Демокрацията, в която за моя радост и за нерадост на милиони мои сънародници от трийсетина години насам живеем, е деликатна материя.
Впрочем ние не живеем, а по-скоро пребиваваме в демокрация, фигурираме и вегетираме, съществуваме като свободни граждани, неосъзнали и неосмислили свободата си. Ние попривикнахме, свикнахме с демокрацията така, както навремето с робството бяхме свикнали. И неусетно започнахме да я възприемаме като даденост, лекомислено забравяйки, че тя, за разлика от диктатурата, е не състояние, а процес; не статичност, а динамичност; не фактор, а явление; не дар, а отговорност. Доколкото родната демокрация бе не извоювана от нас самите, не изстрадана и заплатена с наши собствени усилия и рискове, а връчена ни свише, поднесена ни на тепсия от развоя на външни и обективни, независещи и почти неповлияни от нас събития и сили, тя като че ли позагуби стойност в собствените ни очи. За сметка на диктатурата, чиято стойност пък с времето нарасна. Една диктатура, подхранвана от нашето дългогодишно, почти полувековно гражданско безучастие, и една демокрация, подкопавана от същото безучастие. Защото гражданското безучастие е двояко – то обслужва робството със закономерността, с която громи свободата. Тъкмо тази му двоякост детерминира днешното ни отношение и към тоталитаризма, и към унаследилата го демокрация. Нещата са реципрочни: ние не сме достатъчно демократични, защото сме се вкопчили в комунистическото си минало, а сме се вкопчили в комунистическото си минало, защото не сме се себеосъзнали като демократи.
Докато в зората на демократизирането ни никой, дори ветераните от неокомунистическата ни БСП, не тъгуваха открито по тоталитаризма, докато в онези родоначални времена, в които се разграждаха основите на еднопартийния деспотизъм, всички политически сили и милионите им привърженици бързаха единодушно и показно да се разграничат от комунистическото наследство, с времето те започнаха неусетно да се приспособяват и приобщават обратно към него. Приспособяваха се и се приобщаваха отначало гузничко, тихичко и тайничко, почти подмолно, а година след година и мандат след мандат – все по-открито и по-открито. А днес вече го правят с демонстративната гордост, с която горят по демонстрациите и митингите си знамената на ЕС и САЩ и развяват бодро руския национален флаг. Една бодрост, която вдъхновява масите, а мен хвърля в тих ужас. И така, вдъхновение след вдъхновение и ужас след ужас, чак до ден днешен, когато и медиите, и мрежите преливат от сантиментална мазохистична носталгия по добрите стари времена с всичките им измамни блаженства и мними добродетели. А аз чудом се чудя защо и как през последните три десетилетия обществените процеси на родна земя се стекоха така, че докато през първите години на промените принадлежността към комунистическата кауза се оказа губеща карта, в ден днешен неокомунизмът ти обезпечава сериозни предпоставки за политическа, а оттам и за икономическа, кариера. Макар че, позамисли ли се човек, много за чудене няма.
Първото обяснение се крие в избирателното отношение, в селективността на човешката памет. Която е склонна да забравя и омаловажава негативите, колкото и фрапантни да са те, да фаворизира позитивите, колкото и мними, колкото и измамни да са те. Издевателствата на комунистическия тоталитаризъм бяха живи в спомена ни краткосрочно, само докато времето неусетно заличи отвращението ни от еднопартийния терор, на който всички ние бяхме подвластни. Защото спомените, и особено гражданските спомени, са коварни: те не само документират, а и интерпретират; не само съхраняват действителността такава, каквато е, а и я пренагласят и пресъздават такава, каквато не е, каквато ние, съвременните интепретататори, бихме предпочели да я видим.
Така се зародиха и така укрепнаха легендите за социалната сигурност на комунистическата държава, за стерилния, прочистен със силата на държавната власт от пороци и издевателства свят, за справедливото разпределение на благата. За каква сигурност може да става дума, след като за един плахо прошепнат политически виц могат да те арестуват и пребият в кварталния милиционерски участък, а всеки (съсед, колега, че и роднина) може да драсне по твой адрес поименен или анонимен донос, с който не само да ти провали кариерата, а и да те изпрати зад решетките? За каква икономическа национална сигурност можем да говорим, след като само в рамките на няколко десетилетия тоталитарната ни държава бе изправена трикратно пред фалит и трикратно я спасява с щедри кредити не великият братски Съветски съюз, а класовият враг – проклетият Запад. За какво социално равенство бленувахме, след като партийно-правителственият елит консумираше ден след ден безчет номенклатурни привилегии, докато ние, редовите творци на благата, работихме до изнемогваме, за да финансираме тези привилегии? Докато партийните апаратчици обикаляха на държавни, сиреч на наши собствени, разноски целия широк и пъстър свят и препускаха от резиденция на резиденция (резиденции, също градени с нашия обезценен и ограбен труд), нас ни разстрелваха на граничната полоса, дръзнем ли да я прекрачим. А посмеем ли да се черкуваме или да слушаме прокълнатите като вражески задгранични радиостанции, рискувахме и служебната си кариера, и местожителството си, и работното си място, и мястото си в университета. Никога в хилядолетната ни история, включая всички робства и премеждия, ние, българите, не сме живели в по-несправедлив, в по-свиреп и мракобеснически свят от света на тоталитаризма. Да тъгуваш по този извратен свят, е не само нелогично – и патологично, и мазохистично е.
Тази ни неутешима общонародна носталгия закономерно доведе до разцвет на неокомунизма – от една страна – и до зараждането на един примитивен, шовинистичен и почвенически национален манталитет – от друга. Манталитет, който не само поквари нравите и варваризира вътрешнополитическия климат, а и ни дистанцира от Запада, от целия цивилизован свят ни отчужди. За да ни приобщи към последната колективистична и олигархична империя – руската. Унаследеното от вековете и прерастващото ден след ден пред очите ни в русоидство родно русофилство е пуснало междувременно дълбоки корени в националното ни съзнание – и тези корени са отровни.
Какво да се прави тогава ли? Ами да изоставим унаследеното си митично мислене и да го заменим с аналитично. Няма да е леко и няма да стане с вълшебна пръчка, но е крайно време да осъзнаем, че легендите и митовете, хиперболите и алегориите са несъмнено наше богатство, те са добре дошли във фолклора, в изкуството и литературата, но в политическата сфера те са пагубни. В нашите технократични времена модерна политика се гради под върховенството на разума – не на преданията и сказанията. С хиперболи и химери се поддържат само авторитарните режими – не и парламентарните демокрации. Така че не осъзнаем ли тези прости истини, продължаваме ли да подхранваме тщеславието си с легенди за едно мнимо историческо величие, подготвяме нищожеството на собственото си бъдеще.
