Историята обича да се повтаря: "Левите народняци" срещу десните "добри хора" в Рим
Всяко съвпадение със съвремието и нашето собствено битие (политическо и социално) е..... неслучайно. Годината е 146-та преди раждането на Христос. Картаген, някога най-могъщият град-държава на Средиземноморието, създал търговска империя, простираща се от Либия и Малта до Испания и Мароко, е в пламъци. След три години обсада легионите на римския консул Сципион Емилиян превземат стария враг на италийската република. Картаген е унищожен до основи, засят със сол, а населението му продадено в робство. И изведнъж суровата и дисциплинирана Римска Република, дом на горди с аскетизма, патриотизма и войнствеността си мъже, става безалтернативен и безконкурентен хегемон на Средиземно море и античния свят. Богатствата заливат "Вечния град". И това е моментът, когато започва упадакът на Републиката и римската (олигархична) демокрация. Епизод, който ще се стори болезнено познат на уважаемия читател....
Социалното ядро на Рим, с което градът покорява Италия, а после и побеждава Картаген, са свободните граждани и селяни, които притежават малко земя и имот, достатъчно, за да могат те да участват в легионите (имайки предвид, че всеки легионер дотогава е трябвало сам да осигурява екипировката си, както и разбирането, че само свободен човек със собственост, може истински да милее за отечеството, защото има дял от него). Но когато Рим побеждава Картаген и става господар на Северна Африка, Испания, южна Галия (дн. Южна Франция), а почти веднага след това добавя Гърция, Македония, Епир и Пергам в западна Анатолия (дн. Западна Турция), към Италия се стичат многохилядни потоци от роби.
По конституция Рим се управлява от двама консули, Сенат и Народно събрание, в което се гласува по имуществен ценз. Фактически Сенатът е обсебил изцяло властта, а за консули се избират само хора със сериозни политически връзки и аристократичен произход. Сенаторската класа е съставена, както от патриции (аристократи), така и от плебеи (плебеите в Сената не са градски бедняци, а хора чиито предци са "натурализирани" римляни от подчинили се на Рим аристократични родове от съседни племена или новобогаташи), а за да станеш част от нея има имуществен ценз. Минимум един милион сестерции (за справка, по времето на Цезар чаша евтино вино струва около 1 сестерция, а един малък хляб 2 или 3), добро семейно положение, чисто съдебно минало, обществена репутация и уважение, а желателно и военна служба, са най-малките условия за влизане в Сената. На практика обаче, членовете му предават местата си на своите синове, внуци, племенници и други роднини, а малцина са талантливите конници (следващата класа след сенаторите, която представлява древноримските дребни и средни бизнесмени и търговци), които се добират до заветните мраморни кресла. В добрите дни на Рим, преди богатството да залее града, едно от изискванията, налагано от цензорите (магистрати, следящи за морала на Сената и гражданите), е сенаторите да не тънат в показен лукс, а конниците да са достатъчно физически здрави и слаби, че да могат да яздят кон (представете си подобно изискване за съвременните бизнесмени). Едно от най-важните изисквания впрочем, е, че сенаторите нямат право да се занимават с бизнес, търговия и лихварство. Единствените източници на доходи, които са приети за тях са земеделието и рентиерството. И това е особено важно за нашия разказ.
След като Северна Африка, Испания и Гърция са в ръцете на Републиката, сенаторската класа, която излъчва висшето военно командване на легионите, започва да се обогатява още повече от преди. Но тъй като Сенатът не може да се обогати чрез търговия и финансови операции, той почва да го прави чрез окрупняване на земеделските имоти. И в това е подпомогнат от огромните потоци евтин робски труд. В резултат на този евтин робски труд, хиляди римляни и други италийци от това, което днес бихме нарекли работническа и средна класа, започват да се разоряват, защото, разбира се, не издържат ценовата конкуренция с робите, които изискват единствено храна и място за спане. Фалиралите граждани често задлъжняват, а за да покрият дълговете си..... продават имуществото си на сенаторите, които пък искат да укропнят имотите си, за да реализират по-голяма печалба. Веднъж увеличил недвижимото си имущество под формата на ниви, гори, лозя, пасища и тнт., сенаторът, разбира се, започва да купува още роби, за да реализира още по-голяма печалба. И така се стига до един затворен порочен кръг.
Недоволният бизнес и средната класа
В допълнение към всичко това, съсловието на конниците (бизнесът на Рим, казано по модерному) започва да недоволства, че контролира финансовите и търговски операции на Републиката, но няма по-сериозна дума във властта, която е обсебена от старата патрицианска аристокрация и няколко щастливи плебейски фамилии, допуснати също до Сената (за завист на останалите конници и плебеи). Именно в този контекст започват големите социални брожения и борби в Републиката. Към тях е редно да добавим и естественото недоволство на две доста онеправдани групи.
Първата, разбира се, са стотиците хиляди роби, които са довлачени в Италия от Испания, Балканите, Галия, Анатолия, Африка, Илирия и всички други части на древния свят. Тук няма кой знае какво сложно за разбиране, защото никое човешко същество не иска да бъде "одушевен предмет". Втората такава група са италийските "съюзници" на Рим. Това са някои градове-държави в Южна Италия, особено гръцки, като Тарент, Неапол и Куме, а също и стари италийски племена, които са близки по етногенезиса си до самите римляни, но все пак различни - сред тях особено изпъкват самнитите, луканите, брутиите, марсите, волските, еквите и разбира се, етруските. Под "съюзници" Рим разбира тези жители на Италия, които са близки по култура, покорени са от Републиката или са й се подчинили и запазват минимална вътрешнополитическа автономия. В замяна на "съюза" с Републиката, тези племена и градове са длъжни да воюват за Рим, да го подпомагат финансово, но разбира се, нямат привилегиите, които имат другите жители на Италия с римско гражданство. Това естествено поражда тежко презрение и омраза, защото във всяка римска армия на всеки един римски войник се пада поне по един войник от италийските "съюзници", но за сметка на това последните нямат адекватни политически права и представителство в Републиката.
Първата робска война
Всички тези фактори - обедняваща средна класа, замогващ се и все по-дегенериращ морално Сенат, недоволни "съюзници" (фактически васали), още по-недоволни роби и конническо съсловие, което иска повече власт, водят до колосални политически и социални сътресения в Републиката.
През зимата на 138-137 пр. р. Хр. започва т.нар. "Първа робска война" в Сицилия. Водени от Евн и киликиеца Клеон, десетки хиляди робли се надигат срещу римските си и гръцки господари. Робският бунт е толкова сериозен, че робите успяват да оцелеят в сражения срещу претора Марк Перперна, а по-късно дори и срещу консулите Гай Фулвий Флак и Публий Корнелий Сципион Емилиан. Друг е въпросът, че неадекватните инструкции на Сената пречат на военните да свършат работата си в Сицилия. В крайна сметка след 6 години, през 132-ра въстанието е потушено от консула Публий Рутилий, но то е голяма индикация за предстоящите социални брожения, както и че нещо в социалната структура на Републиката, превърнала се в неформална империя, не е наред.
Братята Гракхи, опитът за преразпределение на земята и социалната реформа
В този контекст се появяват братята Гракхи. Тиберий Семпроний Гракх и брат му Гай Семпроний Гракх са млади и амбициозни благородници, получили добро римско възпитание и образование. Тиберий е участвал и в последната война срещу Картаген, а освен това се е сражавал и в Испания, което е неформално, но задължително условие, за да може един човек да направи политическа кариера в Рим. За разлика от другите аристократи, братята Гракхи прозират един прост, но плашещ факт - Републиката умира и е на прага на социален взрив по споменатите по горе причини. За Рим започва да става трудно дори да окомплектова легионите си с войници, защото има все по-малко имотни граждани в гражданските списъци, а на всичкото отгоре, ветераните от многобройните войни не са добър пример за достойно пенсиониране, защото най-често просят по улиците на италийските градове.
Ето защо, Тиберий Гракх се кандидатира за народен трибун (магистрат, който на теория представлява плебеите и има право да предлага законодателни инициативи, както и да налага вето на решения на Сената). Програмата му е амбициозна и включва разпределянето на ager publicus (обществената/държавна земя) между градските бедни на Рим, както и между военните ветерани, а също така и редица други реформи.
По това време обществената земя или пустее, или незаконно се преразпределя между хора от сенаторската класа, а също и спекуланти, които често по различни незаконни методи гонят селяните от имотите им, за да ги присвоят и да ги обработват с евтиния робски труд. Загубилите имотите си селяни бягат в градовете и особено в Рим и се превръщат в това, което хилядолетия по-късно Карл Маркс би нарекъл пролетариат. А на всичкото отгоре, заради целия този процес, римските легиони не могат да се попълват със здрави и имотни селски наборници, защото задължителните условия за служба в армията, както вече споменахме са, да имаш имот.
Гракхите не са социалисти на Античността, макар че може би имат подобен уклон поне частично. Те са преди всичко мъдри аристократи, които разбират, че Републиката не може да оцелее без войници, без средна класа и с огромни тълпи от безработни и озлобени бедняци. Но колегите им от сенаторската класа са непреклонни и нямат никакъв интерес от преразпределение на земята в Италия. Започват политически борби и надиграване. Тиберий Гракх хитро използва 240-годишният Секстианско-Лициниански закон, който ограничава размера на земята, която даден индивид може да владее, за да ограничи аристократите. После установява комисия, която да съблядава преразпределението на земята от богатите към градската беднота. За да не изпадаме в твърде много детайли ще кажем, че в крайна сметка Тиберий Гракх е убит от противниците си, които иначе не могат да го победят политически.
На ред идва брат му Гай Гракх, който също е избран за плебейски трибун десет години по-късно. За разлика от брат си, Гай е по-практичен и хитър. Той започва да привлича към програмата си за социална реформа не само градските бедни в Рим, но и конниците като съсловие, което желае политически промени. Едно от популярните му предложения, което печели конниците е, че успява да ги внедри като публикани (данъчни чиновници), както и като магистрати, съблюдаващи строителни проекти. Още по-важното, конниците получават квота в един особено важен извънреден съд, който се занимава с дела свързани със сенаторската класа. С други думи, Гракх дава на конническото съсловие инструмент за политико-съдебен удар срещу по-могъщото и богато сенаторско съсловие. Освен това, именно той въвежда прочутата древноримска програма за раздаване на безплатен хляб на бедните в град Рим, а също така разширява правата и на латинските градове-държави и италийските "съюзиниц". Една от целите му е да даде римско гражданство на италийските "съюзници", за да увеличи броя на римските граждани с близки по култура хора, които да попълват редиците на армията и данъкоплатците. Но това му решение е използвано от аристокрацията, за да настроят римските бедняци срещу него, убеждавайки ги, че презрените италийски "съюзници" ще им отнемат (несъществуващите реално) привилегии. В крайна сметка Гай Гракх е изоставен от симпатизантите си и се самоубива, а след смъртта му, поддръжниците на реформите биват проскрибирани (проскрипциите са безпрецедентни - не само позволяват смъртно наказание, но отнемат и частното имущество на цели политически неудобни родове, което възмущава римските юристи, но не спира Сената).
Реформите на Гай Марий и появата на римските "леви" и "десни" - популарите и оптиматите
Малко след като братята Гракхи са убити, Рим става сцена на още по-позорни събития. Царят на северноафриканското царство Нумидия Югурта, многократно успява да прокара политическите си интереси, като за целта използва големите си богатства, за да подкупи римски сенатори - нещо, което е било немислимо дотогава. Целият античен свят гледа с изумление как един цар, който иначе трябва да трепери от римляните, си играе с тях и раздавайки пари насам-натам, прави Сената за смях и го използва (и ако се заровим в този случай, ще видим болезнени прилики със Сената на една съвременна свръхдържава, който се е превърнал в лобистки център). В крайна сметка търпението на римляните прелива, когато Югурта убива единия си брат, който е под римска закрила, а другият му брат търси закрила във Вечния град. Сенатът изпраща армия в Африка, която..... не прави нищо, а командирите й целенасочено я саботират, защото се оказва, че са подкупени от самия Югурта. С което Рим става за смях пред целия свят, а Югурта не се свени да се хвали как купува римските генерали, които са пратени срещу него.
И тогава се появява Гай Марий - син на заможни италийски селяни, говорещ на латински с акцент, той се издига в редиците на армията почти от нулата до командир на корпуса, изпратен в Африка.
След трудно извоювана, но гениално водена война срещу Югурта, Гай Марий измива срама на Рим и се завръща във Вечния град като победител. По-нататък Марий успява, въпреки недоволството на аристокрацията да внесе някои реформи, най-важните от които са военни. Той сменя модела на граждански наборни армии с този на професионалната армия. Оттук насетне, вместо граждани с имоти, носещи наборна служба, легионите се окомплектоват от пролетарии (и не само, разбира се), които получават заплата, а след 25 години служба се пенсионират с парче земя (за огромен ужас на аристократите, които искат да обсебят ager publicus).
Реформите на Марий не са радикални и революционни, колкото и да не са харесвани от консервативните оптимати. Самият той доказва, че са съвсем навременни, когато германските варварски племена на кимврите и тевтоните разбиват последователно няколко римски армии и с нашествието си застрашават самата Италия. Марий ги разбива и в богатата си кариера успява да стане седем пъти консул, което е безпрецедентно (все едно днес някой да стане седем пъти президент). Но само с натрупаните си богатства и военен опит, Марий не би могъл да спечели поддръжници за делото си. Ключова роля изиграва, че той се сродява с едно от най-древните и уважавани патрициански семейства в Рим - gens Julia (родът на Юлиите, произхождащи от самата богиня Венера, както се вярвало).
Гай Марий става категоричен лидер на римските "леви" - популарите (от populos - народ), противопоставящи се на "десните" оптимати. Марий успява да прокара редица реформи и да осъвременни конституционно-държавната уредба на Републиката, но разбира се, това не става без съпротива от страна на аристокрацията и „десницата“. Това обаче, е въпрос, който ще обсъдим в следваща статия.
