На 14 юни 2023 г. почина големият журналист и изследовател на печата проф. д.и.н Филип Панайотов

Проф. Филип Панайотов (1933) е един от първите преподаватели и дългогодишен стожер на специалността „Журналистика“, а после и на факултета, пишат от Факултета па журналистика и масова комуникация. Преподавател по „История на българската журналистика, зам.-декан, ръководител на катедра „История и теория на журналистиката“.

Проф. Филип Панайотов беше и дълбок изследовател на историята на българската журналистика и печат, който още преди 1989 г. не робуваше на догмите, съумяваше да повдигне опасни въпроси и забранени теми, за да напише книги като „Чучулигите”, „Двубой в ефира”, „Да устоиш на всичко”, „Йосиф Хербст”, „Д-р Кръстю Раковски”, „И мъртвите ще проговорят”, „Истината, в която никой не повярва”, „Вестници и вестникари”. Блестящ полемист и публицист, той се осмеляваше да насочи острото си перо към силните на деня.

Можем да наречем проф. Филип Панайотов и визионер и строител на модерни медии. Още като млад журналист става главен редактор на в. „Пулс”, сп. „Младеж”. Става основател и главен редактор на уникалния за времето си вестник за книгата „АБВ“, където събира екип от млади талантливи журналисти. По късно създава и става първи директор на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, което превръща бързо в значим академичен и културен фактор.

Проф. Филип Панайотов ни оставя примера на интелектуалец със смела гражданска позиция, на проникновен изследовател на най-парливите теми на българските медии и общество, оставя стотици възпитаници и последователи, за чието професионално и житейско развитие има неоценим принос. В негова памет публикуваме отново с малки съкращения специалното интервю, което той даде преди време на е-вестник.

– В книгата „Изрезки от стари вестници” описвате време на жестока цензура, в което е трудно да си представим как изобщо се е правела журналистика…

– Жестока цензура… трудно е да се каже. Макар че има и такава теория, че истинската журналистика може да се създава и да вирее, когато има цензура и когато журналистът трябва да проявява въображение да надхитри цензурата… А когато всичко може да се каже едно към едно – и въображението на журналиста става лениво, пък и до голяма степен се губи тръпката. За жестока цензура може да се говори в периода на „ГлавЛит”, 1952 – 1956 г,. когато има предварителна цензура – тоест, нищо не може да бъде отпечатано, ако не е прочетено и няма печат, че е разрешено да се публикува. Но и тогава има случаи, когато може да се надхитри цензурата. 56-а година „ГлавЛит” е премахнат, но това не значи, че е премахната цензурата. Най-страшна и тогава, и сега е автоцензурата, когато човек се съобразява с много неща, и много неща премълчава. Моите студенти често ме питат: „Добре, как съществувахте, какво правехте?”

– Как изобщо човек се е мотивирал да се занимава с журналистика, при толкова много теми табу?

– Принципът на почтения професионализъм е – когато не можеш всичко да кажеш, не бива да казваш нещо, което не мислиш. Хербст има една друга фраза, че той пък оценява журналистите не толкова по това, което пишат, а по това, което премълчават. Но тогава такава беше обстановката. От друга страна липсата на предварителна цензура имаше пробиви, имаше, така да се каже, „антитоталитарни” публикации в тоталитарната журналистика. Например на Георги Тамбуев. Или пък да кажем, това е малко по-екстравагантно, когато във вестник „Пулс” се появи акростих с „Долу Тодор Живков”.

– Коя година става това?

– Това става на пети март 1985 г. Беше главен редактор Борислав Геронтиев. И което е много интересно, и досега никой не е казал, че го е направил. Тоест, страх ли е, боязън ли…. Очаквах, че някой ще каже: „това е мое дело”, да бъде герой. Никой. Това е литературна мистерия. Говореха, че това е дело на Божидар Божилов, който обичаше подобни номера да прави, но и той до последния момент не изплю камъчето. Отнесе го Георги Тахов, той тогава беше редактор в „Пулс”. Взеха му пишещата машина, имаше следствие и т. н. обаче нищо не се доказа. Така или иначе цензурата винаги съществува, вие знаете, че и днес я има. Различни са формите. И аз от първия час, като вляза при моите студенти, им казвам горчивата истина, че ние ги готвим за наемни журналисти. И че наред с професионалното умение, те трябва да имат характер, устойчивост, не може да не правят компромиси, но да знаят къде минава границата, когато компромисът се превръща в непочтеност, в предателство. Така че цензурата е наш общ спътник и спътник на словото от памтивека. Но понякога, като чета и гледам, и особено като слушам някои днешни медии, струва ми се, че определена форма на цензура би трябвало да има. Не може всичко да бъде позволено. Това се превръща в антипод на свободата на словото и аргументация именно за някакъв контрол над словото. Обикновено аз давам този пример – театрално представление и един, използвайки свободата на словото, извиква „Пожар”, всички хукват да бягат, премазват се, настава суматоха… А пожар няма….Подобни неща често пъти се появяват в нашата преса.

– Бихте ли цитирали пример?

– Примери колкото искате, да кажем това, което направиха още „Кукувците”, като казаха, че електроцентралата се е повредила. Но и други неща има, да кажем нещата, които станаха около банките. Неслучайно е казано, че с един вестник може да се убие една муха, но и една банка. Има някаква безотговорност в днешната българска журналистика, много голяма. Но тя е свързана и с липсата на обществена кауза. Когато главната цел е високият тираж, рекламата, печалбата и когато няма никакво табу, за да се постигне тази цел, като се добавят и поръчковите публикации, и вестниците, които изцяло служат на корпоративни цели… Тоест, изчезва нравственият момент. И аз често, понеже преподавам и народопсихология в УНСС, често им казвам, че има много критерии за оценка на даден журналист, на даден публицист, на дадено издание. За мен най-висшият е, специално тук за нашите условия, доколко едно издание съдейства да се излекуват недъзите на нашия национален характер, доколко използва тези недъзи да трупа печалби, да прави сензации.

– В предговора на „Изрезки от стари вестници” се връщате към времето, в което сте вярвали, че „словото може да направи човека по-добър, живота по хубав и света по-справедлив”. Разделихте ли се някога с тази представа?

– Много ми е трудно пред млади хора като вас да казвам истината. А тя е, че особено напоследък, се оказва, че словото може да направи човека по-зъл и агресивен, да направи живота непоносим и да направи света несправедлив.

– Доста песимистично звучи…

– Аз затова споделям, че ми е трудно. Но пък не мога да не бъда искрен. Даже, понеже заговорихме за тези неща, през 1914 г. излиза първият научен труд по народопсихология с автор Тодор Панов. Това е след първата национална катастрофа. Казва се „Психология на българския народ”, изключително интересна книга. Там, наред с всичко друго, има оценка и за влиянието на журналистиката. И той казва категорично „Българският народ няма по-големи врагове от своите политици и от своите журналисти”. Навремето, когато четях тия неща, се чудех как може да говори такива неща. Но за съжаление, особено ако говорим за периода след 89-а г., всичките тези криминални неща, които ни доведоха до този хал, можаха да станат благодарение услугата на българската журналистика.

– В главата „Звезден миг” описвате еуфорията, обзела журналистическата гилдия непосредствено след промените. Какво е продължението на историята?

– Продължението на историята е настъпилото разочарование, затова че всъщност нито в самия СБЖ можаха да станат тези промени, които трябваше да станат, нито станаха в самата българска журналистика. А те не станаха, защото не стана тази радикална промяна и в обществото. И това разочарование се почувства веднага още при второто заседание на конгреса (б. р. – на съюза на журналистите). Докато до голяма степен първото заседание, което беше януари 1990 г,. тази еуфория личи, и тази вяра, че да, после нещо ще се промени… След това се оказа, че нищо не се променя.

– Защо словото се деформира по такъв начин през последните години? Вестниците използват оскъден речник, по телевизиите се излъчват безсмислени шоу програми, най-тиражните издания са клюкарските… Всички се оправдават, че предлагат това, което се търси, но така ли е наистина?

– Да, това е именно философията на печалбата, на личното облагодетелстване. Не можем да разделяме това, което се случва в българската журналистика от това, което се случва в обществото. Това са скачени съдове. Младият Маркс има една много хубава мисъл – „Всеки народ изразява своя дух в своя печат”, тоест в журналистиката. И обратното е също вярно. Защото до голяма степен журналистиката, особено със сегашните огромни възможности да влияе, тя също формира този дух, тези черти на народната психология. Главната причина според мен е, че рухнаха предишните ценности, които добри или лоши, съществуваха и можеха да регулират обществото. Рухнаха те, нови ценности не изкристализираха и настъпи най-голямата криза – нравствената и моралната, на която не се вижда краят. Това, което става по телевизиите с тези безумни истории, това, което се печата по вестниците. Вие ми кажете, имаме ли престижен вестник в България?

– Не мисля…

– Така. С тези хороскопи, с тези голотии… Подобен печат съществува навсякъде. Но в тези страни, в които се считат нормални, нека това да употребя като термин, се знае – този вестник е престижен, този е булеварден, жълт, знаеш какво можеш да намериш в престижния вестник и какво не можеш да намериш в булевардния. При нас тази граница я няма. Особено хороскопи, врачки, какви ли не неща. Простащина страшна. Радой Ралин не можеше да търпи простащината и в предишните години, известна е тая негова епиграма „Докога във страната ни бащина, ще вилней тая страшна простащина?”. Изглежда до безкрай.

– Това ли е бъдещето на българската журналистика?

– Аз не виждам…, освен вие младите, да изчезне и това поколение политици, да изчезне и това поколение журналисти, което е свързано с тях и да стане някакво обновление на обществото. Иначе как? Тоест нещата трябва да стигнат до някакъв катастрофален завършек, а нещата натам отиват. Ние виждаме – агресията до голяма степен е стимулирана от начина, по който околната среда въздейства на нашите деца. Винаги е имало такива прояви. Но това като че ли става норма, а не изключение.

– Защо толкова години след социализма, България продължава да е доста назад в класациите за свобода на словото, за демократичност в медиите.

– А къде сме на по-предни позиции? За съжаление именно недъзите на нашия национален характер ни доведоха до това дередже. За какво става дума – българската неразбранщина, която като че ли е основно качество – още Райко Алексиев го е казал – „Един човек – човек, двама човека- партия, трима човека – разцепление”. Ето сега, това, което става в десницата, това е обида не само за десницата, а изобщо за всички българи. И не само в това отношение. Това, което беше и със синода и т. н. Левски е забелязал този наш недъг още тогава и употребява такива думи, които обикновено не употребява, за да изрази своето възмущение, той казва „Говна и помия”.  И от Славейков има нещо на тая тема – той казва, че не ни вървят работите, защото българите са като орел, рак и щука, като раците, по-специално казва той, казва, поне да пълзим в една посока, а ние – един насам, един натам. Друг недостатък да кажем – това, което аз наричам „българската готованщина” – вместо ние да си свършим сами работата, чакаме някой да ни я свърши. Дойде Царя – нищо не стана, сега Бойко Борисов – пак нищо няма да стане. Пенчо Славейков има един стих, който е страшен „На други се надява, и спи, и се прозява, и туй било народ!” Или да кажем, самите политиците ни внушават  подобни мисли и настроения. След втората национална катастрофа Григор Начевич пише писмо на американският президент, в което му казва, че българите се оказаха неспособни да се управляват, затова не е лошо Съединените щат да приемат България като протекторат поне за 50 години. Сега ние сме нещо като протекторат на ЕС. Даже самият министър-председател предложи тук да дойдат хора отвън, които да ни управляват. Какво самочувствие може да има човек, който живее в тази държава… При това българският елит не е лишен от хора, които могат да се справят с тази задача. Само че липсват тези механизми, които да изтласкат напред кадърните. Обратното – кадърните са изтласкани встрани, а изплуват… и мутрите скоро ще почнат да ни управляват.

– Важи ли същото правило и в журналистиката, по-лесно ли е за послушните и изпълнителните?

– Тук аз ще бъда коварен и ще ви кажа, че вие по-добре знаете…

– Преподавате в Софийския университет и в УНСС, кое е най-важното нещо, на което учите студентите си?

– На журналистите никога не е било леко, не е било леко и преди, не е леко и сега. Но аз много обичам Хербст, и затова неговия девиз ми се струва, че заслужава да бъде девиз на всеки, който се посвети на на журналистическата професия „Никому в угода, на никого напук”.