Разказ на лекаря Стоян Петров, приел в старозагорската Спешна помощ Дебора, нарязаното момиче:
„Непрекъснато ме питаше: „Нали няма да умра?“. Споделя още, че в дългогодишната си практика за първи път виждал такова нещо – хладнокръвна жестокост, методично нараняваща плътта на жертвата: разрез след разрез, разрез след разрез, разрез след разрез… Представете си го: надвесен над нея с някакво перверзно удоволствие реже плътта ѝ. По право…
Повредената душа
Действие не на охранител, а на палач: сякаш девойката е осъдена от някой мизогинен съд да изтърпи заслужено наказание с нищо неоправдано провинение; наказание обаче отсъдено самоволно, по прищявка, не от оторизиран държавен орган. Така някога са четвъртосвали особено опасните престъпници: първоначално им нанасяли такива рани, които да не доведат до смърт, та да усетят колкото се може по-силно и по-неизбежно мъчителната горчилка на умирането. Да усетят със съзнанието си, с ума си: кой може да каже – съдии, прокурор – дали жертвата на деянието не е усещала същото? Прочее в „Непростимо“, гениалния филм, Клинт Истууд разказва точно такава история за обезобразено по самоволна прищявка жена. Както и тя, така и Дебора се е оказала очи в очи със смъртта, явила се като 26-годишен мъж с татуировка „Свобода или смърт“. Сякаш един нов Кочо, който „ножът си извади кървав из гърди ѝ“ Да, ама не, съвсем не борец за свобода, а по-скоро башибозук-насилник; Адил ага Тъмръшлията от Стара Загора, пристигнал с целия си садистичен мозък да всява страх и трепет, ужас и вцепенение…
И това е, което не отчитат разните му там юридически квалификации дали лека или средна е нанесената телесна повреда и което задължително трябва да отчетат депутатите на 7 август, когато ще се събират да внасят промени в Наказателния кодекс – психическата травма. Защото – ако погледнем от този ъгъл, насилието не иска просто да те нарани физически, насилието иска да те сломи психически. Да порази и повреди душата ти, да я сгъне и скъса като салфетка. Да те подчини и да те превърне в бездушна кукла, която покорно изпълнява всяко твое желание и трепери от страх само като те види. Нараненото момиче не излиза от дома си, скрило се от хорските очи, не се появява пред камери и микрофони – защо? Ами защото психиката ѝ е порутена, разбита отвсякъде, а това – откъдето и да го погледнеш, си е тежка психическа травма, довеждане до трайна инвалидност, която може и да не е с телесни измерения, но е с душевни. За такива случаи не е достатъчно само да се вземе предвид нарушаването целостта на тялото, задължително е, но наистина абсолютно задължително трябва да се вземе предвид и извършеното разрушение на психическото здраве. Което при по-сериозни последствия може да доведе до самоубийство, не дай, Боже!, – но дори и да не, във всички случаи личностната цялост е съсипана. Не, не болката е целта на насилника, страхът е, страхът и унижението, а те съвсем не се отбелязват от закона, който по съвсем формален начин набляга единствено на плътското…
Повредената фамилия
Такива грозни събития показват, че българското общество е болно в главата, че тъкмо за там трябва да се изнамерят онези мерки, които да излекуват изкривеното му съзнание. Мисля си например защо медиите не откриха родителите на насилника – да ги покажат пред целокупна България и да ги попитат без заобикалки как така са възпитали (възпитали?!) такова изкорубено от съвест изчадие. Защото нали си даваме сметка, че когато се е родил, този Георги не е бил извергът, който днес виждаме, а вероятно някакво розовобузесто бебе, ревящо за майчина ласка и за бащина усмивка и вземане на ръце. Ала правили ли са го? Майчина ласка ли е срещал или по-скоро лоша дума и наказване в ъгъла? Бащина прегръдка ли е намирал или по-скоро шамари и псувни? За появата на подобни лишени от съчувствие екземпляри огромна вина носи семейството: ако там нещата са повредени, няма как тази повреда да не се пренесе върху отрочето. Нерадостен е изводът: има нещо не както трябва в българското семейство, след като толкова много са отрасналите в тях деца, за които не съпричастието и любовта към другия, а унижението и поругаването на другия са начинът, по който трябва да се държиш, за да се чувстваш значим и със самочувствие. Един мутренски модел на поведение, при който агресията се е превърнала в норма, заплашителната дума – в единствено правилната, а посягането – все едно е „добър ден“. Да, социалната среда е важна, вярно е също, че не е особено читава, но ако родителите са на място, тя няма да има значение, значение ще има техният пример. Отговорността на семейството е най-висока и съм сигурен, че точно тук семейството не е било на висотата на своята отговорност. И затова смятам за задължително да се иде при тях, за да се попитат, че да разберем: Защо синът ви е такъв негодник? Какво направихте (или какво не направихте), за да стане негодника, който е?
Пледирам за отговорност и на семейството (на всяко семейство), защото иначе няма как да стане – каквито и закони да приеме Народното събрание, колкото и да се завишат наказанията, ако във фамилията не се поправят нещата, нищо няма с успех да се поправи. Слава Богу, протестите на 31 юли показаха, че все пак повечето българи са расли в свестни семейства, в които не насилието и омразата, а взаимната привързаност и любов са ценност. А при другите е необходима превенция, необходими са такива мерки, които да пресичат в зародиш превръщането на едно някога невинно и симпатично малко момченце в днешен безжалостен и бездушен садист. Психологическата помощ е важна, изключително важна: има достатъчно психолози в училищата, които да се заемат с проблема. Обща е грижата – на семейството, на училището, на обществото, защото насилникът не се ражда, насилникът се създава. Той е наш продукт, на всички нас, затова за премахването му едно заседание на Народното събрание няма да свърши работа. Трябва постоянно, систематично усилие срещу насилието, защото единствено така ще се изпълни онзи инак отчаян повик: „Нито една повече!“.
Повредите са всеобщи и тежки, много-много тежки…
