Онзи ден Вили Лилков обяви своя политически формат за явяване на кметските избори, пък и за по-нататък (на което сякаш Лилков държи повече), назовавайки го с името „Синя София“.
Веднага му опонираха: „Аман от тая синя идея! Кой все още я помни? Само изкопаеми като теб!“. Любознателни журналисти попитаха: „Защо пък „Синя София“, какво значи, какво символизира?“. И тъй като не видях някой да даде изчерпателен отговор на този въпрос, ще опитам аз, с което ви каня на кратка, но поучителна разходка в света на символите.
В политиката синьото символизира преди всичко дясното. В момента българската десница е ГЕРБ, каквото и да разправя левицата, самата тя мъчеща се да мине за божем десница. Дали една партия е дясна се определя от 1.) нейната идеологии, 2.) нейната политика и 3.) нейните избиратели. Защото дясна партия може да значи обединение от десни политици, но би могло и да означава и обединение, за което гласуват десни хора.
Посттоталитарната десница – всички граждани, които се обявиха през 90-те за окончателно и необратимо скъсване с проклятието на комунизма, – с разпадането на СДС се раздели на две – СДС и ДСБ. Огромната част от гласоподавателите на СДС се насочиха към ГЕРБ, а тези на ДСБ останаха лоялни на Костовата партия, дори когато тя с готовност се вля в новата културно-марксическа левица. Днес и в двете групи гласоподаватели има разочарование по различни причини и мнозина се оглеждат за друг десен проект, запазил класическата автентичност на 90-те. Но да се върнем на дясното и синьото.
Дясното е синьо – колкото е по-близо до центъра, толкова е по-светло, и съответно колкото повече се отдалечава в посока надясно, толкова по-наситено става. По този начин чрез концентрацията на признака „синьост“ се символизира и степента на качеството „дясност“.
От своя страна дясното, също както и синьото, си има строго определено значение. Приема се, че политическото разделение на ляво и дясно започва от френското Национално учредително събрание, съставено през 1789, няколко дни след превземането на Бастилията. Тогава от лявата страна на председателя заставали представителите на „третото съсловие“ (буржоазията), а от дясно – защитниците на аристокрацията и духовенството. Оттам „левица“ и „десница“.
Но защо пък десницата да е синя? Там е работата, че разделението на ляво и дясно в политиката е много по-старо. Още през късната Античност в Римска империя и особено в нейната източна част, условно наречена много по-късно Византия, политическият живот на гражданите е бил организиран в два полюса и четири циркови партии. Наричат се „циркови“, защото първоначално управляват агитките и залаганията на хиподрома, но скоро проявяват влияние във всички области на обществения живот.
На двата полюса били сините (венети) и зелените (прасини). Сините изразявали интересите на аристокрацията, военните и крупните земевладелци, с което се определяли като десни, а зелените на търговците и гражданите – тоест леви. В цирка сините (разбира се) седели отдясно на императора (самият той в повечето случаи син, колкото и абсурдно да е да се разглежда автократор като привърженик на партия), – а зелените – от лявата му страна.
Другите две партии били бели (левки) и червени (русини). Цветовете на партиите дал още самият Ромул и символизирали четирите елемента – вода (сини), земя (зелени), въздух (бели) и огън (червени). Като политически партии и четирите се обособяват в Антиохия, като белите и червените – малко по-късно. В крайна сметки белите отиват отляво при зелените, а червените застават отдясно при сините. Докато синьото винаги е било цветът на дясното, то червеното невинаги се е асоциирало с лявото. В по-общ план като универсални символи синьото и червеното отговарят на небесното и на земното. Затова в иконографския канон (доколкото такъв канон съществува) и Христос, и Богородица са облечени в червено и синьо, като при Христос синя е горната дреха (божественото, небесното), която обгръща червената (човешкото, земното), а при Богородица отгоре е червената (земната), а отдолу синята (небесната). Това е така, защото у Христос Божественото слиза до човешкото, а у Богородица човешкото се издига до божественото. Но сега говорим за политика. И в този смисъл ще добавим само още едно нещо от религиозната символика – освен на земното, материалното и сетивното, червеното е символ и на сатаната заедно с черното.
Тъй че ето един твърде изчерпателен отговор на журналистическия въпрос: „Защо точно „Синя София“. Но както знаем, светът на символите е много по-сложен, многозначен и неопределен, отколкото изглежда на пръв поглед. На едно смислово ниво „синя София“ означава „дясна столица“, но на друго означава „небесна премъдрост“. Като много моля под „небе“ да не разбираме близкия космос, където Гагарин не успя да открие Бог – небето и земята са духовната и материалната страна на творението. Защо „премъдрост“?
На 25 март 1992, поради крайно невежество, Столичният общински съвет обявява 17 септември за празник на град София, защото тогава почитаме мъчениците св. София с нейните три дъщери Вяра, Надежда и Любов. Всъщност се смята, че името си градът е взел от древния храм св. Софѝя, който пък е кръстен на голямата Юстинианова „Св. Софѝя“ в Константинопол. Софѝя (Премъдрост) е едно от имената на Иисус Христос, което Той получава още като дете във връзка с един спор в синагогата, но по принцип Премъдростта е качеството на втората ипостас да бъде Логос и да прави нещата логични. Всеки град си има небесен покровител, а на София небесният покровител е самият Христос. Такива градове не са много в света.
Защо ни беше да изговорим всичко това? Какво ни интересуват причините, по които Лилков е избрал име за обединението си? Нищо особено. Полезно е обаче от време на време да се замисляме за символната, надсловесната страна на нещата, защо тя ни дава много информация освен за самите неща, и за нас, които ги наблюдаваме и участваме в тях. Това, което се мъча да кажа (без изобщо да съм сигурен, че съм прав), е че политически ориентиран – ляв или десен – човек може да стане по избор, но и да се роди такъв. Човешката природа е една – човечество. „Човечество“ не е съвкупността от всички живи човеци, не. „Човечество“ е общата природа на всички и същевременно индивидуалната природа на всеки. Както „божество“ не е един или друг бог, а едната природа на Бог – бòжество. Човек може да принадлежи на нещо още преди да се е родил. Ако успеем да се отдалечим достатъчно от себе си, ще видим, че цялата човешка история е една единствена мисъл, довела до една единствена случка.
Ако усетите политическо влечение в посока, различна от онази, която си мислите, че мислите, то най-вероятно чувате неподправения глас на истинската си природа. Обикновено този глас е прав, защото е гласът на съвестта, а гласът на съвестта не е нищо друго, освен гласът на живия Бог у всеки човек. Откъде, мислите, идва гласът на съвестта, който на всичкото отгоре често ви противоречи, а? Накратко: политическата ориентация може да е въпрос на избор, но може да се окаже и природно влечение, особено ако си се родил в синьо и обърнат надясно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
