В текстовете си от последните две седмици умишлено се въздържах от коментиране на политическата ситуация у нас – събитията се развиваха твърде бързо и противоречиво, за да бъдат определяни по един или друг начин, а пък миналата неделя бе един от най-големите църковни празници (което за мен е нещо важно).
Така или иначе нещата финишираха с избирането на ново (и редовно) правителство, което и до днес продължава да предизвиква противоречиви реакции сред привържениците на демократичните партии у нас. Доколкото именно реакциите на тези хора въобще ме интересуват, ще се опитам тук да представя своето мнение за станалото през миналата седмица. На онези, които продължават да се колебаят „не направихме ли фатален компромис“, не „услужихме ли на статуквото“, които се вслушват в простащините на казионните медии и чалга-притурката към народното представителство в 49 НС „не сключихме ли брак по сметка с Бойко Борисов“, „не станахме ли поредната му булка“ и т.н., ще обърна внимание само на това, че вместо удовлетворение от станалото „от другата страна на барикадата“ – откъм президентството, откъм фашизоидите от „Възраждане“, откъм БСП – станахме свидетели на същинско побесняване: закрещяха за „пълзящ държавен преврат, организиран от американското посолство“, за „национално предателство“, за „заплаха за националния ни интерес“ и прочее, а това самото трябва да ни подскаже, че извършеното от демократичните и проевропейски сили в парламента едва ли е било „грешка“, едва ли следва да се нарече тъкмо „изпиране на ГЕРБ и Борисов“.
Да, някакъв компромис демократичните партии направиха. Това няма да отрека. Но ще призова да бъдем максимално хладнокръвни и (именно хладнокръвно) да си отговорим на следните въпроси, които ще предложа сега:
Първо – какво трябва и какво този път изглежда реално би могло да направи избраното (и пререкаемо) правителство?
а) То – ще се съгласим – най-после би могло да направи цялостната и дълбока реформа на съдебната система в страната (включително чрез парламентарното си представителство да договори важни и имащи дългосрочен ефект конституционни промени във връзка с нея). Необходимо ли е това – особено след невероятния позор, разкрил ни се за настоящото положение в тази система през последния месец? Мисля, че е безусловно необходимо. Повече необходимо отколкото… „да се запазим абсолютно чисти“. И, повтарям, това този път изглежда възможно да направим.
б) Това правителство би могло най-сетне да върне държавата ни, след почти година задълбочаващо се отчуждение в семейството на цивилизованите държави по отношение на глобалното престъпление, извършвано от нацистка Русия в Украйна и да започне да помага според силите си на тази последната в и заедно със семейството на цивилизованите. Необходимо ли е това – необходимо ли е вече ултимативно след като благодарение на проруската кохорта на Радев се озовахме пред реалния риск да изпаднем от евроатлантическия свят изобщо? Мисля че е абсолютно необходимо – повече отколкото „да се запазим абсолютно чист“. И тук казвам: сега ние можем да направим това връщане в цивилизования свят.
в) Това правителство би могло да реализира почти изпарилото се като перспектива напоследък влизане на страната в Шенгенското пространство и в Еврозоната. Необходимо ли е това и необходимо ли е днес повече отколкото „да се запазим абсолютно чист“? При разширяващата се руска инвазия от страна на пропрезидентските среди и саботажните действия на „петата колона“ на Путин у нас в лицето на „Възраждане“, мисля че това е безусловно необходимо. Повече дори от всичко друго. Защото реализирането му би имало разрушителен ефект върху вече наличния български (промосковски) фашизъм.
г) Това правителство би могло да изработи и внесе за гласуване бюджет с 3% дефицит и без да вдига данъците. Необходимо ли е това? Необходимо ли е повече отколкото „да се запазим абсолютно чисти“? И тук струва ми се отговорът е безспорно утвърдителен.
Второ – какво трябва и какво към днешна дата може да пресече това правителство и парламентарната конструкция зад него, „на която се съгласихме“?
а) То може да сложи край на все по-задълбочаващата се алиенация на България от света поради политиката на президента Радев и служебните му правителства. В негово лице – нека си дадем сметка – страната ни вече е в изолация. Президентът ни – видяхме го – изглежда може да посещава вече само държави като ЮАР и специфично „оцветената“ наша емиграция там.
б) То може да освободи ръководствата на службите ни за сигурност от безспорно инфилтрираното в тях руско влияние. Че това то би могло да направи, видяхме от паническата реакция на тези служби при договарянето на настоящото правителство, включително от „изтеклия запис“ на заседанието на ПП, в което най-травматизиращо за „изтеклите го“ (а не за някой си Радостин Василев) се оказа именно обсъждането на въпросното освобождаване.
Сега ще призова катастрофично развълнуваните от „компромиса, който направихме“, хладнокръвно да си дадат сметка какво собствено е правителството, за което днес така оживено се дебатира. Какви са точните имена, с които то следва да се назове. Да, казионните медии продължават (и ще продължават) да го наричат „коалиционното правителство на ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ“. Само че то и de jure и de facto е:
а) правителство излъчено с мандата на ПП-ДБ – тяхно правителство и
б) е съставено от министри, практически и без изключение посочени (или приети) от ДБ-ПП, ключови измежду които, предвид настоящата ситуация, са министрите на правосъдието, на отбраната (изявени политически фигури на ДБ) и на финансите (на ПП). Е и… Мария Габриел. Толкова.
На онези, които с тревога ни припомнят „урока с Реформаторския блок“, който бе задушен от прегръдката с ГЕРБ, ще обърна внимание, че ситуацията днес е съвсем различна. Това не е правителство с мнозинство от министри на ГЕРБ, а тъкмо обратното, при това то днес може да се „разтури“ както от ГЕРБ, така обаче и от нас тутакси в случай, че подкрепящата го партия на Борисов се опита да не спазва или да бламира поетите ангажименти за приоритетите в работата му.
На трето място ще призова (пак хладнокръвно) да си дадем сметка кой всъщност направи „големия компромис“. Според радикалния израз ПП-ДБ ли „се предадоха на Борисов“ или по-скоро стана обратното? Да преценим:
а) Макар и „първа сила“ в настоящото НС, ГЕРБ не успя да реализира първия мандат – нито самостоятелно, нито изкушавайки ПП-ДБ, нито в сговор с ДПС, БСП и ИТН. Но…не посмя да тръгне към нови избори, съгласи се – почти стъписващо за своите „фенове“ – да подкрепи правителството с мандата на ПП-ДБ, като и този път не успя да наложи то да се състои от наши и негови политически фигури. Не успя, но пак не се реши да се „разсърди“ и да тръгне към нови избори. Кой следователно „се предаде“, кой истински направи „компромис“? Не ли Борисов? И защо? Мисля, че това е ясно за всички – не разбира се защото, както ни заяви един от най-старателните му слуги – професионалният политико-академичен аматьор (парадоксалния израз ми се вижда точен) Харалан Александров – защото „в духа на патерналистичните традиции бащински простил на беладжиите (от ПП-ДБ, б. м.) и даже дал им ключа от колата“, но защото сам е ужасно уплашен от войната, в която влезе с Гешев и която този път може буквално да го унищожи политически. Ще попитам: при тази безспорно слаба позиция на вездесъщия „Бате Бойко“ биваше ли да не се възползваме от възможността, която ни бе дадена? Ние, казвам, да не се възползваме, а не той от нас?
Накрай ще кажа и какво според мен бихме направили, ако бяхме решили „да се запазим абсолютно чисти“, не бихме приели подкрепата на ГЕРБ и „гордо“ бихме поели към следващите нови избори.
а) Щяхме (автоматично) да дадем още три-четири месеца управление на Радев и проруските му сили, които, при задълбочаващото се отчуждаване от цивилизования свят, реализирано от него през последната година, биха могли вече да се окажат фатални за страната ни.
б) Щяхме буквално да съдействаме за продължаващото повишаване на ръста на фашизоидните сили от „Възраждане“, които буквално се хранят от перманентното „междувластие“. Защото за разлика от паникьорите, аз съм убеден, че за (поне) деветте месеца управление на това проевропейско правителство, все по-истеричавата опозиция на възражданците постепенно ще ги превърне в „римейк“ на Волен-Сидеровата „Атака“ и ще ги доведе (да, по-бавно) до същата кончина. Особено, ако Русия продължи да потъва в престъпленията и военната си некадърност.
Лично аз ще се разочаровам политически от това правителство само ако то не хвърли всичките си сили за реализиране на изредените по-горе възможности. През следващите месеци обаче с чиста съвест му давам своето доверие.
