Има неколцина измежду активно коментиращите съвременните политически процеси и състоянието на обществото, които гледат строго, навъсено, говорят винаги с възмущение, отривисто, натъртено и безапелационно.
Те са твърде критични към това, което става, и не крият неприязънта си към управлението на държавата и управляващите, които са се наели да я ръководят. Коментарите на тези анализатори винаги са силно критични и много се харесват на публиката, които ги възприема почти с овации, защото обича да слуша критични оценки за властта. Тези, които произнасят такива дума, за тях са много смели и умни и не се страхуват да възразяват и критикуват остро.
Но те са критични не само към властта, но и към народа заради неговото „търпение и кротост“. Дори критиките им към народа и обществото не са по-остри от тези към властта. Големият им укор е, че народът търпи. Измъчва се, но търпи, защото е заспал, неосъзнат, покорен, овчедушен, с робска психика. Един от тези анализатори дори обяви, че почти цялото обществото е съставено от дебили и това е причината за състоянието на държавата.
Интелигентската мъка на тези хора е, че народът търпи и с тъпо упорство понася мълчаливо безобразията и няма никакъв знак поне, че му е дошло до гуша и че скоро ще избухне. Както те настояват.
Щом си философ, политолог, социолог, психолог или психиатър, социален мислител и анализатор трябва да знаеш малко повече от тези, на които проповядваш и разпалваш бунтовните им чувства. В битовите разговори често се чуват недоволства, че народът ни е глупав, с робска психика, неспособен да се обединява и да се бори за правата си. В такива разговори всичко може да се казва, защото истината, която евентуално се произвежда, не се проверена проверена, а когато се оспорва, най -много да доведе до кавга. Хората са свободни да мислят и изказват мислите си. Но участието в публично говорене - особено по телевизии или вестници, на което те канят заради някакъв научен авторитет (все едно дали реален или измислен), е нещо различно и налага човек да знае и да използва знанията си не спекулативно, а за да помогне на обществото да се осъзнае и да постъпва адекватно.
Нашите коментатори – професори, доценти, доктори са усвоили не знам от къде революционна теория, според която недоволството (казана с предишна терминология, използвана някога в уроците по история и литература, се формулира като „тежкото положение на народните маси“) непременно предизвиква революционна реакция. Т. е. протест, бунт, въстание, революция. И колкото повече властта потиска обществото и го лишава от права и сносен живот, толкова повече обществото е (или би трябвало да е!) настроено да отвръща с гняв и сила. Българският народ обаче не го прави, защото нищо не го задължава. А и смята, че не е нужно! За нашите коментатори това означава, че нещо не е в ред, а народът е безнадеждно некачествен и неадекватен. Сякаш качествата на един народ се измерват по негово безпокойство, нервност, непоносимост и нетърпимост, които трябва да го накарат да се разбунтува.
Логиката обаче е различна, господа.
Народът, респ. обществото, отвръща на натиска и несправедливостите на властта по различен начин и в зависимост от степента на силата на напрежението, от времето и съобразно общото състояние на държавата, от това дали властта постоянно притиска народа или сега това е станало или случайно, или по неизбежност. И най-вече в зависимост от политическата идея и идеологията, която е възприел.
Много малко вероятно е народът да се вдигне спонтанно и без никаква предварителна подготовка срещу властта. Почти е изключено да очакваме остра реакция само заради чувството за справедливост, наранено достойнство или по други някакви емоционални причини. Макар че все пак се случва, ала резултатите са никакви. Напразни са били усилията и емооциите.
Помним как преди две години протече протестът в София и в големите градове за сваляне на Борисов и Гешев. Много социална енергия се концентрира в него и трябваше да бъде някъде приложена, за да се създаде една нова социално-политическа реалност. Но протестите бяха лесно овладени и ръководени от политически лумпени и резултат е пред очите ни. Оказа се, че е дори безполезен, защото в него нямаше рационална политическа и съзидателна енергия, нито важна и съществена цел, политическа перспектива и дори смисъл, а само еуфория и празни от съдържание лозунги. Типично за неолибералното общество!
Отношението към властта от голяма група от хора или от цялото общество е политически проблем и се формира идеологически, а не като морална реакция. Обществото в Модерната епоха е разделено на класи и съсловия; тяхното отношение към властта е различно и се определя съобразно мястото им в социалната йерархия. Много е трудно, а и е практически невъзможно реакциите им да са едновременни, еднакви и по един и същ повод и причина. И да си поставят едни и същи цели. Защото сами не знаят какви са те.
Въпрос е на „съзнание в себе си“ и „за себе си“ за всяка отделна класа и съсловие, а не просто на непоносимост, изострено честолюбие и силно недоволство. Те могат да са недоволни, да изнемогват от тежестта на бедността и социалната несправедливост, от неправилната политика на властта, но ако са лишени от подобно съзнание, позицията и поведението няма да надхвърлят силата и характера на една най-обикновена политическа тръпка и желание за промяна. Но не и за бунт, въстание или революция.
Макар че точно тогава се поражда недоволството у интелигенцията и тя засилва упреците към „заспалия народ“. Но не народът „спи“, а обществените класи и съсловия не са осъзнати за това, което са и което трябва да вършат.
Ето още един съвсем близък по време пример. Събитията в Русия на 24 юни, когато бе направен опит за метеж срещу властта, доказват моята тези. Когато една власт е приета от народа и обществото, а стоящият на върха й е всеобщо признат лидер на нацията и символизира националното единство, е напълно безполезно и политически неграмотно и непростимо тя да бъде оспорвана толкова радикално – с войскови подразделения и бойна техника, само защото определени групи са недоволни от нея и не се примиряват с допусканите грешки. Властта е силна и народът вижда, че тя държи умело и здраво управлението на държавата. Народът й се доверява. Доверието я прави още по-силна и непоклатима. Ако беше слаба, народът щеше да тръгне след метежниците. Но той не ги подкрепи и не им повярва. И заплахата сама се стопи, предаде се и изчезна. Тя разбра, че сама не знае какво иска, от кого го иска и какво ще го прави, ако го получи.
На всичко отгоре, доверието на народа към нея щеше да развърже ръцете на властта и тя щеше да се справи с частната армия „Вагнер“, ако бе дръзнала да тръгне да превзема Кремъл и да сменя президента. Метежникът Пригожин осъзна своята безпомощност и безсилието си и се отказа благоразумно от намеренията си.
Сигурно ще се намерят хора като нашите много знаещи учени философи и политолози, които да твърдят, че руският народ е „заспал“ и с „робска психика“.
Народът е с властта, вярва й и я подкрепя не толкова защото живее добре и е доволен от положението си, а защото тя е силна, здрава, решителна. Тя го показа и на 24 юни. Тази сила й позволи да разреши острия конфликт с мирни средства, а не като пролива кръв и убива противниците си.
Отношението към властта е въпрос на развито политическо съзнание преди всичко, както стана дума и по-горе, „за себе си“ и „в себе си“. То отваря широко очите на класата и съсловието, на обществото и народа за реалностите и определя отношението им към тях.
И не може нито да ги подведе, нито да ги излъже…
