За българския гражданин, който често е упрекван в липса на съпричастност към случващото се наоколо, не е лесно да гледа телевизия. Или дори – да стои в социални мрежи като Фейсбук.

Всеки ден оттам го заливат призиви за оказване на помощ на хора в беда, среща директни или косвени упреци, че бездейства спрямо ситуацията. Болни деца или възрастни, недоимък, рушащи се институции – всичко това напомня, че човешки съдби са хванати в капан и очакват съчувствие. И донякъде го получават, но може би не съвсем.

Какво значи да съчувстваме на другите, защо не е лесно да почувстваме нечия болка? „Градивни“ли са въображението и безпокойството за съдбата на другите? Докъде може да ни отведат?

Съчувствието и въображението са свързани дотолкова, доколкото, за да разберем какво се случва под кожата на даден човек, ние трябва да се “вживеем” в ситуацията му. Въображение е нужно и да си представим каква би била занапред, или каква е била съдбата на този, към когото сме съпричастни. За чувствителния човек светът може да се превърне в агония, понеже той го изживява дълбоко. Затова и в повечето случаи въображението ни за това какво може да стане с нас или с другите остава в (без)изходна позиция и не реализира потенциала си. Това е така, понеже, дори и да е в досег с радостта и красотата (според символистите например), въображението твърде често граничи и с тревожността. Ние, от своя страна, очевидно сме наясно с това, и може би това е причината рядко да си позволяваме да пуснем същото това въображение на свобода. Това особено много важи за възможността да го използваме, мислейки за съдбата или за положението на другите. И донякъде опасността от това безпокойство обяснява защо невинаги сме социално съпричастни същества, каквито на теория би трябвало да бъдем.

Легналият на тротоара

Следва истинска история. Представете си люта зима, малко преди Коледа (на подобни истории им подхожда да се случват и покрай Коледните празници). Слизайки от такси, на самия ъгъл на улицата, вие се натъквате на бездомник, който е в нетрезво и доста безпомощно състояние. Температурите навън са наистина ниски, повечето хора задминават легналия на тротоара човек, но вие и още няколко души сте изключение, спирате край него. Донякъде сте доволни от себе си, но в този момент все пак повече мислите за него самия, а не за своето благородство. Опитвате да стоплите видимо премръзналите му ръце с чаша чай или с ръкавиците си. Отивате и се връщате с одеало, за да го загърнете, опитвайки да го спасите от реалната опасност да измръзне. Повикали сте линейка, но диспечерите са отказали да го вземат. Обяснили са, че капацитетът на мястото, където приемат хора в алкохолно опиянение, в момента е запълнен. Обадили сте се дори на полицията, но оттам идват и си тръгват, свивайки рамене. Причината – не знаят как да процедират със случая. Нека си представим за момент как вечерта всеки един от тези хора, които са си отишли или са задминали проснатия на земята човек, се поддава на въображението си. Малко преди заспиване те си представят хипотетичните последици от своето действие или бездействие. Не биха ли обезумели тези хора, ако доведат до край въображаемата конструкция за това какво може да се е случило с този човек? Ще започнат ли въобще да се притесняват и да се замислят за “ефекта на пеперудата”?

Междувременно, нека се върнем към човека, който лежи в алкохолно опиянение на студа. От указателя на телефона намирате негови близки, включително може би бившата му жена, която категорично дава да се разбере, че няма желание да се включи в акцията. Никой от хората, на които се обаждате, не откликва, и в крайна сметка този човек остава във вашите ръце. Ръцете на няколко непознати.

Според описаното дотук, на практика вече сте опитали почти всичко, за да помогнете на измръзващия човек, но то не е достатъчно. Накрая, притеснени, че той може да измръзне, а и разбирайки, че вие самите вече измръзвате, с още няколко души го хващате под мишница и го качвате на минаващ тролей. През прозореца виждате от отвън, че той, все пак вече поне малко посъживен и пораздвижен, успява да се задържи прав на седалката. Дошъл на себе си, той дори ви поглежда ококорено, с израз на лека изненада. Донякъде ви олеква, че в момента е на топло място, и дори му махвате с ръка, докато тролеят заминава. Впоследствие обаче е възможно въображението да започне да работи усилено. Какво ще се случи, когато тролеят стигне последната спирка? Ще се прояви ли като достатъчно милосърден ватманът, за да не го свали, да не остави полупияния навън на студа? Дали този човек, към момента на пристигане на спирката, вече е успял да се раздвижи, и бил ли е способен да върви самостоятелно?

Колкото повече ни е грижа за определена общност, за някое отделно същество във или извън нея, толкова повече се доближаваме до болката. В резултат на това разбира се, започваме да се безпокоим. Става ни дискомфортно. Също така, започваме да изпитваме неудовлетворение, усещане, че не сме проявили достатъчно усилие, дори и ако сме помогнали. Имаме усещане, че, макар и помогнали, не можем да изведем това усилие докрай, да помогнем окончателно. Също така, вече познаваме хората, с които сме осъществили досег, и започваме с безпокойство да си представяме какво е възможно да им се случи занапред.

Безразличието

Още една ситуация. Срещаме непознат сляп човек пред църква. Той много иска да влезе вътре, но стълбите, водещи към нея, го спират. Ние можем да го въведем вътре, да му помогнем да запали свещ, и след това – да го изпратим до автобусна спирка, от която да вземе транспорт за вкъщи. Нямаме обаче физическата, а най-често – и житейска, както и психологическа възможност, да прекараме цял ден с него. Помагащият човек винаги е в някаква степен безпомощен, защото не е способен да помогне докрай. Той може само да осветли един житейски фрагмент. И все пак, най-безпомощен от всички остава този, който дори не е опитал да помогне. И в случай на проявено от нас безразличие винаги рискуваме въображението ни да ни накаже много по-силно, отколкото сме предполагали. „Какво ли е станало с този човек?“, е много неприятен в същината си въпрос. И потенциално може да ни отведе до много страшни места, просто защото сме изгубили твърде рано поглед към случващото се, изпуснали сме възможността да подкрепим някого.

Стана дума, че въображението и съчувствието имат връзка. Но безпокойството и въображението също са стари познайници. Много често способността ни да си въобразяваме съдбата на хора в беда остава в латентно състояние поради страха ни да изпитаме болка и безпокойство. Това, само по себе си, е защитен механизъм. Защото, какво ще стане с нас, ако започнем да се питаме дали чрез неволното си бездействие, или дори – действие, сме навредили на някого? Да си задаваме въпроса достатъчна ли е била помощта ни?

Защо всъщност се пазим толкова от това да сме чувстващи същества, да използваме въображението си с цел да си представим последиците от нашите действия? Най-логичното обяснение е, че това да си представим доколко сме помогнали или не сме помогнали може да е опасно начинание. Страшно е да осъзнаем, че дори с малки постъпки можем да повлияем на реалността в степен, за каквато дори и не сме подозирали. Това осъзнаване граничи със стъписване, поради неограничените последици на това, което ни се случва и на това, което ние “случваме”.

Бързащата линейка и протегналия ръка просяк

Както стана дума, човек избягва да си представя как е повлиял на обкръжаващото с бездействие или действие. Ние като че ли предпочитаме да мислим, че сами не можем да променим кой знае какво. И ако се хвърлим в дълбините на това да си представяме хипотетичните последици от действията си като част от някаква колективна общност, е възможно да започнем да се безпокоим твърде много. Ако дори прекалим в това си начинание.

Представете си какво ще стане, ако започнем да се тревожим например дали сме постъпили добре, пресичайки пред линейка, макар и на зелено, вместо да настояваме да я пропуснем пред себе си. Защото, какво ако за някой, който в този момент очаква тази линейка, всяка секунда има критично значение? И може би, докато сме стъпвали с крака си на пешеходната пътека, по същото това време там някъде е имало човек в безпомощно състояние, може би жертва на инсулт, и в същия този миг невроните му са изпогивали със стотици (хиляди?!) в секунда. Потенциално това е възможно, защото, както пише още Бодлер, възможността (б.а. за нещо да се случи) е една от „областите на истината“.

А какви са възможните последици от това да задминем, разсеяно или не, просяк, без да му дадем поисканите дребни пари? Дали хипотетично същата вечер той може да се отчае, и – притиснат от глада, да се хвърли от някое високо място, защото не вижда надежда за себе си. От друга страна, какво може да се случи, ако му дадем пари, а човекът ни се стори склонен към злоупотреба с алкохол? Наистина, последното може да е внушение, съвсем не всички просяци имат проблеми с алкохола, и това да не дадем пари в случая може да е само оправдание.

Припомнихме си това, което вече знаем. Колкото повече помагаме на някого, толкова по-емоционално се свързваме с този човек, и толкова повече започваме да се безпокоим за него. И това не е нещо ново.

Спестяването на излишни тревоги

„Въображението е окото на душата“, пише един френски моралист от XVIII в. на име Жозеф Жубер. Шопенхауер пък смята, че състраданието прави възможно “отъждествяването на една особа с друга, непознати помежду си”, за което със сигурност е нужно въображение. Руският мистик Соловьов от своя страна е убеден, че състраданието е фундамент на нравственото ни отношение към другите. Въобще, и моралисти, и поети, винаги са имали респект към въображението.

В книжната колекция с писма “Салон 1859” Бодлер говори за въображението с почти религиозен унес. Той разграничава една много особена разновидност, която нарича “градивно въображение“и която според него притежава силата да синтезира преживяното.

“Под въображение нямам предвид просто обяснение на общото понятие, подразбиращо се от тази много злоупотребявана дума […], а градивното въображение, което е много по-висша функция и което, доколкото човек е създаден по подобие на Бога, има далечна връзка с онази възвишена сила, чрез която Творецът проектира, създава и поддържа своята вселена”, пише Бодлер.

Може би не е изненадващо, че според интуитивния поет отсъствието на въображение е равносилно на отсъствие на морал. Според него тази божествена “способност” ни помага да смелим и да трансформираме ежедневните ни преживявания, променяйки ги в символи и образи, като това има едновременно естетически и нравствен смисъл.

Като човешки същества ние не желаем да се безпокоим. Много често умишлено избягваме да се тревожим за други хора, особено пък за непознати, с цел да си спестим излишни тревоги. За съжаление или не обаче, безпокойството ни, както и въображението, са винаги налице, каквото и да правим. И те са потенциално опасни – не само в случай на бездействие, но както стана дума – и при наличие на съпричастност. Но защо, и как точно, се случва това?Отново стигаме до парадокса – дори да сме помогнали на някого, ние не се успокояваме от факта, че сме оказали вид подкрепа. Напротив – все още се тревожим за човека, дори повече.

Остава отворен въпросът – искаме ли да живеем осъзнато, пускайки въображението си и мисълта си в посока на другите? Или предпочитаме да рискуваме и да приспиваме сетивата си за възможното съчувствие, с цел да предотвратим тревожността? Вторият сценарий изглежда по-привлекателен, но всъщност не е. Той напомня на ситуацията на човек, който отлага да отиде на лекар, тъй като се страхува, че има начални симптоми на, да кажем, рак на стомаха. Докато отлага посещението и самото лечение обаче, болестта се задълбочава. И когато в един момент стане наистина неприятно и сме принудени да отидем, то медицинското лице вече ни гледа укорително, защото сме пропуснали да (си) окажем помощ навреме.

Може би е крайно време да направим аналогия въз основа на този пример с лекаря. Когато се грижим за другите, когато се безпокоим за тях, всъщност освен че помагаме на тях, лекуваме себе си. Последното е страничен, но важен ефект, защото така без да искаме всъщност полагаме грижи за човешкото в нас, което иначе ежедневно страда от нашето безразличие. И от липсата на въображение.