Поне два пъти дневно целенасочено минавам покрай „монумента паметник на съветската армия“ в центъра на София, както той се води в констативните протоколи по бъдещия му демонтаж. От години – сутрин и вечер, в жега и студ.
Не поради някакъв мазохизъм, а от чувство за срам към настоящето и историята. И ако използвам софийския новоговор за МОЧА (монумент на окупационната съветска армия), препращащ в полето на политическата физиология, то е защото и чашата на моето търпение отдавна преля.
Вече трийсет години продължаваме да се въртим в омагьосан кръг с този паметник, чрез който една чужда и окупационна армия символно властва над София. Трийсет години, в които нищо не се случва: монументът детайлно се „обследваше“ (има явни конструктивни дефекти заради метрото); дълго търсиха документите му; изясняваше се това военен паметник ли е, или не е (не е!); дали е културно наследство (липсва в списъците на Министерството на културата); включен ли е в договора за приятелски отношения между Руската федерация и Република България от 4.08.1992 г., или в член 10-и от двустранното руско-българско споразумение за сътрудничество в областта на културата, образованието и културата от 19.04.1993 г. (не е включен!). И тогава какво? Нищо. Въпреки две решения на Столичния общински съвет за преместването на монумента там, където му е мястото – в парк-музей на тоталитарното изкуство. За да се приключи веднъж завинаги.
Проектът на Александър Дяков за Паметника на съветската армия
Отдавна е изречено всичко, което има да се каже по този повод. Многократно е публикувано и препубликувано писмото на един от създателите на паметника – големия български скулптор проф. Любомир Далчев от 1993 г., в което той от първо лице свидетелства как „още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа“. И в жест на самопокаяние Любомир Далчев пита на свой ред: и сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението? Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители.
Ала дълготърпеливият български народ приема подобна гавра. Но най-голям срив в паметта като че ли настъпва днес. Отиват си както строителите, така и жертвите на комунизма, а техните деца и внуци, с малки изключения, не помнят или предпочитат да не помнят. Става дума обаче за „лицето на София“, което е и „лицето на нацията“. А нацията, според формулата на френския историк Паскал Орие, е тъкмо памет. Най-вече памет.
Ето защо е възмутително как след важната „пролука“ в казуса – смяната на собствеността на ПСА от публична държавна в частна държавна собственост – областната управа отново започна да тупа топката. Областният управител Вяра Тодева ни уведоми със становище как „към днешна дата областната администрация не може да се ангажира с конкретен срок за финализиране на проекта в рамките на тази година“. С което ни казва какво? Да чакаме пак с години, докато накрая плочите на монумента не започнат да падат сами и не убият някого? Това ли е „българското решение“? Слава Богу, че кметът на община „Средец“ Трайчо Трайков, ангажиран с каузата на паметта, обяви, че ще огради паметника за „ремонтно-демонтажни дейности“. Независимо от „ретро-отбраната“ на рехавите защитници на МОЧА в лицето на „Левицата“ и на „Възраждане“.
И защо е всичко това? Заради извечната българска зависимост от Кремъл? И това, разбира се, но в основата на всичко в момента са местните избори. Оттук и поредното „леко снишаване“ – да не дразним „тези“, да сме добре и с „онези“…
А кога, ако не около местните избори, трябва да се говори (и действа) по всички болезнени „общи места“ в София? По инфраструктурата и ремонтите, по почистването на града, чистотата на въздуха и користните схеми зад много от изброеното?
Както и по „местата на паметта“, те също са важни. За София, а и за цяла България. Защото, по формулата на моя учител, големия френски историк Пиер Нора, тъкмо тези „места на памет“ ни дават възможността да разберем кои сме и то в светлината на онова, което не сме.
* * *
Затова всеки ден минавам край МОЧА. Като знак на вътрешна съпротива и на битка за националното ни достойнство. Повярвайте ми, не е никак лесно, още повече че там се говорят невероятни глупости. Преди две вечери станах свидетел на ожесточен спор между кинорежисьора Огнян Гелинов и някакъв младеж, който виждайки ме, директно дойде да ми заяви, че е богослов, историк и още не знам си какъв, а бил тук, за да брани „паметника на русите, племе, което имало своя държава още от II в.“. Не попитах преди или след Христа, защото дискусията ми се видя безнадеждна. Клета майка България!
Снощи обаче проведох реална дискусия, което просто не е за вярване. Приближих се към сенниците със знаците на „Левицата“ и на „възражданците“ с намерението да направя няколко снимки, когато отвътре се разнесе гласът на Мая Манолова. Явно попаднах на нейната „смяна“ – трима нейни сподвижници и един на Костадин Костадинов.
Беше още жежко. Цял ден слънцето напича каменната пустош пред паметника, тъй като зеленината на някогашната Княжеска градина е прогонена в периферията. Затова „ретро-отбраната“ на монумента в търсене на глътка свежест тъкмо посягаше към газираните напитки. Изненадах се от бутилките „кока кола“, напитката на американския империализъм. И споделих учудването си на глас, което леко изнерви Мая Манолова, която реши, че съм дошъл, за да ги провокирам.
Със спокоен тон им разказах за карикатурите в съветския „Крокодил“ или в нашенския „Стършел“ през 50-те – когато издигат МОЧА – за това как пияни американски моряци се дрогират с „кока кола“ (производна на кокаина). Това доста учуди двамата по-възрастните „отбранители“ и единият строго и със съмнение в гласа ме попита къде съм чел тези неща. Не си ли измислям? Боже опази! Покойният ни голям карикатурист Теню Пиндарев малко след падането на Стената направи своя ретроспективна изложба, където на цяла стена извади собствените си карикатури срещу „кока-колата“. За да се знае и помни какво е било. А ако не ми вярват – да гледат филма на Евгения Атанасова и Ирина Недева „Една студена Кока кола през Студената война“, има го в интернет, там цялата тази история е разказана великолепно.
Настъпи мълчание. Един от по-младите „отбранители“ на паметника ме попита кой съм и бих ли се включил в ремонта, ако ми се плати.
Представих се и обясних, че съм за демонтажа – не за разрушаването на скулптурните композиции (становището на групата „на чакъл“), а за пренасянето им в парк на тоталитаризма. За което pro bono съм готов да положа съответните граждански усилия. Разясних им какво е моето виждане – че цялата тази „монументална пропаганда“ е най-добре да се групира около Братската могила, която е в близост и където има достатъчно място (много повече, отколкото в т.нар. Музей на социалистическото изкуство). Сталинистките композиции там ще си пасват идеално. „Тройката с Шпагина“ идеално ще се вмести на гърба на могилата костница – има достатъчно място. Тези дни го обиколих и се убедих с очите си. А двата орелефа спокойно могат да се поместят отпред.
Всичко това – за да не се превръща „мястото на паметта“ в ново пропагандно „съветско капище“ – ще се съпътства от обяснителни табели на няколко езика и аудио-разходка, достъпна чрез посочен номер на мобилен оператор.
Мая Манолова изслуша иконоборческата ми идея, но изведнъж кипна и излезе от сенника. Каза, че нямало да допусне „градската десница“ да използва паметника точно сега, по време на местните избори. Нямало да допусне да се подменят истинските проблеми на София (цитирам по памет и максимално коректно този наш публичен разговор). И тя изброи някои от тях: ремонтите, корупционните схеми за боклука, интересите на разни вълци и лисици…
– Това го разбирам, намесих се аз, но защо решихте да водите битката тук? За да зарадвате г-жа Митрофанова и Кремъл?
– Аз – отвърна ми тя – за разлика от някои други никога не съм ходила в руското посолство.
– Но сте тук заедно с „Възраждане“! А къде е Корнелия Нинова? Защо БСП не брани паметника?
Мълчание. Последва втори речитатив за проблемите на София и занемарата на всичко, дори на това място. Със заканата – нека ни изгонят оттук, както някога от „Орлов мост“, пък ще видим…
Един от нейните съмишленици ме попита за съдбата на съветските паметници в други страни. Обясних им, че този е български. И че ние решаваме каква да бъде съдбата му. А не г-жа Митрофанова, която през 2021 г. имаше наглостта да поиска (чрез областния управител от „Атака“ Николай Пехливанов) дори земята под него за безсрочно и безвъзмездно ползване. В източноевропейските страни подобни съветски паметници отдавна са в музеите. Само в Германия и Австрия е по-различно – по обясними причини.
Трябва да кажа, че дискусията протече миролюбиво. Представителят на „възражденците“ изобщо не взе думата. А Мая Манолова дори изрази в края на разговора ни леко съжаление, че може би е действала емоционално, но пак повтори, че именно тук ще даде битка на „градската десница“, която избягвала да произнесе името на Фандъкова и искала да потули всичко под камъните на монумента.
Залогът е политически, каза ми тя накрая. Въпросът е как разбираме политическото. Нашият сънародник Цветан Тодоров често цитира една мисъл на Плутарх, че политиката се определя като това, което снема от омразата нейната дълговечност, а не като онова, което подчинява миналото на настоящето в името на някакви краткосрочни цели.
Доколкото си спомням още през 2013 г. Столичната община възнамеряваше да организира международен конкурс за „доизграждане и развитие на публичните пространства на територията на Княжеската градина“. Участвал съм в обществена дискусия по темата и мисля, че на този конкурс отдавна му е дошло времето.
Знам, че бъдещото демонтиране на МОЧА ще провокира нови гигантомански апетити за всякакви начинания (с използването на постамента). Ако гражданите на столицата решат на това място въобще да има някакъв паметник (за което е необходимо допитване), единственият смислен проект за мен си остава този на големия български скулптор Александър Дяков. Неговият замисъл включва премахването на постамента и поставянето там на ръка, събрана в жест на молитва. И покаяние.
Единственото възможно решение след този срамен паметник на колективното ни унижение като нация.
