Още преди векове Хайне нарече глупак всеки, който се опитва да прикрие собственото си нищожество със заслугите на своите предци. Дори тези заслуги да са действителни, дори да са действителни всички исторически подвизи и героизми, те принадлежат на времето си и на неговите исторически обитатели, а не на нас, потомците.
А е така, защото добродетелите не се унаследяват – както впрочем и пороците. Всеки е добродетелен само биографично – само биографично е всеки и порочен. Съвременникът на Хайне – Шопенхауер – отива още по-далеч, заявявайки, че да се гордее с националността си тръгва само онзи, който няма с какво друго да се възгордее. Интересното е, че и двамата гении, които се допълват взаимно, са деца на една нация, обвинявана (основателно или не) в колективистична, в стадна народопсихология. Ако съдя по готовността и масовостта, с които преди стотина години германците последваха фанатизирания си фюрер и пагубната му имперска политика, ще река, че те наистина са народ от колективисти. Ако обърна очи обаче към Хайне, Шопенхауер и блестящите духовни постижения на многобройните им гении на духа, постижения, които основателно превърнаха Германия в родина на мислителите и поетите, ще реша, че са индивидуалисти. Какво да се прави – човек не е еднозначен, не е еднозначна и нацията, и човечеството не е еднозначно.
В смисъла на тази повсеместна нееднозначност ми се ще да хвърля поглед и върху актуалната родна политическа картина. Нейната разнородност е ясно видима, отявлена, раздробена в разнопосочни крайности. Една от тази крайности е ПП „Възраждане”. „Възраждане” е несъмнено най-ретроградната, най-почвеническата, най-примитивната групировка на родна земя. Сам по себе си този факт не би бил така обезпокояващ, ако последните няколко вота не превърнаха партията и в сериозна парламентарна сила. Обстоятелството пък, че огромна част от електората на „Възраждане” се състои не, както бихме могли да си помислим, от необразовани, малограмотни и лишени от гражданско съзнание наши сънародници, битуващи в периферията на общественото пространство, а от високо образовани кадри с академични титли пред имената, прави тази новородена партия особено опасна за националното ни бъдеще. Човек неволно си задава скръбния въпрос, след като националната ни интелигенция е така издивяла и изпростяла, каква ли ще да е нацията ни. Днес тази партия с екзалтирания ѝ екстремизъм воглаве представлява стотици хиляди сънародници в центъра и по места. Вътрешнополитическите настроения свидетелстват как мандат след мандат симпатизантите ѝ нарастват числено – и то така, че не бих се учудил, ако след някой от многото вече задаващи се бъдещи мандати оглавят държавната власт. Подхранвана от свирепия ѝ антисемитизъм, отявлената антиевропейска, антинатовска и антисветска политика на партията не само и просто безпокои – тази политика е пагубна за съдбата на страната ни. Доколкото идеологическата пропаганда на ПП „Възраждане” залага на почвеничеството, на ксенофобията, на имперски Кремъл и на един показен патриотизъм, който демонстрация след демонстрация се изражда в див балкански шовинизъм, идейният ресурс на партията е като че ли неизчерпаем – почвеници, примитиви, русоиди и патриотари дал Бог на балканска земя.
Какво да правим тогава ли? Ами да им противодействаме. Но не и с техния вулгаризъм, стигащ ден след ден до физически изстъпления. Еднородните средства оскотяват еднородно, превръщат (неусетно, но недвусмислено) и нас, европейците, във варварите, които са те. Необходимо е култивирането на едно ново морално и гражданско съзнание, необходимо е да проумеем, че фашизмът не значи патриотизъм, че не ненавистта към Европа и света е свидетелство за родолюбие и отечественост.
Аз поначало гледам много резервирано към всяка, и към най-култивираната форма на патриотизъм. А патриотизмът на ПП „Възраждане” е съчетание от показност и пошлост – това не е благородното родолюбие на Алеко, това е чиста проба патриотизмът на Бай Ганьо, демонстриран във виенската баня. Според мен патриотизмът е онтологично противопоставен на интернационализма – патриотизъм и интернационализъм са съвместими хармонично и конструктивно само в доктринерските измами на Комунистическия интернационал – не и в обществената практика. В колкото по-голяма степен се себеизживяваш като представител на една или друга националност, толкова по-малко ти си всечовека, който Първосъздателят е вложил свише във всеки от нас. Тъкмо затова Вечната книга учи да обичаме не една нация, не една раса и класа – Вечната книга учи да обичаме ближния, независимо от национална, расова и класова принадлежност. Само така ще постигнем не само заветите Христови – само така ще постигнем и онова общочовешко побратимяване, което горещо препоръчва и химнът на Европейския съюз. Един химн, който съдържа в плътта си общоевропейската, общочовешката кауза.
Едно недоумяват, едно отказват да проумеят юнаците от ПП „Възраждане”: че Европа е нужна много повече на България, отколкото България – на Европа, че Европа и светът спокойно ще преживеят и оцелеят и без нас, но дали ние ще оцелеем без Европа и света, е повече от съмнително. Няма да оцелеем преди всичко като държавност в суровата сянка на имперски Кремъл. Което ще рече, че няма да оцелеем и като нация, няма да оцелеем съответно и икономически, няма да оцелеем и социално. От което следва, че няма да оцелеем и морално, а оттам – и цивилизационно, като съставна част от християнската цивилизация. Която от векове е наш общ духовен дом и която, ако следваме дирите на ПП „Възраждане”, ще ни изхвърли от плътта си и ще ни превърне в духовни бездомници. А извън цивилизацията ни е неуютно – смъртоносно е дори. Неслучайно Достоевски и Солженицин предупреждават, че всеки опит през вековете и епохите да се подмени фундаменталното Христово нравоучение с една или друга политическа доктрина е водил само до нови и нови издевателства, до безмерни страдания и кръвопролития, до варваризирането на цели империи и народи. А тъкмо подобна подмяна е непровъзгласената официално, но неофициално неотклонно преследвана цел на ПП „Възраждана”. А най-страшното, най-гибелното в случая е, че тази цел е преследвана от една фанатизирана недемократична групировка със средства, допустими от демокрацията, в която живеем. Точно така, възползвайки се от органичните дефекти на демокрацията, преди почти век държавната власт в Германия бе грабната от кафявата чума. Резултатът бе изпепеляването на цял един континент.
България не е, разбира се, могъща Германия, ПП „Възраждане” не е в състояние да плячкоса и опустоши като Третия райх десетки съседни и далечни народи. Не, нецивилизованата ПП „Възраждане” не е заплаха за цивилизования външен свят. Идеологията на партията обаче е такава заплаха. А заплашените сме всички ние – онези, на които плуралистичната ни цивилизация е по-скъпа от доктринираното варварство. Едно варварство, което може да бъде предотвратено чрез нашето действие. Но и едно варварство, което може да бъде поощрено, подхранено и осъществено чрез нашето бездействие. Изборът е, с други думи, наш – наши са и последствията от направения избор…
