духовно убожество, според което всичко по-високо от материята е „надстройка“ над нея и опасен „опиум за народа“, направи така, че аз намерих духовната си родина именно „отвъд“ – вече в строго вертикалния смисъл, в „Царството не от този свят“, което и е истината за „този свят“.
И нека кажа сега, че за разлика от някои от моята генерация, които влизайки в Църквата от „хипарството“, се почувстваха длъжни да избягат надалеч от това последното, а приемайки „правилата“ – да се отрекат („аскетически“) от свободата му, лично аз, оглеждайки ретроспективно пътя си, не съм склонен да разделям опита от хоризонталното и от вертикалното опразване на границите. Чувствам се манталитетно задължен и на двете. Благодарен съм и на „хипарското“ по своя произход снемане на онази граница, която тогава – в късната вечер на казармения ми затвор извърши за мен преодоляващият пращенията в мрака „Себастиан“, благодарен съм и на бунтовно-духовното (а не законопослушно по своя произход) снемане на вертикалната граница, която по-късно, но пак тогава извърши за мен „тихият лъх“ на Духа Божий. Благодарен съм сиреч, че тези две срещи с пронизителната непоносимост на границите и по хоризонтала, и по вертикала ме направиха и демократ, и християнин. И аз – ако щете дори генерационно – няма как да отстъпя нито от едното, нито от другото.
