Трябва да си с акъла си, а и да живееш повече от сто години, за да го забележиш.
Третата Българска държава е ротация на вносни тоталитаризми и нито крачка напред в държавотворчеството.
Най-къс беше фашизмът. Европейска марка, опит за модерност, завършила на бунището на историята.
Там дори не е осъществен междубългарски разговор за средствата и целта.
Два пъти по-дълъг от него период беше социализма, обречен на инертна несвършеност, колективна дебилизация и вопиюща липса на естетика. Почти толкова ни трае и демокрацията - лутане в чуждите интереси, за да ги припознаем, отрицателна селекция и отказ от суверенитет. Зловеща работа.
Малка скоба - при всеки обществен строй се твърди, че “ сега сме най-добре”, откогато и да било.
Помислете защо е така. Защо нито един модел за 100 години не даде резултат, а ако някой от тези модели е дал в някаква сфера резултат, той той е бил сринат от следващия модел.
Имам отговор. Моделите у нас не работят, защото ние ползваме новия внос на обществен строй само за едно - за да попречим нещо на съседа си.
“Съсед” може да заместите с други думи - колега, съгражданин, българин. Често някой непознат. Много често някой работещ Опенхаймер от Казичене, който никога не става Опенхаймер тук.
Подчертайте тук.
Адът, това е другият българин. Друг ад няма.
Има маса, която мълчи докато отделни индивиди се саморазправят.
Но най-доброто българско средство за саморазправа ще си остане обществения строй, общественика-идиот, овластения отвън партиен апаратчик, облечен с идеологическа дреха и въоръжен с медия - от телеграф, през вестник до светещ екран - наречете го както решите този човек. Той е проклятието ни.
В бульона на свободата, справедливостта, просперитета и националното развитие плуват космите и насекомите на недобронамерието и недоброжелателството на българин към българин, облечени в лозунгите на епохата. Авточистка, вендета на сервитьорите, проститутна правда.
И в ротацията на тоталитаризми - никакъв общ напредък. Нула. Относителен комфорт за гаулайтерите и спекулантите - до следващата ротация.
Няма дума за това. А трябва.
Мартин Карбовски
