Джордан Питърсън уверява, че единственото противодействие на тиранията и хаоса е личното поемане на отговорност от всеки един човек.
След тази констатация ми просветна защо Питърсън е клиничен психолог. Оказва се, че всяка отговорност, която от малодушие или малоумие не поемем персонално, ще бъде поета не от някой благородник, не от някой демократ, философ, морализатор или, казано с езика на Музил, княз на духа, а от някой тиранин, зажаднял да стопанисва осиротелите ни души.
Защо това е така, ми помогна да проумея и една от последните медийни изяви на проф. Ивайло Знеполски. „Няма нищо по-страшно от несвободния човек” – заяви тези дни пред агенция „Фокус” професорът. Под подобно изявление и аз бих се подписал – начаса и с двете си ръце. Един велик мъдрец беше казал, че всичко ценно и смислено е и негово авторство – все едно от кого е изречено то. Не, не за плагиатство и не за присвояване на чужда интелектуална собственост става дума в случая, а за силата на споделеността, за всевалидността, за общочовешкия формат на онези извечни тези, които съставляват органиката на цялото битие. Всеки, който има съзнанието и сетивността (едното невинаги значи другото) за тяхната значимост, е и техен автор и съавтор.
Колкото до Ивайло, той е безпощадно прав в присъдата си – несвободният човек е еднакво страшен, еднакво деструктивен и пагубен, както за себеподобните си, така и за себенеподобните си. А е така, защото както свободата, така и несвободата е заразна – тя перманентно се себегенерира, разпростирайки себе си върху нови и нови територии. При което в тази си имперска агресия несвободата е дори по-безалтернативна, по-настъпателна и завоевателна от свободата. Докато свободата се разраства, когато и доколкото се разраства, ненасилствено, миролюбиво, еволюционно, несвободата го прави експанзивно, насилствено, революционно. Физически надпреварата често е печелена от несвободата, моралното предимство в този процес обаче е неизменно и винаги на страната на свободата, защото, докато еволюцията води и следва тромавия ход на усъвършенстването и върви в крак с човека, революцията изпреварва човека, нагнетява, пришпорва, деформира естествената динамика на всемирното развитие. В гражданската сфера подмяната на природната търпимост с идеологизираната и доктринирана нетърпимост се въдворява със силата не на словото, а на бича. А това е твърде висока, недопустимо висока морална цена.
За всичко това си мисля и премислям, четейки умното интервю на Ивайло. При което дума по дума и ред по ред установявам, колко много и колко съществени неща ме свързват мирогледно с него. Свързват ни общи приятели, като най-значимия български философ на всички времена Асен Игнатов, да речем. Свързва ни и саркастичното ни отношение към мирогледната маймуна на Енгелс, общото ни неверие, че в нейното трудолюбие се корени очовечаването ни. Свързва ни чувството за непоносимост към всеки – ляв или десен, националистичен или религиозен – фундаментализъм. Свързва ни и породеното още в дебрите на тоталитаризма съзнание, че робството е учител не само по безправие и мракобесие – робството може да се окаже учител и по свободолюбие. Свързва ни не на последно място рехавата надежда, че въпреки погромите на ленинизма на родна и международна земя, и двамата сме се себесъхранили кое-що. А да се себесъхраниш в суровата сянка на Кремъл, значи да победиш и присъщото на Русия почвеничество, и Ленин, и ленинизма, и мракобесието на реалния социализъм, и целия Варшавски пакт с цялата му несломима огнева мощ дори. Свързва ни и една споделена, една обща литературна награда, но тя едва ли е най-топлата ни връзка. По-важно, несравнимо по-важно е обстоятелството, че и тогава, и сега, и всякога и двамата сме търсили себеспасение от погромите на Партията-ръководителка (великото ѝ зло заслужава да бъде изписано с главна буква). А това, че аз съм търсил себе си, бягайки по един авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете право в бърлогата на класовия враг („Дойче Веле” и РСЕ), докато Ивайло е останал на родна земя, е само детайл, епизодичен щрих към декора. Същественото е, че и емигрирайки, и оставайки на място, всеки от нас се е себеотстоявал с мъчителни усилия – дотолкова, доколкото са му стигали силите. Всяка претенция за граждански героизъм тук е нелепа.
Споделям всичко това с ясното съзнание, че не всеки, който е емигрирал от Народната Република, е свободен и достоен човек, и не всеки, останал на родна земя, е роб и лакей на режима. Подобно генерализиране ми е природно чуждо – обществено-политическата картина беше далеч по-разнолика и нюансирана. Работата е там, че робството е не само обективен, а и субективен фактор, сиреч не само наложено по вертикала свише, а и подхранвано от недрата снише явление. Милионите роби (не само в Съветската империя) са колкото жертва, толкова и участници и съучастници в собственото си робство. Нещо повече: техните висшепоставени робовладелци бяха не по-малко заробени от нисшестоящите си поданици. От двата края на веригата – учи Натан-Мъдреца – си еднакво несвободен. Едното робство е видимо, другото – невидимо, но и двете са еднакво налични и еднакво действителни. Местонахождението на свободата е извън звената на веригата.
Както и друг път съм казвал, робството е гражданско споразумение, социален договор между господаря-робовладелец и клиента-роб. Ако едната от двете страни откаже да подпише договора, сделката няма да бъде сключена и робството просто няма да се състои. И през древните робски (има и не-робски такива) империи, и в мракобесието на комунизма и нацизма са много, хиляди, милиони онези, които отказаха да подпишат позорната сделка и така си спестиха позора. Ето само част от техните светли родни имена: Георги Марков, Константин Павлов, Борис Христов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Добромир Тенев, Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Радой Ралин, Георги Мишев, Иван Радоев, Иван Динков, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Калин Донков, Тодор Чонов, Николай Заяков, Асен Игнатов, Желю Желев. Сигурно пропускам много заслужили автори – не се и съмнявам обаче, че и името на Ивайло има място в този списък. Да не се поддадеш на изкушението да поставиш перото си в услуга на еднопартийното тщеславие, съзнавайки колко номенклатурни привилегии ще ти донесе подобна сделка с конюнктурата, също е позиция – колкото морална, толкова и гражданска. И в условията на най-свирепата еднопартийна диктатура в цялата ни хилядолетна национална история, макар и оковани от режима във веригите на непоклатими лимити и догми, всички споменати творци живяха и творяха, живеят и творят като свободни люде. Нещо повече: те бяха и останаха несравнимо по-свободни от милионите технократични роби на демократичните консумативни общества, които така и не съумяха да осъзнаят и осмислят, да оценят и реализират великодушно предоставените им от плурализма човешки права и граждански свободи.
Изводът? Той е колкото оптимистичен, толкова и песимистичен: реши ли веднъж човек, както съветва Никос Казандзакис, да бъде свободен, няма земна сила, която да го спре. Както и между другото (пък и не съвсем между другото) и реши ли да бъде роб…
